Ти си това, което четеш

"Турците в България" – или за живота на етносите отвъд политиката

Единственият начин да се освободим от предразсъдъците на миналото е да сме осведомени за настоящето, казва Антони Георгиев, главен редактор на "Вагабонд"
София Велкова | 15:55 | 14 ноември 2012 | 114 коментара

Антони Георгиев

Какъв подход е избран при представянето на нематериалното наследство на турците в България и какво лично за вас беше най-интересно при събирането на материалите за книгата?

"Турците в България" е естественото продължение на "Пътеводител за османска България", който издадохме миналата година. "Османска България" е фокусира предимно върху османското материално наследство по нашите земи, най-вече архитектура - обществени сгради, конаци, джамии, бани, чешми, мостове, часовникови кули. Тези архитектурни факти са част от българското културно наследство, но поради ред причини историята им, а често и местонахождението им, са слабо познати, а в много случаи - напълно непознати. С Димана Трънкова и проф. Христо Матанов ние систематизирахме това наследство и го представихме в книга, в която фотографията и текста заемат почти равно място. "Пътеводител за османска България" излезе в два варианта - на български и на английски език. Книгата се разпродаде, и в началото на тази година издадохме нов тираж. По книжарниците, доколкото разбирам, все още има бройки на български, но за съжаление на английски вече е почти свършила.

Сега "Турците в България" идва като "втори том" на "Османска България". Акцентът е върху нематериалното наследство - обща история, език, фолклор, музика, танци, обичаи, празници, кухня...

Когато започнахме работа по "Турците в България" искахме да се опитаме да прокараме сравнително ясни разграничителни линии между онова, което наричаме "българска национална култура" и турската култура. Много бързо обаче излезе, че това е трудно, а в много случаи - невъзможно. Нещата във всички области - от яденето, което ядем, през думите, които казваме ежедневно, до специфичната за Балканите култура на любов-омраза между комшии - са толкова преплетени, че прокарването на ясни граници е обречено.

С други думи, "Турците в България" е книга колкото за турците, които са български граждани и живеят в България, толкова и за самите българи.

Подходът е подобен на този в "Османска България". Това е научно изследване, базирано върху исторически и житейски факти, което е написано на разбираем за всички интелигентни хора език. Авторите са Димана Трънкова, археолог и журналист; Радко Попов, православен теолог и бивш журналист в българската секция на ББС-Лондон; и доцентите Орлин Събев, Божидар Алексиев, Галина Лозанова, Доротея Добрева, Йорданка Бибина и Иванка Влаева. Фотографията е мое дело. Английският редактор е Джейн Кийтинг в Дъблин. Издателството е "Вагабонд медия" и от днес книгата е в книжарниците в цялата страна.

Как са се променяли отношенията между българи и турци през вековете?

След османското завоевание в края на ХIII в. Тези отношения съвсем естествено са били като между завоеватели и победени. Османците са били завоевателите, българите-християни - победените. Османската империя обаче е нещо доста различно от другите световни империи, например британската и френската. Султанът се е интересувал предимно от събирането на данъци, не толкова от това кой на какъв бог се кланя. Различните националности в империята са били подредени по религиозен, не по етнически принцип. Българите не са били единствените християни в империята. Към тях в различни периоди могат да се прибавят гърци, сърби, арменци, сирийци и други. Тези етноси са били третирани еднакво когато става дума за функциите на държавата като данъци, образование, здравеопазване и пр. Като общност са били облагани със специален данък за немюсюлмани, но в повечето други сфери - религия, правораздаване - са имали много по-голяма степен на автономия, отколкото, да речем, ирландците от Оливър Кромуел насам.

На чисто битово ниво - освен когато не става дума за периодите на въстания, които обикновено са били потушавани с много кръв - отношенията са били като между комшии. В пътеписа си от 1785 г. френският граф Д’Отрив описва живота в шуменските села Дивдядово, Становец и Тъкач – "села наполовина турски, наполовина български, където мюсюлмани и християни живеят заедно, без да се презират, сродяват се, пият заедно лошо вино и нарушават рамазана и постите. Те познават, както и техните свещеници, само кръстния знак или Аллах и при всичко това не са по-малко честни хора. Имамите и поповете се отнасят еднакво снизходително към браковете на вярващите от двете религии. Не е рядкост да се видят под един покрив чалми и икони, Коран и Евангелие едно върху друго. Най-спокойно се изповядват две толкова различни религии, а на децата се оставя изборът на тази, която е най-удобна."

Сто години по-късно Иван Вазов, патриархът на българската литература, пише в "Под Игото": "Защото, при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки и изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие."

Това не се е променило много и в наши дни. Когато завършвахме "Турците в България", бях в едно айтоско село особено пострадало по време на т. нар. Възродителен процес. Посрещна ме ходжата със следните думи: "Господ здраве да ти дава, а Аллах да ти позлати ръцете". Не е ли очарователно?

