За майтапа, купона и два здрави, патриотични български х*я

Има две истини, правотата на които за пореден път установих емпирично докато пътувах в пустинята Атакама в Чили. Първата е, че не можем да избягаме от нещата, от които искаме да избягаме, дори да отидем по средата на пустинята (в моя случай - буквално). Второто е, че действителността (почти винаги) е по-странна и от най-развинтеното въображение.

На около 60 километра от град Антофагаста на чилийското крайбрежие на Тихия океан - в сърцето на най-сухата пустиня в света, Атакама, се намира една скулптура, назована "Ръката на пустинята". Скулптурата е дело на чилийския скулптор Марио Ираразабал и е инсталирана покрай Трансамериканската магистрала свързваща Аляска на север с Ушуая на юг. Скулптурата представлява една ръка заровена до половината в пясъка и символизираща човешката накърнимост и безпомощност в лицето на стихиите.

Преди изгрев вече бях на магистралата и поех по отклонението водещо към "Ръката на пустинята", така че да мога да я видя още с първите лъчи на слънцето. Скулптурата е наистина забележителна. Високата десетина метра ръка се извисява в лунния пейзаж на Атакама и създава онова неповторимо за изкуството, а и за живота, усещане, че хем си тук, хем не си. А рационално погледнато се намираш по средата на едно от най-суровите места в света, под звездите, и в същото време една огромна ръка се подава от почвата и ти напомня, че не си сам.

"Ръката на пустинята" поне на теория не би трябвало да обижда никого - нито комунистите (каквито в Чили има), нито фашистите (каквито в Чили също има). Нито гейовете, нито стрейтовете. Нито месоядните, нито веганите. Нито русофилите, нито русофобите. Нито левскарите, нито цесекарите. Обратното - "Ръката на пустинята" би трябвало да напомня, че винаги, дори от пустошта на Атакама към нас ще се протегне приятелска ръка.

Да, ама не, както казваше бай Петко Бочаров, бог да го прости.

Приближавайки към ръката в сумрака на ранната пустинна утрин, започнах да различавам няколко графити, очевидно неотдавна изписани по нея.

Познахте, уважаеми читатели българи.

На ръката, с дебел, червен фулмастер (от онези, които са "перманентни" и се трият трудно) някой беше написал думичката Х*Й. Не един път, дами и господа - два пъти. Два червени Х*Я в средата на пустинята Атакама, в Чили, в Латинска Америка, на около 12 000 километра от територията, където думичката Х*Й се използва по няколко хиляди пъти на ден от най-различни хора с най-разнообразно образование и социален статут.

Признавам, рядко оставам без думи (а и да не бях останал, нямаше кой да ги чуе, защото бях съвсем сам под звездите на южното небе). Но този път това се случи, и аз започнах да размишлявам, макар главата ми да беше изпразнена от ниското атмосферно налягане.

След 10 минути се появи едно съвсем реално чилийско семейство (с три деца), които моментално започнаха да си приказват на испански и единственият момент, в който млъкнаха, беше когато бащата на семейството посочи с ръка към изписаната на кирилица/българица думичка Х*Й. Хората започнаха нещо да обсъждат.

Можех да се включа с обяснение.

Целта на обикновените вандали, каквито има навсякъде по света, е да бъдат видими - да направят обекта на своя вандализъм познат на максимално голям брой хора. В Латинска Америка те можеха да напишат Polla, което означава Х*Й на испански. Ако искаха обаче да станат наистина глобални, можеха да напишат нещо като Dick, Prick, или просто разбираемото за всички хора на планетата Fuck Off, което би им решило проблема със самоидентификацията лесно и бързо.

Но не. Х*Й на кирилица е нещо много специфично, дами и господа. Ще те разберат само нашите сънародници. Непознаващите тънкостите на славянската култура ще го вземат за някакво странно математическо уравнение, в което Х и У са ясни, но има едно голямо неизвестно - буквичката Й.

В началото, признавам, бях леко разочарован. Тези два Х*Я ми бяха отнели правото да се чувствам поне за няколко минути като откривател на това място и на скулптурата на Ираразабал. Не че съм мислил, че ще съм първият българин, който я вижда, но поне се надявах малко време да остана сам.

След това обаче чувството ми на разочарование рязко премина в чувство на национална гордост. Х*Й! Два големи, червени Х*Я! Ами това, скъпи сънародници, е нещото, което ние колективно ядем от 10 години насам! Това е най-доброто описание, което човек може да направи на скъпата ни татковина, ако се вгледа в нея от другия край на планетата. Ако някак космически можеше да се погледне на България, какво щеше да се види освен обектите, така прилежно обозначени на кирилица върху една скулптура в пустинята Атакама, която поне на теория не би трябвало да обижда никого?

Има и трето обяснение, разбира се. Всичко е било само шегичка, майтап. Нещо като майтапчийските снимки, които заместник министър-председателят на територията на север от Гърция си бил правил в Бухенвалд или като шегичките, които бойкоборисовият депутат си прави в теливизонните студия. Майтап да става, купонът да тече.

*Антони Георгиев е главен редактор на Vagabond, единственото българско списание на английски език в България. Автор е на романа "Виена" (2001), както и в съавторство с Димана Трънкова на книгите "На изток от Константинопол" (2008), "Пътеводител за еврейска България" (2011), "Пътеводител за османска България" (2011 и 2012), "Турците в България" (2012),"Скрити съкровища на България". Последната книга на журналиста фотограф, издадена през 2016 г., е "Българите", в която са събрани 250 предимно черно- бели фотографии от последните 10 години.