Паметникът на Съветската армия и изгубената памет – дебатът продължава

Дебатът за паметниците и паметта за близкото комунистическо минало продължава с пълна пара в социалните мрежи като Фейсбук и в интернет форумите.

Няколко смели четки постигнаха за една-единствена нощ това, което десетки талантливи пера, статии, протести и петиции не успяха да постигнат за двадесет години. Ярката светкавица на иронията освети една десетилетна лъжа. Ехото ѝ още не е заглъхнало. И нищо вече няма да е същото. Непоправимото се случи: хората започнаха да си задават въпроси. А задаването на въпроси рано или късно ще ни върне изгубената памет.

Подменената памет

Именно паметта е тази, която ни предпазва да не залепим длан върху горещия котлон. Липсата на памет води до неразпознаване на опасността, загуба на ориентация и нерядко – до фатален край. Още по-страшно е, ако цяло едно общество страда от амнезия и загуби представа що е добро и зло.

Няколко поколения българи, руснаци и източноевропейци бяха подложени на чудовищен експеримент, целящ подмяната на паметта им за миналото. В България узурпиралите по престъпен начин властта в България и с решаващата помощ на чужда окупационна армия, десетилетия наред откровено се заканваха: "Тази власт с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем”.

Имаха предвид не своята кръв, разбира се, а пролятата от тях кръв на десетки хиляди безпощадно избити български граждани.

Но през 1953 г., когато този 37-метров паметник е издигнат, горяните все още водят своята въоръжена съпротива срещу комунистическия режим.

През 1953 -та, въпреки че естествените лидери на българския народ и целият предвоенен елит, който не е избит през 1944-1945, са натикани в концлагери и затвори, въпреки че партията на Никола Петков е забранена, въпреки терора, убийствата, побоите, изселванията, въдворяването в лагери и лишаването на децата им от правото да учат, българите се бунтуват и отказват да влязат в ТКЗС.

Вбесени от неуспеха си срещу упоритите български селяни, 60% от които все още владеят собствената си земя и уплашени от Горянското движение, комунистическите терористи и слуги на Кремъл издигат гигантски паметник, размахал заплашително оръжие в небето над София.

Паметникът е вдигнат незаконно, на общинска земя.

Вдигнат е на мястото на Княжеската градинка, където е имало детска площадка, забавен лабиринт, воден басейн, малък медицински пункт, летен и детски театър с 600 места, алпинеум и цветен кът с цветя от Мала Азия, Кавказ, Пирин, Рила и Родопите. Заедно с мавзолея на княз Батенберг и градината пред него те формират онази градска модерност, характерна за европейска столица.

Вероятно паметникът е построен именно там и защото дори споменът за принадлежност към Европа е трябвало да бъде изличен.

Погледнете сега централната фигура на паметника, която държи пистолет "Макаров” в ръка. Този пистолет е конструиран през 1948 г., тоест няма как това да са войниците, воювали с армията на Хитлер през войната. Това е превъоръжената Съветска армия, която три години по-късно нахлува в непокорна Унгария. А до 1956 г., когато съветските танкове смазват унгарците, българският народ все още се съпротивлява и все още се надява.

Затова е вдигнат този паметник – като предупреждение и заплаха, че ако българите не престанат да се борят, кремълските наместници у нас няма да се поколебаят отново да повикат на помощ чуждата армия, с чиято решаваща помощ, взеха властта у нас.

Уместно ли е да има паметник, възхваляващ Съветската армия?

Да, ще кажат някои, защото "Съветската армия освободи Европа от нацизма”.

Не, ще ви каже познаващият историята гражданин.

Червената армия (както е известна до 1946 година Рабоче-Крестьянская Красная Армия, преименувана после в Съветска) никога не се е била за освобождаването на Европа, а за разширяване на съветската империя. Първоначално – като съюзник на нацистите. Тогава окупира Полша, Финландия, Литва, Латвия, Естония, Бесарабия и т.н. После – вече като самостоятелен играч, след като се скарва с наци-другарчето си за подялбата на света и се сбива и с него. Но това дребно обстоятелство, разбира се, не променя окупаторския характер на Червената армия.

