За човешките права на един (бивш) Цар

Кой кой е? В разговор „на четири очи“ с премиера Бойко Борисов от края на юли водещата Цветанка Ризова го запита как се обръща към Симеон Сакскобургготски. „С Ваше величество“, отговори Борисов. „А той как ви нарича?“, запита водещата. „Генерале...“ Всъщност става въпрос за бившия и настоящ премиер на една демократична парламентарна република. Но пък демокрацията предполага свобода на обръщенията. В личен разговор.

Ако условието на една задача е сбъркано, няма как да получиш адекватно решение. Не само в математиката, но и в живота.

Години наред едни хора се опитваха да внушават на обществото, че бившият цар и наследник на бившите царе в това си качество може да реституира имотите на Короната по специален ред, но в същото време той няма и не бива да бъде третиранразлично от "всеки друг редови гражданин“. Напротив, Царят по условие се бори за равни права с останалите, за да не бъде дискриминиран... Иначе казано - каквото за пъдаря, това и за Царя, ама ако може – за по-пряко – през Конституционния съд (КС) и без закон.

Ето на тази задача условието е толкова сбъркано, че тя просто няма решение.

Наскоро гатанката бе сервирана и на Съда в Страсбург, където се задава дело за човешките права на бившия български цар, който си реституирал имотите, докато бил премиер, за да се изравни със сънародниците си.

През юли стана известно, че Симеон Сакскобургготски съди държавата в Страсбург за нейната непоследователна политика по отношение на собствеността му. Повод за жалбата е мораториумът върху разпореждането и експлоатацията на реституираните "царски“ имоти, който парламентът наложи през декември м. г., докато реши как да уреди проблема със закон. Мораториумът е спорна мярка наистина, но той е само една нищожна част от одиозния политически скандал около връщането на царските имоти, който дамгосва вече четвърто правителство.

Както се разбра, основен акцент в жалбата до Страсбург е твърдението, че царската реституция била резултат от съзнателно замислена и провеждана държавна политика, която, макар и малко потайна, си била напълно законна.

Държавата си била избрала да върне имотите на бившите царе с решение на КС вместо със закон. И щом веднъж е признала Симеон и сестра му Мария Луиза за собственици с право на реституция, вече няма опция да си иска имотите обратно като неоснователно върнати. Още по-малко – да налага мораториум върху тях с аргумента, че тепърва ще урежда царската реституция със закон. Когато засяга основни права на гражданите, държавната политика трябва да е ясна, последователна и предвидима.

Как властите в България правят политика – понякога дори за самите тях това е загадка. Но историята с царската реституция има няколко много важни опорни точки, които е поучително да се припомнят по-честичко. Ще цитирам една основополагаща статия на бившия конституционен съдия Георги Марков от 2004 г. във в. "24 часа“. В нея г-н Марков най-чистосърдечно разказва как е бабувал на идеята да се използва КС, за да се върнат накуп и безусловно царските дворци и гори на Симеон Сакскобургготски.

През юли 1997 г. съдия Марков имал среща с Царя в Лондон, където по думите му: "Симеон II даде ясно да се разбере, че не би желал в парламента да има дебат за царските имоти, който да завърши с лесно предсказуемо гласуване, при пълното мнозинство на БСП. Според него това щеше да даде повод за безплодни дебати, а на недоброжелателите – да развеят знамето на "монархофашизма“ и на "ограбването на народа“.

Очевидно бе желанието му, доколкото е възможно, връщането на имотите да стане чрез магистратурата, която е политически необвързана, за да не се чувства задължен на никоя политическа сила.“

"Завера" подменя парламента и обществения дебат

От разказа на г-н Марков става ясно, че именно този разговор генерира идеята да се атакува пред КС Законът за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници (ЗОДС) от 1947 г. А като най-подходящ да сезира съда се очертал тогавашният главен прокурор Иван Татарчев.

През март 1998 г. Георги Марков обядва с Татарчев в Дипломатическия клуб в Горна баня и го печели за идеята. (Приживе Татарчев неведнъж публично е изразявал съжаление, че се е съгласил да участва в това.)

Марков веднага подсигурява и повод на главния прокурор да сезира КС – негова приятелка праща възмутено писмо до Татарчев, че царското семейство все още е лишено от имотите си, пък други граждани са си ги реституирали.

