Устремени към “зеленото“ бъдеще, се спънахме в енергийната си реалност

Кризата в българската енергетика бе предизвестена и заложена не само в модела на прехода, но и в качеството на реакциите на публично и корпоративно равнище. И логичното се случва – нереформираната ни енергетика пое по пътя на “Кремиковци“ и на другите “светли“ примери на прехода. Времето за нейното реформиране бе в значителна степен пропиляно в пазене на статуквото и властта. Въпрос на време е да влезнем в последно действие - приватизация.

От действията ни днес ще зависи бъдещето на българската икономика и развитие в следващите десетилетия. Негативните ефекти трудно могат да бъдат ограничено само до енергетиката. Извън съмнение е, че те ще “прелеят“ в реалния и банковия сектор. Част от проблемите са заложени и в огромните кредитни дупки в стари и нови проекти за АЕЦ, ВЕИ и ТЕЦ, прогресиращата обезценка на активите в енергийния сектор и най-вече липсата на реална и реалистична стратегия за изход от ситуацията.

Другата част е в

енергийния парадокс в България

при който лесното решение – увеличаването на цените е невъзможно и пагубно. То ще доведе до още по-голям спад на потреблението и приходите – дори под сегашните субминимални равнища – което само ще влоши състоянието на отрасъла. Да не говорим, че ще изведе хората на улицата и този път протестите могат да не бъдат мирни. Ножицата между това, което потребителите могат максимално да платят, и това, което енергийните дружества минимално очакват като цени, не може да се преодолее чрез обичайния регулаторен или административен процес.

Изходът е неминуемо драматичен - в пряк и преносен смисъл.

В анализа си, посветен на състоянието на българската енергетика, професор Булат Нигматулин отбелязва, че цената на електрическата енергия у нас е преминала критичните нива на търпимост като процент от доходите на населението. Претегленапрез паритета на покупателна способност за индустриалните потребители токът у нас е най-скъп в ЕС, което блокира развитието на икономиката ни и енергийното потребление.

Преди да се повишават цени трябва да премахнат “тлъстините“ по веригата на добавената стойност на електрическата енергия чрез оптимизация на дейностите, свиване и преструктуриране на разходите, инвестиции в по-висока ефективност и разширяване на възможностите за износ.

Освен заложените мини в Хидровъзела “Цанков Камък“ и особено АЕЦ “Белене“, нарастващо негативна роля играят и външни фактори, сред които се открояват европолитиките в сферата на климатичните промени, емисиите и зелените енергия, които са “дълги“ на визия и идеализъм, но „къси“ на разчети и прагматизъм. Все по-очевидна става нуждата от изграждането на своеобразен защитен филтър срещу решенията на брюкселската бюрокрация, които могат да доведат до дезинтеграцията на Съюза. Особено след начина по който бе “разрешена“ кризата в Кипър или в еврозоната.

Това не е въпрос само на интелектуални терзания. Евромахмурлукът ни изправя пред стена от неочаквани ефекти, които са на път да разпространят заразата отвъд енергетиката към реалния и банковия сектор. А там нещата могат да придобият истински драматичен характер.

Краят на играта с климатичните промени

Нашите политици от всякакъв цвят прегърнаха като млад комсомолец мантрата "20:20:20". В добрите традиции започнахме да се надпреварваме в дисциплината "кой по-по-най“. Преизпълнихме плана с над 2000 МВт вятърни, слънчеви и други ВЕИ мощности, като нищожна част от тях са инсталирани на покривите на индивидуални жилища. Общото потребление в страната падна до равнища, които изискват товар под 2500 МВт. Подобно съотношение между потребление /товар/ и ВЕИ мощности няма никъде в Европа. То изключва решения с консенсусен или взаимно характер, още по-малко “меки“ такива.

Никой не прочете дребния шрифт на тези “зелени“ ура-политики – а именно, че мантрата “20:20:20“ ще струва в добрия вариант 210 милиарда евро годишно на страните членки. А ако, не дай боже, се прицелим още по нависоко - към 30% дял - “удоволствието“ ще ни струва 450 милиарда евро – или близо 3% от БВП на Евросъюза.

В същото време нетните икономически ползи, изчислени от един от водещите икономисти по климатични промени Ричард Тол през стойността на щетите, които подобни политики ни помагат да избегнем, отнесени към спестени тонове въглеродни емисии, е едва 7.5 милиарда евро.