Затова – колкото е уместно да има паметник, възхваляващ армията – окупатор на Хитлер, точно толкова е уместно и да има паметник, възхваляващ армията – окупатор на Сталин, извършила тежки военни престъпления (като избиването на 22 хиляди полски военнопленници в Катин, например) и престъпления срещу цивилното население в Германия и други страни. В България никога не се споменава за ужасяващите със своята жестокост чудовищни зверства в Източна Прусия, извършени от червеноармейците.

Който има сили, нека прочете повече тук, но предупреждавам, че текстът съдържа шокиращи описания на проявен садизъм.

В листовка, адресирана до съветските войски, членове на комунистическата партия на Съветския съюз отправят призив като този: "германците не са човешки същества... нищо не може да ни зарадва повече от труповете на германците" или като този: "Войници на Червената армия! Избийте всички германци! Убивайте! Убивайте! Убивайте!" (вж Анатолий Голдберг, Иля Еренбург; Christopher Duffy, Red Storm on the Reich).

"Подвизите” на Червената армия, самата тя създадена през 1918 година с нечувано насилие към нежелаещите да воюват в редовете ѝ селяни, започват дълго преди Втората световна война и не свършват с нея. Нека не забравяме нахлуването на Съветската армия в Унгария през 1956, в Чехословакия през 1968, в Афганистан...

Не се е разминало и на България...

Имало е, естествено, доблестни руски офицери и войници в армията на Сталин, както е имало и доблестни немски офицери и войници от армията на Хитлер, които и по време на войната не загубват човешкия си облик и не само не са извършвали престъпления, но и са помагали при възможност на цивилното население, спасявайки човешки живот.

Такива конкретни офицери и войници заслужават да имат паметници.

Но армиите на Хитлер и на Сталин не могат да имат възхваляващи паметници, защото са армии, извършили тежки военни престъпления и престъпления срещу човечеството.

Альоша: "Кого освобождаваме и от какво?”

Убитите и загиналите в бой войници и офицери, изпратени на война заради налудничавите стремежи на Сталин и Хитлер също заслужават паметници там, където са оставили костите си.

Но има ли загинали в България руски войници?

Има, разбира се. Но те са разстреляни от НКВД. За такъв един случай разказва Атанас Славов в автобиографичната си книга "С точността на прилепи” (изд. Български писател, 1992, стр. 71-74):

" – Кого освобождаваме? – това беше постоянният въпрос на Алексей, когато го помъкнеха пиян като прасе.

Около една седмица след като Червената армия влезе в Сливен, десетина души бяха разквартирувани вкъщи...Ако помните възрастния войник, който ме пита за специалния глагол, за да се разбере с местната уруспия – и той беше тук. Леонид се казваше. Беше им като баща на всичките, но Алексей особено го тревожеше. Мисля, че го обичаше, защото беше прост украински селянин, а Алексей единствен между тях имаше една година в гимназия. Така че Леонид хем го ценеше високо, хем се тревожеше, че е разглезен от много знание и му трябва подкрепа.

Ден след ден Алексей ставаше все по-нервен.

...

След това всички руснаци се заключваха в приемната на гуляй, за да разтушат любимеца си. Пееха и се смееха, бърбореха неразбрано, и току по някое време гласът на Алексей се издигаше високо над всички: "А аз ви питам кого освобождаваме и от какво? Отговорете! Кого? Тях ли?”

