За мъртвите или нищо, или само истината

Тази перефраза на латинската поговорка "За мъртвите или добро или нищо” (De mortui nil nisi bene, De mortui nihil nisi bonum) изплува в съзнанието ми във вторник сутринта. След известието за кончината на патриарх Максим близо един час сутрешните блокове на телевизиите ни занимаваха с тази новина и с личността на покойния вече български патриарх през последните 41 години в умерено, а на места и безусловно апологетичен дух.

Всички други вътрешни и международни новини отидоха на заден план, сякаш смъртта след тежко заболяване на един 98-годишен старец може да бъде изобщо някаква новина в забързания ни делник на хора от 21 век.

Бърнард Шоу пише: "Ако на 20 години не си социалист, ти нямаш сърце, ако на 40 години обаче продължаваш да бъдеш социалист, ти нямаш мозък.”

През 40-те години монахът Максим е убеден комунист и дори член на БКП, докато излиза решение на ЦК всички духовници да напуснат партията, защото религията е несъвместима с комунистическата идеология.

Това е по времето на най-мрачните години на сталинизма в България, но Максим като предан на делото на Партията човек е изпратен да оглави подворието на Българската православна църква в Москва като неин представител при руския патриарх – от 1950 до 1955 г.

Според експерти по разузнаване тогава съветските тайни служби задължително са вербували всички представители на чужди църкви от "братските държави”, и не само на църкви, намиращи се в СССР. Максим не е имал нито желанието, нито физическата възможност да откаже, ако е искал да запази не само поста, но и живота си.

Вероятно това обяснява и факта, че името на Максим не излезе в списъците на сътрудниците на ДС. Просто той е бил зачислен по едни други много по-секретни списъци на едни други "братски служби”. Просто времето е било такова, както казваше Добри Джуров по друг повод (участието на България в окупацията на Чехословакия от войските на Варшавския договор през август 1968 г.).

Фигурант на патриаршеския престол

Максим постъпва в Троянския манастир като послушник още на 12-годишна възраст. Това определя в решаваща степен характера му и той през целия си живот се държи като послушник – най-вече при комунистическия режим и след това в посткомунистическия период – пред силните на деня.

Разбираемо е, че при безбожния тоталитарен режим Максим нито веднъж не надига глас в защита на преследваните вярващи, срещу присвояването от властта на църковните имоти или срещу превръщането на БПЦ в институция със затихващи функции съгласно официалната идеология, че религията като опиум за народа е обречена да отмре в бъдещото комунистическо общество и дори в усилено изгражданото развито социалистическо общество. Никой не е очаквал от него да бъде герой, нито дисидент при онези исторически условия. Затова не е за учудване, че един скромен провинциален монах, който никога не е блестял нито с ум, нито с богословски познания, нито с праведен живот на отшелник или аскет за пример, нито пък е бил "професионален революционер”, като неколцината духовници, влезли с това в нашата история, тихо и незабележимо, откроявайки се със своята невзрачност е назначен за главен секретар на Светия синод, за епископ, после за Ловешки митрополит и накрая през 1971 г. и за патриарх на изцяло дирижиран от тоталитарната власт църковно-народен събор от епархийски избиратели с изтекли мандати и от хора, които по устава на БПЦ дори са нямали право да бъдат делегати на събора.

Не може и дума да става за сравнение на Максим с предишните предстоятели на БПЦ – екзарх Стефан, признат ерудит и полиглот, с докторат по богословие от Швейцария от 1919 г. или с предишния патриарх Кирил – автор (всъщност съавтор) на известни трудове по историята на българските църковно-национални борби през Възраждането в Македония и Одринска Тракия (самият той по произход от Македония).

Прелюбопитни и нелицеприятни подробности за "служението” на Църквата на Максим като български патриарх може да се намерят в биографичния очерк на свещеник Янко Димов за него от началото на 90-те години.

Патриарх Максим обаче можеше да заглуши всички критики и оправдани недоволства срещу малодушното си поведение при тоталитарния режим (което беше типично за 98% от българските граждани тогава сиреч разбираема защитна реакция срещу превъзхождащата сила на репресивната държава), ако след промяната на 10 ноември беше заел активна позиция като гражданин и духовен глава на БПЦ.

Той не го направи нито веднъж

Не осъди престъпленията на комунистическия режим срещу българския народ, не взе пример от тогавашния румънски патриарх, който се извини на румънския народ, затова че румънската православна църква, не е посмяла да се противопостави на диктатурата на Чаушеску и да се опита да защити румънците от неговите безобразия.