На 20 март 1998 г. Татарчев атакува ЗОДС пред КС. На 4 юни 1998 г. КС единодушно гласува прословутото си решение № 12, с което признава ЗОДС за противоконституционен.

Така е в България - сам си създаваш повод за дело, което вече предварително си решил в нечия услуга, но не само не ти е неудобно от това, ами се и хвалиш в пресата. И никой не съзря нещо нередно във факта, че един конституционен съдия и главният прокурор (необвързаната магистратура!) са направили завера, за да подменят парламента и обществения дебат при решаването на един политически въпрос. Някои даже окайваха г-н Марков като поредната жертва на царската неблагодарност!

КС гласува едно безпринципно решение, като погази цялата си дотогавашна практика да не се произнася по закони с еднократно действие, приети преди новата конституция. (Малко преди това КС отхвърли като недопустимо друго искане на Татарчев да се произнесе по Закона за референдума за република или монархия от 1946 г. точно със същите аргументи – че този еднократен закон е изчерпан. Все пак няма как с решение на КС да се заличат 45 години републиканска история и да се реституира монархията.)

Точно защото е безпринципно обаче, това решение на КС си остава една гола декларация, един реверанс към Царя.

Не е ясно как по онова време конституционните съдии са си представяли практическия ефект от него. Счита се за неприлично член на КС да коментира последиците от актовете на съда, макар че ако в този случай бяха опитали да го направят, някои идиотщини можеха да бъдат спестени. Най-вероятно повечето съдии са гледали на решението като на стимул за парламента да приеме специален закон. Така или иначе по-късно много от тях бяха категорични, че то няма реститутивен ефект и че валидна реституция на царските имоти може да се извърши само на базата на специален закон.

Това заявиха например Александър Арабаджиев, Станислав Димитров, Тодор Тодоров, както и бившият председател на КС Неделчо Беронов – всички те подписали решението.

Обратното мнение поддържат Димитър Гочев и самият Георги Марков.

Постфактум стана известно, че по това време правителството на Иван Костов е подготвяло проектозакон, с който в Закона за възстановяване на одържавени недвижими имоти да се добави специален текст за царските имоти, но после е изоставило тази идея.

Това обаче не е доказателство за държавна политика по темата, а за липсата на политика.

Действително през 1998 г. премиерът Иван Костов и финансовият министър Муравей Радев подписват становища до КС, че ЗОДС е противоконституционен, но в качеството си на шефове на институции, които са конституирани като страна по делото.

По условие правителството не може да диктува и предрича решенията на КС, все пак този съд е замислен като коректив на другите власти, а не като механизъм за прокарване на деликатни политически решения.

Идеята, че правителството и КС може да са действали в тандем, е малко смущаваща. Пък и ако се съди по откровенията на г-н Марков, още тогава Симеон Сакскобургготски е имал по-силни лостове в КС.

Истината е, че първите имоти бяха върнати на фамилията по време на правителството на СДС през 2000 г., но от кмета на София Стефан Софиянски.

Пак по това време поземлената комисия в Самоков ѝ предаде около 9000 дка от рилските гори. Но пак по това време тогавашната областна управителка на Софийска област Мариана Томчева на два пъти отказва да деактува в полза на Сакскобургготски "Царска Бистрица“ и "Саръгьол“ - дори не ѝ предоставили нотариални актове за тях.

"Държавната политика"

Но същинската "царска“ реституция е извършена при правителството на Симеон Сакскобургготски.

Тогава са издадени заповедите за връщане на дворците "Царска Бистрица“ (2002 г."Саръгьол“ (2002 г.), "Ситняково“(2003 г.), двореца в Баня (2004 г.), както и около 7000 дка от горите (пак от самоковската комисия през 2003 г.).

По-важното е, че няма как да се санира една реституция, проведена на фалшиво основание при заобикаляне на парламента.

Фактът, че по един и същи начин областни управители, кметът Софиянски и поземлената комисия на Самоков са приели, че решението на КС е достатъчно основание да деактуват дворци и гори в полза на царската фамилия, не прави техните действия законосъобразни.

Напротив, още през 2007 г. прокуратурата прати сигнал до Министерството на земеделието и до Агенцията по горите, че реституцията на горите е незаконна, ако и да няма видимо престъпление (законът бил приложен погрешно, ама невинно – от некадърност).

