За кризите и хората

Като всяка криза, лична, семейна или световна, икономическата криза е криза на доверието. Както доверието в конкретни хора и техните обещания, така и доверието в институции, общи проекти и идеи. Политическите и икономическите режими са всъщност различни режими на доверие – правила и повтарящи се практики, които формират определени, сравнително устойчиви очаквания.

Времето, в което доверието към един режим е компрометирано, но нови авторитетни идеи, лидери и институции все още не са постигнати, е именно време на криза. Кризата не е тотално спиране, а забавяне на движението по инерция. Тя е оптическа възможност да се огледаме наоколо и да сверим очакванията си. Тя идва, за да си припомним колко е трудно да се моделира реалността, без да бъде изкривявана.

Усещането, че Европа е едновременно в икономическа политическа и идейна криза налага три въпроса: Коя Европа, чие доверие и кои авторитети са в криза днес?

Европа като обещание

Като малка страна в периферна позиция, България често легитимира вътрешната си политика с по-големи и по-авторитетни общности от себе си. Ако можем да говорим за българска политическа традиция, за някаква специфично българска практика на политическото оцеляване, устойчива във времето, то тази традиция е внасянето на готови модели отвън и изнасянето на авторитет зад граница. Това на практика означава, че в България е по-лесно да легитимираш политическо решение с аргумента “европейско изискване е” отколкото с аргумента “парламентът е единодушен”.

Европа като модел не е от вчера. Но за разлика от следосвобожденските ни въжделения, междувоенните разочарования и смесени очаквания от Нацистка Германия, които тя не оправдава, европейското членство на България е единствената историческа случайност, в която Европа изпълни поетите към България ангажименти и след като нейните ясно поставени, прозрачни и измерими критерии бяха удовлетворени, тя ни прие за член на Европейския съюз. Разбира се, Хитлер може би щеше да ни даде Македония, ако войната бе приключила в негова полза. Но Германия на Хитлер никога не е била така силно желана, както Обединена Европа. Нещо повече, тя не ни е била никога обещавана.

Европейската цел стоеше пред България като обещание за по-добър живот. Дадено не от Европейската комисия разбира се, а от собствените ни политици. Доверието в европейската идея се коренеше в очакванията на хората, че животът им ще заприлича на този “в Европа”. Те не искаха да станат част от Европейския съюз, на която все нещо не ѝ достига. Те искаха европейският начин на живот да стане техен; европейската политическа традиция да стане тяхна обществена практика. Става дума за политическата традиция на върховенство на закона и демократично управление. Реториката на високата политика борави с понятията общност, европейско семейство, ценности, които, умишлено или не, внушават подобни очаквания. Оказа се обаче, че пет години след членството ни в ЕС не сме готови за върховенство на закона; че политическата воля на Европа сама по себе си не може да преодолее географията на политическата култура в България.

Европа като обещание за такова преодоляване е в криза днес. Резултатът е липса на обществено доверие в българските институции.

Европа като авторитет

Не авторитетът на Европа е в криза, а авторитетът на правителствата, които не могат да изпълнят европейското обещание – да управляват едновременно отговорно и представително. Процесът на присъединяване на България към ЕС превърна Брюксел в политически авторитет от последна инстанция. Дневният ред на парламента се състоеше от “затваряне на глави”; оценките на ЕК за работата на правителството бяха по-важни за него от вота на населението. Положителните доклади бяха в състояние да компенсират и най-негативните критики, отправени вътре в страната, а отрицателните се приписваха на предходното правителство, на комунизма или на другите институции тук. Политиците слушаха Брюксел, оправдаваха се с Брюксел, отчитаха се пред Брюксел и се засрамваха от Брюксел. По същия начин, по който антикомунизмът нямаше алтернатива в първите 10 години на прехода, еврооптимизмът нямаше аналог в следващите.

Да правиш, каквото ти казвам, не е същото като да правиш като мен и макар да приеха законите, предписани от Брюксел, българските институции, след постигане на пълноправно членство, не се превърнаха в европейски. Те биха предпочели да се откажат от авторитета си, да го отдадат на ЕК, но не и да поемат отговорност.

Всъщност, ако се върнем крачка назад, ще видим, че самоотказването на държавата от авторитет е по-скоро нормално отколкото изключително събитие. Нещо повече, то повишава доверието в нея.

За да се осигури продължението на държавата през 1989 г. доверието в Българската комунистическа партия бе отнето внезапно и публично. Първи оттегли доверието си самият ѝ лидер - Тодор Живков, но не защото режимът му беше фалирал три пъти, не поради вътрешна революция или външен натиск, а защото Горбачов оттегли доверието си в съветския строй, с което отне легитимността на широката социалистическа общност, към която гравитираше политическото въображение. С това се започна един процес на търсене на нови ценности, идеи и лидери, който наказа всеки подранил опит на обществото да се довери на нововъзникващите пазарни агенти. От финансовите пирамиди през приватизацията до Министерството на финансите и Централната банка доверието в новите управители на капитала стигна точката си на замръзване през зимата на 1996-7.