"Шт, шт, шт!” – запушваха му устата и пак започваха песните. Но понякога се случваше да избяга през френските прозорци на терасата. Те го хващаха и го вмъкваха вътре и момичетата тичаха насам-натам в стегнатите си розови комбинезони, под които подскачаха огромни лъскави сутиени, и бършеха повръщаното, и целуваха горкото момче, и го притискаха до себе си, сякаш да го предпазят в похабения си матерински инстинкт от това, което вече никой не можеше да го предпази. И го вмъкваха в библиотеката на тате да го положат на някой от лебедовите тенекиени кревати под стотиците предреволюционни книги, написани със стария правопис от достоевците и бакунинците, за които нито бяха чували, нито се интересуваха. Завиваха го презглава и го целуваха пак и пак, и го молеха да мълчи, докато изтрезнее.

През ноември се върнахме в София...И ето че една декемврийска сутрин преди разсъмване се звънна и от улицата се чу остра свирка с уста: Леонид!

– Как са в Сливен? – попитах. – Момичетата, Алексей?

– Плохо, плохо с ним получилась! – Леонид се поколеба и запали цигара, за да не може острият поглед на мама да го прониже до истината.

Видях как ревматичното ѝ рамо взе да се върти. Беше нещо като нервен трик; сякаш се мъчеше да сгуши на сигурно върху рамото си детска глава, която липсва.

– Колко лошо? – На нея не можеше да ѝ замажеш очите. – Какво е станало с Алексей!

– Много лошо!

Алексей го бяха разстреляли. Беше дезертирал. Взел някакви цивилни дрехи и се скрил между софийските белоруски емигранти, но някой го издал и така беше станал един от осемте, които загинаха в мазето на руското комендантство в Сливен.

Вечният въпрос на бедното момче: ”Кого, по дяволите си мислим, че освобождаваме?”, най-сетне се беше разпилял по четирите посоки на вятъра. Като бледа вощена свещица, духната от течението на времето, точно когато беше започнала да разпръсква тъмните сенки на заблудите от смътните очертания на реалността."

"Плохо с ним получилось"

На този ли Альоша – убит в мазето на руското комендантство в Сливен е посветен паметникът в Пловдив? Не. Този Альоша, както и много други руски войници и офицери, разстреляни от "своите” нямат паметници.

У нас има паметници на Съветската армия, не на жертвите ѝ. Или по-точно паметници на шпагина, на символа на "тая власт, която с кръв сме я взели, с кръв...”.

Шпагин, издигнат в софийското небе над знамето на българския парламент и заплашително насочен срещу Алма Матер.

И за да е пълна гаврата с жестоко избивания от московските наместници у нас български народ, които го клаха така, както никой в цялата му многовековна история не го е клал, на паметника се четат думите: "От признателния български народ.”

Думи, написани от убийците на този народ, който никога не им е дал законна власт и следователно никога не им е дал правото на говорят от негово име.

Къде са техните паметници ?

Само през първите три месеца на съветската окупация в България са избити 30 хиляди български държавници, администратори и интелектуалци. Отделно още толкова български войници и офицери загиват на фронта, сражавайки се под командването на същата тази армия. Отделно десетки хиляди мъченици, загинали в създадените по съветски тертип концлагери и затвори...

Няма ги или доколкото ги има, те са скромни и са неизвестни на широката общественост. Да не говорим, че докато българските правителства даряват огромни парцели общински земи и пилеят парите на българските граждани за чудовищни паметници на похитителите на свободата на България и за гигантски паркове и музеи на ...”социалистическото изкуство”, паметниците на жертвите са създадени с лични средства и дарения. А би трябвало да е обратното!

Затова дебатът за паметника не трябва да спира, докато не възстановим загубената си памет и докато не изградим имунитет, дори свръхнепоносимост към "освободители”, освобождаващи ни от ... свободата ни, достойнството ни, живота ни...

А това няма нищо общо с русофобията, напротив.

На всеки нормален човек е ясно, че ако има някой, който е страдал повече и от нас от престъпната политика на Кремъл, това са руснаците.

А да обичаш руснаците и Русия, – както казва руският свещеник Яков Кротов, – означава да не обичаш деспотизма, а да обичаш свободата им. Защото има ли свобода – ще я има и Русия.