През юли т. г. по делото за резиденция "Кричим“, заведено срещу държавата от Симеон Сакскобургготски и Мария Луиза Хробок, и Пловдивският окръжен съд се произнесе, че Решение № 12 на КС от 1998 г. няма реститутивен ефект и че валидна реституция може да има само когато парламентът приеме специален закон. Освен това според пловдивския съд няма данни въпросните имоти някога да са били лична собственост на царската фамилия. Представените нотариални актове са на името на царското Интендантство, юридическо лице, държавно учреждение.

Тези факти градят силна защитна теза на държавата пред Евросъда. Всъщност дори е любопитно как Страсбург ще оцени хипотеза, при която действащият премиер получава държавно имущество на спорни основания по заповед на назначените от него областни управители (Олимпи Кътев и Гьока Хаджипетров).

За целта правителството на НДСВ предварително е гласувало трансформирането на дворците в Рила от публична в частна държавна собственост, а на въпросното заседание на МС е присъствал и лично премиерът Сакскобургготски.

През 2004 г., когато пловдивският областен управител Хаджипетров издава заповед за връщането на двореца в Баня, публичният дебат за законността на царската реституция е особено ожесточен, а БСП е внесла в парламента проектозакон за мораториум върху връщането на имотите и разпореждането с тях.

Интересно дали Страсбург ще приеме, че "държавна политика“ по даден въпрос може да се осъществява с незаконосъобразни актове на администрацията и с действия на висши държавни органи извън тяхната компетентност.

Ако е така, то излиза, че държавата няма път за защита срещу всеки незаконен акт на администрацията, дори срещу престъпление, извършено от някой чиновник по работа. И тогава може би сегашното правителство трябва да преосмисли например позицията си по заменките, реализирани от предишния кабинет. А всички вкупом да забравим за бедните магистратски роднини, както и много други люде "в нужда“, сдобили се с апетитни терени за строеж край морето? И за още куп реституции, приватизации, обществени поръчки, реализирани при заобикаляне и манипулиране на закона.

И сегашната власт няма политика по въпроса за "царските" имоти

Актуалният проблем на държавата в момента обаче се състои в това, че и сегашната власт няма политика по въпроса за "царските“ имоти.

Депутати от ГЕРБ обмисляли да създадат комисия за тях, даже правили сондажи. Ама не се знаело какво точно ще прави тази комисия. ГЕРБ май се канели да правят специален закон. Ама никой не знае този закон ще дава ли, ще взема ли...

Казват, че в едно министерство направо се втресли, когато им се обадила влиятелна депутатка, шеф на комисия, и ги попитала какво става със закона за царските имоти. Те не били чували, че им е възлагана такава задача...

А може би тепърва държавата ще заведе дела – за всеки върнат имот поотделно.

Наемат се адвокатски кантори, но засега – само за консултации.

Слухове. Догадки. Стахановщина...

Парадоксално, но факт – царската реституция влезе в съда не по инициатива на държавата, а защото Царят си поиска и "Кричим“. Симеон не може да бъде упрекван, че си иска това, за което е убеден, че му се полага. Проблемът е, че държавата не успява да се поучи от него.

Единственото смислено нещо, което държавата направи досега, бе да заведе дело срещу връщането на 16 500 дка рилски гори на царската фамилия. То обаче зацикли в Софийския окръжен съд, защото изведнъж(!) стана ясно, че формално горите са върнати на наследниците на Фердинанд, които към момента са общо 7 – освен Симеон и Мария Луиза това са братовчедите им Фердинанд, Александър и Ойген фон Вюртемберг, Софи дьо Вюртемберг и Маргрит дьо Шевини.

Защото (формално) за т. нар. царска реституция са използвани уникални юридически конструкции, които дори страните по тези процедури не приемат насериозно. И си живеят царските братовчеди, пръснати из Европа, без дори да подозират, че си имат една планина в България. Сега им превеждат делото на чужди езици и търсят адресите им, за да ги сезират.

Проблемът с царските имоти е диагноза за механизмите на управление на държавата и за тоталната липса на обществена чувствителност за произвола на властта.

