Защо дебатът за Истанбулската конвенция се провали

Стойността на един нормативен документ е толкова по-голяма, колкото по-ясни и еднозначни са неговите формулировки. Един от проблемите на Истанбулската конвенция – и още повече на българския превод на текста – се оказа твърде широката възможност за интерпретация на нейните разпоредби. Аз лично избягвам да интерпретирам нормативни документи – считам, че юристите са хората, квалифицирани за това. Функционалността на една норма може да се оцени преди всичко от юридическа гледна точка. В случая с Истанбулската конвенция (ИК) наруших това свое негласно правило най-вече поради една причина. В българското общество твърде рядко – за да не кажа никога – не се водят сериозни дебати по ценностни, по нравствени проблеми. Сам по себе си фактът, че ИК породи подобен дебат за мен бе изключително полезна възможност българската общественост да се запознае, да навлезе в една тематика, която досега бе практически извън сериозния интерес на обществото.

Всеки дебат започва със задаване на въпроси, но тези, които го направиха в случая с ИК, получиха незаслужено снизходителни, дори ругателни отговори. Преди всичко бе поставен под въпрос стремежът да се интерпретира и оспорва документ, „който идва от Европа“ – „абе толкова държави са я (ИК) подписали и ратифицирали, баш ти ли се намери да търсиш кусури…“ Този изначален отказ на легитимност за дебата бързо изостри тона и от двете страни, и даде ход на взаимното ругателство, което потопи напълно възможността за разумен обмен на мнения. „Аргументи“ от типа „путинисти“ и „соросоиди“ не успяха да осуетят публикуването на поредица от задълбочени анализи и мнения и от двете страни на разделителната линия, но предотвратиха възможността тези мнения да взаимодействат помежду си и да намерят приемливо пространство – среден терен за разбирателство и формулиран обществен интерес.

За пореден път в България сработи примитивната идентификация на опонента като нищожна фигура, единствено поради неговото – частично или пълно – несъгласие с мен (с нас). При това, веднъж пуснати или самоинсталирали се на сцената на дебата, арогантни полемисти продължават и до днес да обливат противната страна на спора с помия. Освен путинисти, неграмотници и ретрогради, опонентите на ИК са бездруго – хомофоби, насилници, коравосърдечни мачисти… Да продължаваме ли списъка? От другата страна валят квалификации към поддръжниците на ИК като предатели, продажници, служители на глобална идеология, целяща унищожаване на българския дух и народ. Това са тъжните реалности на „обществения дебат“ в България. В България се спори, за да се увериш колко велик си ти самият – опонентът ти е само едно нещастно доказателство за твоето величие.

Редовете по-горе не се отнасят до Калин Янакиев. Дебатът с него би могъл да бъде съвсем различен, ако аргументите на този дебат не са осуетени от генералното отхвърляне на самата възможност за смислено опониране. Аз четох текстовете на Калин Янакиев и мога да отдам дължимото уважение към позициите му. Основното ми несъгласие с него е свръхубедеността му, че текстовете на конвенцията са ясни и непротиворечиви. За мен те са доста по-абстрактни и двусмислени, отколкото подобава на един нормативен документ, под който трябва да се подредят национални законодателства за избягване на насилие – както над жени, така и над други хора в уязвима позиция. Именно заради това редица страни ратифицират ИК с допълнителна декларация, която интерпретира тяхното разбиране за клаузите на конвенцията. Да се допусне, че голям брой компетентни хора – юристи, социолози, граждански активисти са изпаднали в тотална параноя пред един текст с пределно ясни и непротиворечиви клаузи – какъвто предполагаемо би могла да бъде ИК – означава да се прояви непонятна арогантност. Какви са тези съмняващи се хора – продажници, малоумници, сомнабули? Или просто хора, задаващи въпроси всред общия натрапчив шум на тези, които обикновено дават само отговори и квалификации. Истината е, че ние за пореден път пропуснахме възможността да спечелим – познание, компетентност и обществено съгласие – в резултат на един обществен дебат. Дебатът бе провален.

Не считам за необходимо отново да повдигам конкретните съдържателни въпроси към ИК. Бих искал да дам само един пример за неглижиране на значим обществен интерес в истерията на замерване с епитети. Още в самото начало на публичните дебати Асоциация „Бащи за отговорно родителство“ изразиха своите резерви към ИК поради факта, че тя създава привилегирована среда за жените в семейните отношения. Защо? Просто защото в българското семейно право обикновено майките имат права – много по-големи и по-ясно очертани от тези на бащите. В тази асоциация има десетки, стотици разведени бащи, които имат чудовищни проблеми с невъзможността да видят децата си месеци, години. Въпреки определеното „свиждане“ от страна на съда, опитът да вземат децата си за събота и неделя много често свършва с… обвинения в „домашно насилие“. Бившата съпруга, която обикновено не храни топли чувства към бившия си съпруг, си отмъщава, като не му дава да види децата си. Ако той настоява – обвинява го в „семейно насилие“, в „педофилия“… О не, разбира се, не всяка бивша съпруга. Но доста бивши съпруги си го позволяват. И тези нещастни бащи ли са примитиви и путинисти? И те ли нямат право да се защитят – особено когато директно от „Европа“ идва ИК, защитаваща жените от насилие, но не защитаваща бащите от произвол?

Имахме ценна, безценна възможност да погледнем върху обществените отношения през една нова призма – призмата на пола, на неговите социални роли, граници на съхранение и промяна. Осуетихме я. Осуетихме възможността да видим накъде отива света, какво е нашето място в него, какво трябва да се борим да запазим и какво трябва разумно да променим. Вина за този провал имат, разбира се, и българските политици. Които с неграмотен патос подхвърлиха на ратификация една конвенция, която трябваше да бъде добре огледана и осмислена, преди да бъде подписана, и дваж повече – преди да бъде ратифицирана. И стига с този слугински аргумент – „ИК идва от Европа…“ Ние също сме Европа. Или поне – би трябвало да бъдем.