Въвеждането на Валутния борд през 1997г. бе също официално призната липса на доверие от страна на държавата в собствените ѝ способности да харчи разумно. Признавайки своята неспособност за самоконтрол, тя се самоотказа от парична политика и с това произведе най-кредибилния паричен режим на България за целия 20-ти век. Логиката е желязна и заработи веднага - когато правилата са ясни и държавата ги спазва, бизнесът се доверява на държавата и започва да инвестира в нея.

Не толкова позитивен беше ефектът от предложението на Сергей Станишев през 2009 г. в управлението на България директно да се включат европейски експерти и чужди посланици. Тази ексцентрична идея беше или отдаване на суверенитет от ранга на молбата на Тодор Живков от 1963-та да станем шестнадесетата Съветска социалистическа република, или някаква висша дипломатическа математика, с която всъщност казахме на ЕК: “не ни се бъркайте толкова, ние сме суверенна държава.”

Подобно чувство на прекомерна европейска намеса имат и други държави от Нова Европа. Преди година и половина унгарският премиер заяви в обръщение пред нацията на националния празник на 15-ти март че ЕС е режим на чужда окупация. При това, докато страната му беше председател на Съюза. У нас недоволство от оценките на говорителя на ЕК по повод избора на Венета Марковска за член на Конституционния съд изрази външният министър Николай Младенов. “Прекалената намеса” на ЕС във вътрешните работи на България обаче се оказа единственият работещ механизъм на контрол над властта. Единствената камбанария, която правителството чува и в която се вслушва е ЕС. И докато сред населението той се ползва с авторитет по-висок от този на правителството в неговата “намеса” няма нищо недемократично. 

Доверието на хората

С приемането ни в ЕС обаче очакванията на света към нас също се повишиха, повишиха се кредитните рейтинги, международният престиж на страната, повиши се и гражданското самочувствието на българите. Те все по-често се държат като европейски граждани - като хора с права.

Индивидуално или в граждански организации, те често търсят правата си в една объркана система. Това, което хората вече знаят със сигурност, е, че единственият начин да въздействат върху своите политици е не чрез избори или протести у дома, а чрез институциите на ЕС. Те разбират, че ако родното правителство не ги разпознава като свой суверен и като източник на цялата си законодателна, изпълнителна и съдебна власт, то ЕС отговорно и съзнателно ще защити човешките им права. Твърде жалка е констатацията, че принудителната сила на държавата, дадена ѝ по конституция и формално поне възложена ѝ чрез демократичен процес от обществото, върши по-малко работа от мъмренето на европейски комисар. За гражданите обаче, това е добра новина, те имат пряк достъп до единствения коректив на преките им избраници.

Постепенно Европа стана най-ефективният лост за контрол над местните управляващи. Случаят “Марковска” е ярък пример за това. Подобен е и случаят с несвободата на медиите, по повод на който еврокомисарят Нели Крус се обърна към премиера Борисов – все примери за неформални забележки от Брюксел, които водят до незабавни официални реакции у нас. Именно незадължителният характер на тези европейски препоръки ги прави толкова интересни за наблюдение. Нищо чудно да се окаже, че българските граждани са по-добри дипломати от своите професионални политици.

Изход от кризата

Европейският съюз вече не е цивилизационен модел за новодемократизираната власт, а нейна търсена алтернатива. В сегашния режим на доверие в европейска България, Брюксел се трансформира от институционален коректив в институционален конкурент. И търсенето на неговото влияние като арбитър в местни спорове нараства.

За разлика от режима на доверие през социализма, когато гражданите нямаха пряк достъп до Москва, а трябваше да извървяват неведомите пътища на Държавна сигурност, за да ги пуснат в чужбина, днес гражданите могат да “заобиколят” местните институции и за определени свои проблеми да се обърнат директно към ЕК. Играта е триизмерна, дипломацията е гражданска, залогът е доверието на хората.

И все пак, не е ли малко странно приемането на чуждия авторитет да е наша изконна политическа традиция? Прогресът на едно общество от родовия строй, основан на авторитет, до либералната демокрация, основана на равенство пред закона, не е механична замяна на старото с ново, а мисловен процес на раздяла с една парадигма и приемането на друга. Кризата на политическата незрялост, в която България се намира по принцип, е резултат от отказа ни да сме критични към себе си, да изискваме от себе си. Кризата на доверието в самите нас може да се преодолее единствено чрез процес на самопознание и самоопределяне чрез поемане на лична отговорност. Като всяка криза, лична семейна или световна, икономическата криза е възможност да започнем сега.