Ти си това, което четеш

Защо законовото предложение изпреварва тежката дискусия за евтаназията?

Законопроектът за евтаназията, внесен за обсъждане в Народното събрание от г-н Корнезов, е пореден опит проблемът за евтаназията да бъде поставен на дневен ред и да се стигне до политическо решение. Начинът, по който това се прави - директно със законопроект, неизбежно води до политизиране на този и без това много сложен проблем.

Разбира се, интересува ме какви са причините този законопроект да бъде представен точно сега. Не това обаче е повод за коментар, а по-скоро – неиздържаността на самия законопроект, пропускането на лекарското съсловие, което е твърде важно в случая, и доста циничните откровения от есеистичната част на документа, в която са изложени мотивите.

Всъщност съвсем не за първи път ни се случва на сложни въпроси, които са преди всичко етически и медицински, без дебат и компетентно обсъждане, да се предлага юридическо разрешаване.

За да има дебат обаче, трябва най-напред да се знае за какво става въпрос. Дефиниция на евтаназията съвсем не е толкова прецизно изяснена, а разграниченията - оспорвани. Изследователите, занимавали се сериозно с проблема, са наясно със сивите зони.

Поразителна е лекотата, с която г-н Корнезов, при все сложността на философския и медицински дебат, предлага евтаназията да се смята за естествена смърт.

Дефиницията на евтаназия от законопроекта подменя директното причиняване на смъртта при активна евтаназия с “ускоряване” на смъртта, пропуска участието на медицинското лице изобщо, а не само пропуска да определи ролята, която то изпълнява, и подчертава единствено молбата на неизлечимо болния пациент, без прецизно да формулира колко тежко болен трябва да е пациентът.

Липсват прецизни разграничения между активна и пасивна евтаназия, директно и недиректно причиняване на смъртта. Не е прокарано и разграничение между евтаназия и отказ от предприемане на съживителни мерки.

Това би могло да стане в много прецизно изработени медицински стандарти.

Прокарването на разграничения изисква, разбира се, по-задълбочено познаване както на дискусиите в етиката и биоетиката, така и на проблемите в практиката.

За да има компетентно обсъждане, е необходимо и внимателно проучване на практиката и класифициране на случаи в определени отделения. Подобно проучване би изяснило донякъде колко и какви пациенти засяга изобщо този проблем и дали има и други начини за разрешаването му.

Чуждата практика съвсем не е аргумент в полза на легализирането на евтаназията у нас. Още повече, че в страните, които са изредени, става въпрос за допускане на различни форми: активна евтаназия, пасивна евтаназия или т. нар. подпомогнато самоубийство, при което лекарят не участва директно.

Опитът, който е налице в страни като Холандия, съвсем не е еднозначно интерпретиран. От една страна са тези, които описват ролята на лекаря като умиротворител и то с такава лекота като че ли не става въпрос за смърт.

Докладите констатират и нерегистрирани случаи въпреки легализацията – как да си обясним това? Защо има лекари, които не докладват, след като не ги заплашва съд? И защо в законопроекта е предвидена анонимност за лекарите – та кой има право да участва в нечия смърт анонимно?

Според други наблюдатели данните говорят недвусмислено за наличието на наклонена плоскост и връщат тежестта на аргументите за наклонената плоскост.

Според тези аргументи преминаването на един праг с легализирането на евтаназията в изключително тежки случаи ще доведе постепенно до разширяването на кръга на обхванатите случаи и до по-широкото й прилагане. Психологическият вариант на същия аргумент е свързан с опасения за преминаването на един психологически праг по отношение на отнемането на човешки живот както от страна на лекарите, които биха участвали, така и в обществото като цяло.

Всеки от нас би искал да има право на избор и достойна смърт, но означава ли това - право на евтаназия?

Безсилни сме в повечето случаи да предотвратим самоубийството на решилия се на самоубийство. Уважението към личния избор изисква да зачетем волята на пациента в случаи на отказ от изкуствено поддържане на живота.

Проблемите, които повдига активната евтаназия, са особено тежки. Признаването на право в случая вменява някому (т.е. на лекаря) задължение, което по-нататък изисква съответно действие. Извършването на активна евтаназия обаче не може да бъде вменено на никой лекар, както и на представителите на медицинската професия като цяло, като задължение.

Бихме могли да допуснем, че подобно действие би могло да бъде обвързано с ценности, които пациент и лекар споделят, с личен избор от двете страни.

Лекарят обаче в грижата за своя пациент не просто “удовлетворява” неговите желанията или предпочитания – действията му би трябвало да са обвързани преди всичко с професионална преценка и с етическите стандарти, приети в професионалната общност, към която принадлежи. А въпреки различните обсъждания в различни общества, становищата на СМА против активната евтаназия имат своята тежест в международната общност.

Законопроектът дава право на близките на пациента да решават за смъртта.

Ако близките решават за смъртта обаче, къде отива прословутият свободен личен избор?

Разбира се, в много случаи се налага те да решават и за тези решения има стандарти. Очевидно е обаче, че те биха могли да имат свои интереси.

И при включената в законопроекта тема за органите за трансплантация се намесва всъщност външен интерес, но за това отдавна е писано в етическите изследвания.

Не ми се иска да коментирам есеистичните откровения от мотивите.

Все пак, не всички мислим, че “всеки от нас се е пръкнал от небитието”, че полезността е критерий за смисъла на нечий живот и че някой друг освен всеки човек сам за себе си има право на такава преценка.

Тези размишления определено целят “охлаждане” на законодателния ентусиазъм на някои народни представители, които излизат с подобни лични инициативи.

Те в никакъв случай не омаловажават проблема на хората в тежко терминално състояние и за отношението ни към тях.

Допускам, че съществуват отделни случаи, при които като че ли не бихме могли да възразим. Но съм твърдо против без обществен дебат и компетентно обсъждане, без проучвания по отношение на медицинската практика у нас, да се внася в Народното събрание законопроект, който легализира евтаназията.

Защо не говорим за палиативна медицина и за хосписи?

Вярно, те не винаги са решение на проблема, освен това излизат скъпо... Дали евтаназията обаче ще ни излезе по-евтино?

Предпазливостта, струва ми се, е повече от наложителна при толкова много неизвестни, а с оглед на проблемите, които имаме в здравеопазването и в съдебната система, е по-добре да се въздържаме от прибързани решения.

Затова предлагам да не се опитваме да опростяваме проблема, да не успокояваме лесно съвестта си и да не предприемаме действия “със стиснати зъби и свито сърце”.

*Д-р Валентина Кънева е преподавател по етика във философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски"

Още по темата
Още от България

Подкрепяте ли втори кабинков лифт в Банско?