Да речем, че това е стратегическа инвестиция, направена в името на глобалната екосигурност, която днешните поколения плащат в името на благодарните бъдещи поколения.

Като ползва един от известните климатични икономически модели за оценка на въздействие „RICE“, Тол изчислява, че въпреки огромните средства, които бихме вложили до края на този век – умножен брой на годините до края на века по 210 милиарда евро със съответния инфлационен индекс, ще можем да се надяваме на намаление на глобалната температура на въздуха с под 0.05 градуса по Целзий. Това е в рамките на статистическата грешка.

Тоест ефектът от всички наши усилия е нулев до незабележим, а моралните и икономически императиви остават неубедителни за размера на саможертвата, която се изисква.

В поредица от нови изследвания се потвърждават част от тезите, които за пръв път излязоха в публичното пространство преди три години около разменените емейли по т.нар. Климатгейт. Още тогава се породиха съмнения относно обективността на изводите за катастрофални развития и ползата от моделирането на процеси в една толкова инерционна система като климата- с твърде усложнена, но не еднозначна връзка между равнището на замърсяване с парникови емисии и температурните промени.

Преди три години тези съмнения бяха смятани за маргинални. Днес се считат за основателни, което идва да обясни тенденцията към преосмисляне на “слепите“ европейски екополитики. В повечето страни на ЕС е в ход процес на десакрализацията на климатичните политики. Въпреки протестите на екодвижения и лобистки групи, повечето правителства са принудени, под натиска на продължаващата и задълбочаваща се криза, да преосмислят и ограничат безконтролното и неефективно наливане на субсидии в “зелена енергия“ и неясни екоцели, в това число и във ВЕИ.

“Фосилизираните“ ВЕИ

Липсата на здравословна конкуренция и пазарна среда “фосилизира“ възобновяемите източници и доведе до високи цени на енергията и неприемливи социални разходи. В ход е процес на глобална релокация на инвестиции, заетост, технологии, научни и иновационни проекти извън Европа – основно към САЩ – където разходите за енергия са в пъти по-ниски. Значителна роля изигра идеалистическият абсолютизъм на европейските екоактивисти и пасивността на европейските лидери към новите технологии при разработката на неконвенционални енергийни източници. Тази упоритост в грешката само откроява липсата на визионерски тип лидери от ранга на Маргарет Тачър в съвременна Европа – които могат да я реформират и изведат на глобални лидерски позиции.

Въпросът изобщо не стои дали, а кога ЕС ще се присъедини към глобалните тенденции в новите технологии и енергийни източници ? И колко време европейците и ние българите ще се лутаме между собствената си нерешителност и самозаблуди по отношение на връзката екология-пазар, на ролята и мястото на технологии и иновации от една страна и свръхпретенциите си за глобално и интелектуално лидерство в сферата на климатичните промени и защитата на околната среда, от друга?

В един от последните си броеве списание “Икономист“, което до скоро симпатизираше на “климатичните мантри“, се появиха публикации, които оспорват пряката причинно-следствена връзка между факторите и последствията в климатичните промени, като се подлагат под съмнение смисъла и ефективността на политиките в тази област.

Горните графики демонстрират по недвусмислен начин, че за последните близо петнадесет години няма значителна промяна в средните глобални температури – нито на въздуха, нито на морската вода, въпреки че, както посочва “Икономист“, светът е добавил близо 100 милиарда тона въглерод в атмосферата между 2000 и 2010 г.

Изнесените данни трябва да се разглеждат на фона на успеха на САЩ да намалят въглеродните си емисии, благодарение на шистовия газ, през последните 6 години от малко над 6 милиона тона въглероден диоксид (2007) до 5.2 милиона тона през миналата година. При това, без да се присъединят към предлаганите от ЕС глобални стандарти на екополитики. Меко казано, Европа не регистрира особен напредък – до 2012 година равнището на емисиите се задържа на около 7.5 милиона тона. И което е още по тревожно – расте използването на евтини въглища, в голямата си част внос от САЩ, където бяха изместени от евтиния и екологично по-приемлив шистов газ. Европа остана с претенциите си и високите цени, САЩ - с по-ниските емисии и цени на енергия.

