Ти си това, което четеш

За отговорността ни към Македония

Иван Костов* | 08:00 | 17 юли 2017 | 20 коментара

Националният ни интерес е да имаме сигурни и благоденстващи съседи. Затова трябва да приветстваме и да сме готови да подкрепим амбициите на новата власт в Скопие за членство в евроатлантическите съюзи. Такава беше през 90-те принципната позиция на Гърция спрямо България.

Във външнополитически план правителството на Зоран Заев, с подкрепата на парламента, трябва да разреши всички проблеми със своите съседи, за да изпълни
изискванията на НАТО и критериите от Копенхаген на ЕС. Източник на тези проблеми е налаганата при управлението на Никола Груевски доктрина за македонизма, създадена от Коминтерна и поддържана от Кремъл. Нейните претенции към съседните страни са недопустими. Тя е чужда на албанския етнос и на другите малцинства в страната. Македонизмът на Груевски го оттегли от Съвместната декларация от 22 февруари 1999 г. на премиерите на Република България и на Република Македония, която често се споменавана тези дни.

Отказът от македонизма е труден и ще изисква време, заради насажданата вече на няколко поколения негова идеология. Това пречи 1) да бъдат уредени вътрешно-етническите отношения; 2) да бъде решен спорът за името; и, 3) да се постигне споразумение с България. За да бъде преодоляно това наследство е нужно национално съгласие. Отвън, подкрепата от България е необходимо, но недостатъчно условие; нужна е подкрепа от съседните страни, без намеса и опити да се диктуват решения.

Най-важни са подкрепата от НАТО и ЕС и отворената перспектива за членство.

1) България активно подкрепи и съдейства за постигането на Охридския рамков договор от 2001, който гарантира досега етническия мир в страната. И сега следва да има готовност да подкрепи всеки напредък в по-нататъшно уреждане на вътрешно-етническите отношения при условие, че се постигне с широк консенсус в парламента. Както се вижда от последните конфликти в България, те стават заплаха за етническия и религиозен мир, когато в тях се включи мнозинството. Същият е рискът в Република Македония. Промяна на Охридския рамков договор срещу волята на по-голямата част от македонското мнозинство ще бъде грешка, която може да хвърли страната в хаос. Това следва да бъде позицията на България в НАТО и ЕС. За да покажем зрялост и разбиране на проблемите, трябва да подкрепяме на първо място баланса с интересите на мнозинството. Това означава да настояваме то да получи своите гаранции; да се противопоставим на опитите от Тирана да диктува план на Скопие; да сдържаме не премерените европейски отстъпки на албанското малцинство.

2) Въпросът за името на страната следва да бъде решен на второ място. Основната причина за това е, че названието определя позициите, претенциите и мястото на страната на картата на Европа. В интерес на България е да подпише споразумение с еднозначно определен и политически признат субект на международното право, да подпише със стабилни власти, способни да го изпълняват. Освен това български интерес е да имаме съгласувана политика със евроатлантическите ни съюзници и с гръцките власти.

3) От трите проблема най-лесен за решаване изглежда този с България, но според мен той следва да бъде решен последен. България е имала най-висока отговорност към Република Македония от самото ѝ отделяне от Югославия. Тази политика следва да има приемственост. За да бъде ефикасна сега, е необходимо да бъде сдържана. Не е препоръчително София да е първата, която да авансира подкрепа за правителството в Скопие, особено преди то да предприеме необходимите действия и то не само в отношенията си с България, а за решаване на другите два проблема. Авансирането може да засили анти-българските нагласи, които Югославия, а в последните години ВМРО-ДПМНЕ, насадиха сред етническото мнозинство; особено при категоричната му убеденост, че е имало провокации на македонските албанци и намеса на Тирана.

***

Сега България е с много силни позиции пред страните от Западните Балкани: с принципната си позиция през годините на разпадането на Югославия, като страна-член на НАТО и ЕС, с общата си история и култура с Република Македония, с авторитета си на вдъхновител и радетел на албанското възраждане. Ако има някакъв незначителен риск за нас, той е в тези анти-български нагласи, които могат да се изживеят с времето. Можем да бъдем само от полза. Затова страната ни следва да бъде включена постоянно в Берлинския процес за подкрепа на интеграцията на Западните Балкани в ЕС.

Нека припомним тук, че войните в Косово, в Босна и Херцеговина, и конфликтът между албанци и македонци в 2001, бяха спрени, и Милошевич бе отстранен, със
активното българско съдействие. Впрочем, всички страни-членки на ЕС от региона следва да бъдат участници в този Берлински процес.

Накрая още три препоръки:

1. Да преценяваме точно, че сегашната управляваща коалиция в Скопие може да загуби местните избори през есента и това да доведе до изоставяне на курса към евроатлантическа интеграция или страната да бъда дестабилизирана отново.

2. Да сме резервирани от това, че бивши служители на репресивната УДБ-а сега са привърженици и една от движещите сили на новите власти.

3. Да призовем българските провокатори да намалят децибелите си към Република Македония. Реалностите там не могат да бъдат оспорвани, както тези свързани с българската идентичност на общата ни история, така и днешните – свързани с нейната държавност, суверенитет и институции.

*Публикуваме позицията на бившия министър-председател (1997-2001 г.) Иван Костов, в чийто мандат през 1999 г. бе подписана съвместната декларация с тогавашния премиер на Македония Любчо Георгиевски. На базата на този документ бе подготвен обсъжданият от няколко правителства нов договор за добросъседство между двете страни, който се очаква да бъде подписан на 2 август т.г.

Още по темата
Още от Анализи и Коментари

Трябва ли правителството да разреши строителството на втора "кабинка" в Банско?