Не оказа никаква активна подкрепа на демократичните промени, които трябваше да бъдат извършени в страната, под предлог, че църквата не бива да се намесва в политическия живот, но в същото време работеше в тясно сътрудничество с новото ръководство на БКП след преврата и спомогна за неговото легитимиране като зачитащо християнските ценности, като прие демонстративните му молитви в катедралния храм "Св. Александър Невски”, без да е поискал поне формалното му разкаяние за дългогодишната му политика срещу църквата и вярващите в България.

Не поиска от новите властници да вдигнат дългогодишните забрани религиозните институции да се занимават с благотворителни и социални дейности. Въпреки че десетки свещеници и миряни предлагаха БПЦ да създаде отново свои сиропиталища, кухни и трапезарии за бедни, болници, приюти за бездомници, да извършва социални и душеспасителни дейности в ромските квартали, Светият синод, оглавяван от Максим, остана глух за тези настоявания, защото не искаше никакви конфликти със светските власти, които продължаваха да робуват на стереотипите на атеистичната комунистическа държава в духа на един доста криворазбран антиклерикализъм.

В същото време мисионери и емисари на всякакви "вероизповедания” от чужбина се настаниха безпрепятствено из страната и заеха силни позиции особено в забравените от всички ромски квартали и гета, намирайки там широка база за прозелитизъм, съчетавайки утоляването на глада за духовна храна, с най-простички материални стимули – безплатна храна, ограмотителни курсове, концерти с религиозна музика, екскурзии, стипендии за образование и т.н. Имаше период, в който "евангелизаторските” кампании, процъфтяваха дори в центъра на София и събираха хилядна публика, жадна за среща с религиозни пастири в зала 1 на НДК. Тези религиозни пастири обаче не бяха нито патриарх Максим, нито неговите митрополити и епископи, нито обикновените православни свещеници, а мисионери от чужбина, заели се да „евангелизират” отдавна християнизираната България.

Логично се стигна до църковния разкол от началото на 90-те години. За съжаление водачите на "алтернативния синод” не блестяха с никакви особени умствени, нравствени и религиозни качества, разчитаха отново предимно на подкрепата на светската власт и затова начинанието им да отстранят патриарх Максим се увенча с неуспех.

В крайна сметка с помощта на правителството на Симеон Сакскобурготски и тогавашния главен прокурор Никола Филчев се стигна до бруталната саморазправа с алтернативния синод на „разколниците” начело с Инокентий Софийски, за която България е подсъдима по дело в Страсбург.

Когато излезе списъкът със сътрудниците на ДС сред висшия клир, отново не чухме нито дума на съжаление или разкаяние от патриарх Максим, който да помоли вярващите за прошка от името на своите колеги – митрополити – агенти и щатни офицери от службите.

Не чухме и национална позиция по исканията на православните българи от Западните покрайнини, от Румъния или от Украйна и Молдова да имат свещеници и богослужение на български език, докато в същото време Светият синод си затваряше очите пред богослуженията на румънски и на гръцки език в църкви и манастири на територията на България от свещеници, които не са искали разрешение за това.

По отношение на непризнатата т. нар. Македонска църква – Охридска архиепископия в Р Македония позицията на БПЦ послушно следва позицията на сръбската и гръцката църква, и няма официално изразена самостоятелна диференцирана позиция, произтичаща от специфичните български национални интереси.

По отношение на спорните въпроси с автокефалността на православната църква в Украйна (подкрепена от украинската държава) Светият синод на БПЦ също така сляпо следва позициите на Московската патриаршия, на която тя безспорно гледа като на по-голямата и умна сестра.

Като се има предвид известията, които идват от миряните за условията, които се поставят при избора на делегатите на следващия църковно-народен събор – за това стана дума на конференция в Червената къща на 2 и 3 ноември 2012 г., то се налага изводът, че и този път изборът на български патриарх ще бъде дирижиран от хора, близки до агентите на бившите служби за сигурност на тоталитарната държава и от фаворитите на Московската патриаршия.

Дано вярващите християни, миряни и духовници, необременени с греховете от миналото или искрено покаяли се за тях, намерят у себе си сили да се преборят за почтен и прозрачен избор на нов патриарх, който да позволи на 1140-годишната българска православна народността църква да поеме по нов път и да се върне към истинската си мисия – да помага на хората да търсят пътя към Истината и Доброто чрез вярата в Бога, а не да бъде безгласен придатък на светската власт, какъвто беше печалният ни опит от времето на тоталитарната комунистическа и псевдосоциалистическа държава.