По първоначалния замисъл ЕС трябваше да бъде глобален лидер в налагането на емисионни и екостандартите, зад които да потече износът на европейски технологии, опит и умения от Германия, Холандия, Дания, Швеция. Вероятно тази стратегия навремето не е била лишена от логика, но сметките излязоха криви. Дори Германия не издържа в конкуренцията с Китай и сега над 50% от фотоволтаичните инсталации в ЕС се внасят отвън, а търговският и платежен баланс на общността с Азия във ВЕИ и енергийната област съвсем не е насърчителен. Това което трябваше да донесе заетост, печалби и доходи, сега носи дефицити, дългове и високи цени. Докато за богатите страни в ЕС екомотивирани цени на енергията са допустим идеализъм, то за периферията – в която попада и България, въпросът е екзистенциален.

Дори привърженици на екоенергиите у нас са значително разколебани при вида на високите сметки за тока и нарастващия размер и брой на различни екотакси и данъци. Все по-често се задават логичните въпроси: Действително ли дяволът с парниковите емсии е толкова черен? Дали зад естествената симпатия и подкрепа за нискоемисионните стандарти в индустрията и енергетиката не се крият интереси на поредната група спекулативни финансови инвеститори и свързани с тях екологични движения?

Съветите на Международния Валутен Фонд

Международният валутен фонд публикува наскоро изследване за ролята на субсидиите в енергетиката. В него се предупреждава, че субсидиите, данъчните и неданъчни стимули представляват погрешна управленска матрица, която задържа икономическото и социално развитие и изхода от кризата.

Субсидиите, се отбелязва в доклада, нарушават критични социални и икономически баланси като прехвърлят ползи от социално слабите към социално силните консуматори, усилвайки енергийната бедност и социалното неравенство. Те изтласкват публичните и частни инвестиции и като цяло деградират структурните баланси в енергетиката, като отнемат адаптивност и конкурентоспособност на основните играчи. В допълнение насърчават енергийната разточителност в икономиката и домакинствата и увеличават въглеродните емисии.

Според МВФ 2/3 от близо 480 милиарда долара от глобалните субсидии в класическата енергетика се падат на страните износителки на суров нефт. Ако се изчислят в глобален план преките и индиректни свързани въздействия след краен потребител, сумарният ефект може да достигне 1.7 трилиона долара.

Ето защо фондът предписва няколко основни групи от съвети към правителствата, които желаят да реформират енергийния си сектор, като постепенно премахнат или понижат негативния ефект от различните форми на субсидии. Сред препоръките е изготвяне на дългосрочен план за реформаторски действия в енергийния сектор, който да бъде съгласуван с всички основни играчи в енергийния сектор. Ударението е поставено върху координирания и постепенен характер на реформата за да се разпределят справедливо рисковете и ползите и най-вече даде възможност на засегнатите страни да се адаптират и ограничат щетите за себе си и за околните.

Друго предложение е разгърната комуникационна стратегия, която да осигури задължителните минимални равнища на прозрачност чрез разпространяване на информацията относно размерите и характера на субсидиите в националните и локални бюджети. МВФ съветва още субсидиите и другите стимули да бъдат подходящо разположени във времето, по различен начин за разните енергийни продукти.

Подобряване на ефективността на държавните енергийни предприятия, за се намали зависимостта им от субсидии и реформи на самите субсидии, са сред другите препоръки, както и целенасочена политика на подпомагане на населението в енергийна нужда.

Традиционно слабо място на препоръките на МВФ и Световната банка е усреднения аршин при анализа и препоръките. Няма отделна глава за случаите като в Българяи – където близо 50% от населението е на и под чертата на енергийна бедност и при очертаващата се картина на устойчиво ниски доходи тези политики не могат да бъдат фокусирани.

Премахването на субсидиите е изключително болезнена и изглеждаща непосилна задача. Неминуемо ще трябва да са закриват работни места и предприятия, дори цели отрасли в процеса на това гигантско преструктуриране. Ще се наруши комфортът на редица бюрократи, спекулативни инвеститори, медии и свързани партии, движения и екоорганизации – черпещи жизнени сили от свързаните с политиките на климатичните промени държавни помощи и субсидии. Не е тайна, че екологичната “бухалка“ се използва често в “разборките“ между отделните интереси в енергийния бизнес. Не е случайност, че акциите срещу неконвенционалния добив на природен газ са добре финансирани и организирани. Компаниите нямат нужда от субсидии и държавни помощи – а това може да извади на показ “голотата“ на много “царе“ в енергетиката.