За първи път въпросът за законосъобразността на царската реституция бе поставен преди 7 години, през лятото на 2003 г., и много скоро прерасна в обществен и политически скандал. И докато партиите усърдно спекулираха с него в търсене на дивиденти, нито едно правителство, нито едно парламентарно мнозинство не предприе каквито и да са смислени мерки за разрешаването му. Не че възможните опции са безкрайни, напротив.

Най-принципно би било да се приеме специален закон за царската реституция, с който държавата най-после да реши – ще взема ли, ще дава ли и при какви условия.

Може да се търси и споразумение със Симеон Сакскобургготски, което да включва и изтегляне на жалбата пред Страсбург. Най-мъчителна, бавна, скъпа и несигурна изглежда стратегията по воденето на дела за всеки имот поотделно. Но дори и това е по-добре, отколкото да не се прави нищо.

Закон за един човек? Защо не, ако Човекът е Цар. Дори и бивш

В последно време все по-усърдно се върти един друг мит – че специален закон за царската реституция щял да бъде недопустим, защото ще е intuitu personae – закон за един човек, за едно семейство. Твърди го омбудсманът Гиньо Ганев. Но още през 1998 г. КС, в прословутото си решение № 12, написа, че ЗОДС, един по същество конфискационен закон, дискриминирал царската фамилия (в нарушение на чл. 6 от днешната конституция), защото я лишил от имуществото ѝ по критерий лично положение и произход. Без обезщетение.

Наистина подобно умозаключение е непостижимо за обикновените хора, само високоудостоени юристи-конституционалисти могат да достигнат до такива прозрения.

Все пак, става въпрос за Царя, ползващ се с уникален правен статут, свещен и неприкосновен по конституция, чиято династия персонално е закрепена в Търновската конституция, където през 1911 г. се записва: "Царското достойнство е наследствено в мъжката низходяща права линия по реда на първородството на Н. В. Царят на България Фердинанад І Сакс-Кобург-Готски.“ Поименно!

В специален раздел на ежегодните бюджети на държавата, озаглавен "Върховно правителство“, фигурират цивилната листа на Н. В. Царя, апанажът на Н. В. Царицата и апанажът на Н.Ц. В. Княгиня Евдокия.

На 1 февруари 1896 г. българското Народно събрание приема закон с единствен член: "Внася се в държавното съкровище в БНБ като дар 500 000 лева, които заедно с капитализираната лихва да се предадат в пълно разпореждане на Негово царско величество престолонаследника Борис III при встъпването му в съвършеномъжие.“

Както и да го погледнеш, си е закон за един-единствен човек.

А след като навършил пълнолетие през 1913 г., бил гласуван специален закон за определяне сумата "за обдържане на Н. В. престолонаследника Борис“ - 240 000 лв. годишна издръжка.

Фердинанд персонално фигурира и в Закона за съдене и наказание на виновниците за националната катастрофа от 1919 г.: "Частните имоти на всички обвиняеми по настоящия закон, включително и на бившия цар Фердинанд, се поставят под възбрана, за обезпечение гражданския иск на държавата.“

Монархът е уникален персонаж във всяка една държава, самостоятелна категория сам по себе си.

Държавата урежда отношенията си с него и фамилията му със специални закони – и когато го обдържа, и когато се отказва от него, и когато реши да преуреди последиците от това. Пък и всички днешни претенции на бившата царска фамилия се основават на специалния ѝ и неповторим статут в царството.

Освободени от данъци и такси по конституция. Обгрижвани изцяло от държавата. Вече е доказан факт, че строителството и издръжката на многобройните дворци, които е обитавало царското семейство, е ставало с бюджетни средства извън Цивилната листа – по линия главно на Министерството на благоустройството и на финансите.

Не за друго, а защото персоната на Царя сама по себе си е държавна институция. И точно това е логиката да се твърди, че имотите са на Короната, а не на частното лице.

Всъщност е спорно изобщо доколко дори в една конституционна монархия може да се дели персоната на Царя на публична институция и частно лице.

Иначе, строго погледнато, един бъдещ закон за царската реституция няма да е закон за един човек, нито за една фамилия. Това ще е закон за уреждане на последиците от едно конституционно решение. Закон по повод на един отменен закон.

И тогава вече наистина царското семейство ще може да реституира някогашните си частни имоти (които и да са те), както всеки друг български гражданин – по закон.

*Публикацията е от новия брой на сп. "Правен свят", в което има още статии, интервюто и становища по темата "Царските имоти срещу републиката"