От изследванията, които проведохме, се налага следният звучащ леко парадоксално, но при по-внимателно вглеждане логичен извод. Те са били най-добри веднага след Освобождението, след което в различните периоди на Царство България са се влошавали малко или много, за да достигнат абсолютно падение по времето на комунизма. Парадоксално, защото би трябвало да се предполага, че след едно потушено в кръв въстание и след една война с много жертви отношенията би трябвало да бъдат лоши. Логично, защото начините, по които тези събития бяха представяни в комунистическите учебници в продължение на 45 години - а и след това - не оставяха много място за нюанс и размисъл.

Какви са причините?

Причините са много и сложни. От една страна е официалната история, такава, с каквато са били закърмени милиони български ученици. От създаването на НРБ през 1945 до нейното преименуване през 1990 българските учебници по история по правило представят петстотинте години османска доминация в нашите земи като безкрайна поредица от чудовищни масови убийства, набивания на кол и реки от кръв. Малко се споменава за архитектурата, културата, обществения живот, и нищо - за либерализма на султана, който не се е интересувал чак толкова кой на какъв бог се кланя, а от това хазната му да бъде пълна с парите от данъци. Поради особено ефективната наложена и контролирана от държавата пропаганда, предположенията, представени във "Време разделно" като историческа истина, продължават да са популярни и да се приемат за чиста монета.

От другата страна идва некомпетентността. Освен ако нямаме специални интереси, ние почти не се замисляме за турските думи, които използваме в ежедневието; за турските ястия, които ядем у дома или в кръчмата; за турските навици, например люпенето на семки, които притежаваме; за турските народни приказки и поверия, които предаваме на децата; за турската законодателна система, от която все още могат да бъдат намерени преки следи в българския съд; за турската култура на семейственост и мрежа от приятелства, които всеки в България познава до болка; за турския "светоглед", който определя съвременния български светоглед много повече от привнесените от комунистите идеи от далечния и студен Север. Българският и турският народ (освен в периода на ранните завоевания на Османската империя през ХIV-ХV в. и нейното мъчително разпадане в края на ХIХ в.) са живеели в спокойствие и относителна хармония.

Преди малко споменах Оливър Кромуел и ми се иска малко да разширя паралела с Ирландия. Много български "патриоти" веднага изтъкват, че ирландците са били "поробени" от "цивилизована" нация - англичаните. Нашата английска редакторка Джейн Кийтинг в Дъблин, както и няколко милиона ирландци по целия свят, имат преки наследници, които са пострадали от Големия картофен глад. Попитайте тях за "цивилизоваността" на окупаторите. Когато османците напускат България, българите говорят на български, ходят на български църкви, учат в български училища, а българската икономика процъфтява благодарение на изгодните договори за снабдяване на османската войска. Когато англичаните напускат южна Ирландия, келтският език е почти мъртъв, а ирландското производство е целенасочено задушено, за да се предотврати конкуренция с английските манифактуристи. "Златните" времена за традиционните български възрожденски центрове като Копривщица, Карлово, Калофер и Трявна са точно тогава - в края на османската доминация.

Дали и как турските език, фолклор, ритуали, кухня са се побългарили през вековете и как съжителстват с българските?

Разбира се, че има влияния, но те са по-незначителни, отколкото обратното. Задавам прост въпрос: назовете ми едно българско ястие, което да не съществува в съвременна Турция, Гърция, Македония, Сърбия и Южна Румъния - вероятно на всички тези места едновременно. Пълнени чушки? Боб яхния? Шкембе чорба? Българската кухня, както и останалите балкански кухни, са базирани върху османската кухня, но разбира се с дребни местни модификации.

Как българската кухня е повлияла върху турците в България? Отново лесен въпрос. Турците в България, освен ако не са много традиционни, с удоволствие ядат свинско месо.

Същото се отнася за езика, за музиката, за танците, за фолклора. В "Турците в България" пишем много по тези въпроси, например в какво се различават образите на Хитър Петър и Настрадин ходжа при българите и при турците.

Какво е влиянието на т.нар. Възродителен процес върху настоящия живот на турците в България?

Това е тема за отделна книга, не за един параграф в интервю. Но ще се опитам съвсем накратко. Недоверието на политическо, а понякога и на битово ниво между българи и турци през 2012 г. се дължи изцяло на събитията ставали преди над 20 години по време на комунизма. ДПС е директно следствие, плод на Възродителния процес. "Атака" и ВМРО също. Това са скачени съдове. Колкото по-гръмогласна е "Атака", толкова по-капсулирано става ДПС. Чиста политическа игра, от която губят само българските граждани както от турски, така и от български произход.

България е страната в Европейския съюз с пропорционално най-голямо мюсюлманско малцинство, което не е имигрантско. За българското общество най-важната и потенциално опасна последица от този факт е, че страната е обречена да се съобразява с политическата партията ДПС. Като друга опасност се сочи проникването в България на радикален ислям и други несветски и екстремистки форми на ислям. Натъкнахте ли се на такива тенденции при вашите проучвания?

Не се натъкнахме, но знам, че такива тенденции има. Обяснението отново трябва да се търси в последните години на комунизма. Сега много се говори за "емисари" от Йордания и Саудитска Арабия, които се опитвали да насядат в България "радикален" Ислям, който не бил "традиционен" за нашите земи и пр и пр.

Отговорни за това са Тодор Живков, Георги Атанасов и другите "архитекти" на "Възродителния процес". През 1980-те години кампанията за асимилация на българските турци, която кулминира с насилствената смяна на техните имена, включва затварянето и понякога разрушаването на джамии, забраната да се говори на турски, забраната да се носи традиционно турско облекло и дори забраната да се изрисуват полумесеци на турските гробове. В същото време режимът в София се опитва да излъже Запада, че човешките права, включително колективните права на малцинствата, се защитават. Мюфтийството продължава да работи, разбира се под зоркото око на Държавна сигурност.

Няколкото студенти по ислямска теология, които ежегодно са били изпращани в Турция, се пренасочват главно към Йордания, защото режимът на Живков се страхува от всякакво турско влияние, което те биха могли да прокарат като се върнат в България. Ислямът в Йордания, обаче, е различен от този в Турция и съответно от този изповядван от българските турци. С други думи, корените на салафизма в България трябва да бъдат търсени в онези години, когато БКП държеше на всяка цена да разтрогне връзката между турците в България и турците в Турция.

От моите лични впечатления по време на подготовката на "Турците България" мога да заявя следното: Турците в България имат особено силна привързаност към своята родина, тъй като те са живели тук от векове. Това е така въпреки турбулентността на първите години след Освобождението, въпреки Балканските войни, въпреки масовите миграционни вълни, въпреки непоследователната и в късните й години жестока политика на комунистите към мюсюлманите в България. Въпреки всичко това, българските турци са останали лоялни към България. В същото време те категорично се определят като турци. Не просто като "мюсюлмани", а като български турци. Между тяхната самоидентификация като етнически турци и лоялността им към България като български граждани няма противоречие. За турците в България това е ежедневие, нещо, което е недискутируемо.

Очевидно, българските турци се чувстват най-спокойни, когато отношенията между България Турция са позитивни. Те определено не искат да бъдат използвани като разменна монета, като игра на "дърпане на въже" в контекста на двустранните отношения. Двустранната политика не е нещо, което ги интересува особено.

Това, от което турците в България се интересуват несравнимо повече, са техните собствени възможности да се реализират като граждани. Българските турци не са представени пропорционално в науката, изкуството, спорта, държавната администрация, въоръжените сили, полицията, местните власти. Макар на българските турци да не е забранено да говорят на турски, дори няколко изречения на турски предизвикват огромен скандал, ако са казани по време на политическа кампания. Срещу българските турци периодично се провеждат различни акции като нападението при джамията в София през май 2011 и гласовитите, макар и неефективни искания да се закрият новините на турски по телевизията. Опитите, понякога успешни, на местни власти да променят турски топоними, които са съществували и са били използвани без прекъсване много векове, предизвикват опасения, че там, където се сменят имената на камъни, ще се сменят и имената на хора.

Българските турци искат на децата им да бъде дадена реална, не теоретична възможност да изучават езика си в училище. Те не могат да приемат изтъкваните от някои местни власти причини защо това не може да стане пълноценно. Те искат да могат да ходят в джамията, без да трябва да плащат за това с последваща дискриминация на работното място или в медиите. Тяхното най-голямо желание е властите и обществото да се отнася с тях като с всички други. Те ни казват: "Виждаш, че съм турчин, но аз съм български гражданин. Отнасяй се към мен подобаващо."

Как се финансира книгата "Турците в България"?

Както всички други книги издавани от "Вагабонд медия" - чрез продажби в книжарниците и по електронен път в чужбина.

С едно изречение посланието на "Турците в България"?

Единственият начин да се освободим от предразсъдъците на миналото е чрез осведоменост за нещата, случващи се в настоящето. Отношението на много българи към собствената ни история е неконструктивно. Да се изтъкват периодите на въстания и мъчения за сметка на времената на относителен икономически и културен възход не е полезно нито за самата история, нито за учениците, които я учат - тъй като те ще се превърнат в граждани, за който светът ще бъде съставен от простички, черно-бели послания. Това е опит да се използва миналото, за да се избяга от реалностите на настоящето и от предизвикателствата на бъдещето. С "Турците в България" се опитваме да разчупим стереотипите и да погледнем на нещата такива каквито са от една интелигентна, осведомена и либерална гледна точка, която по презумпция изключва черно-белите кадри на пропагандата.

Още по темата
Още от Интервюта