Прескочи към основното съдържание
Вход / Регистрация

Протестите са начин обществата да се изградят наново

Социологът проф. Боян Знеполски издаде нова книга за "разломите на епохата"

2 коментара
проф. Боян Знеполски

Как да се появи смислена социална критика, която да помогне обществата да се самоизградят наново в днешния свят, в който липсва социална свързаност и чувство за общност?

Това е основният въпрос, който от години занимава изтъкнатия български социолог проф. Боян Знеполски. Той прави задълбочено изследване на темата в новата си книга "Епоха на разломи. Криза на идентичностите и социална критика" (Издателство "Изток-Запад", 2020 г.).

Според автора нито критиката на идеологиите (например на неолиберализма), нито т. нар. "апокалиптична критика на системата" вършат работа. Националпопулизмът, който също се опитва да запълни вакуума на усещането за общност, също не е добро решение, защото произвежда затворени общества и лишава демокрацията от нейната либерална съставка.

Проф. Знеполски стига до извода, че за да успее да намери истински отговори, социалната критика днес трябва да изостави догмите и пропагандните клишета, да се подложи на "аскеза" и да премине към "работа на терен". Така тя наистина ще има шанс да започне да разбира социалните процеси, да открива "кълновете на социален живот и виталните енергии, които могат да спомогнат да се регенерира социалната тъкан". Вместо да се занимава с изобличаването на "системата", тя трябва да се преориентира към търсенето на нови форми на социална свързаност и нови общности, които могат да станат естествени носители на социална промяна.

Боян Знеполски вижда подобна градивна енергия в протестните движения през последното десетилетие - от Окюпай Уолстрийт и Арабската пролет, през протестите на площадите "Пуерта дел Сол" в Мадрид и "Тахрир" в Кайро, до протестите за "Гези парк" в Истанбул и летните протести в България през 2013 г. Те са важни не заради приписваните им цели, а заради това, че експериментираха с нови модели на социалност и създадоха нови връзки между хората. Протестите се оказаха и тест за отношенията между протестиращите и техните съграждани, доколкото бяха опит за промяна на себеразбирането и нагласите на хората в общността един към друг.

Mediapool препечатва откъс от книгата:



Издателство "Изток-Запад"

Тази книга е посветена на разломите на епохата размествания на социалните пластове, отслабване на социалните връзки, растяща социална фрагментация през последните няколко десетилетия, които, разкъсвайки бентовете на утвърдените идеологически, политически и социални категоризации, предизвикват дълбока криза на колективните идентичности.

Разломите на епохата обхващат и социалната критика, която, макар и призвана да задава посоките на социалната промяна, се оказва в плен на своите остарели интелектуални инструменти и следователно неспособна да разбира днешната историческа ситуация. В този смисъл книгата разглежда кризата на колективните идентичности и кризата на социалната критика като взаимозависими моменти на един общ епохален проблем.

Казано по-конкретно, тя представя кризата на колективните идентичности като задача, с която социалната критика трябва да се справи, за да преодолее собствената си криза.

...

Бих искал да илюстрирам днешната ситуация на радикалната социална критика, която се оказва в конкуренция с националпопулизма за монопол върху социалния протест, с един съвременен филм - "Жокера" (2019 г., реж. Тод Филипс).

Ако сравним филма с "Мълчанието на агнетата" (1991 г., реж. Робърт Деми), ще установим, че макар двата филма да имат обща тема - чудовищното, те описват различно състояние на обществото.

Д-р Ханибал Лектър олицетворява чудовищното в един привидно овладян и праволинеен свят от 80-те и 90-те години на ХХ век. "Краят на историята", "краят на идеологиите" имат своето несъзнавано - това е Ханибал Лектър. Противопоставянето е ясно: "нормалността" на всекидневието е разстроена от внезапния набег на една виртуозна, естетизирана чудовищност. Но тази чудовищност е външна, епизодична, персонализирана.

Ситуацията на "Жокера" е съвсем различна. В този случай чудовищността е създавана бавно и систематично, в един дълъг процес на социално отхвърляне, всекидневно пренебрежение и унижение. Това е една социално конструирана, банална чудовищност, която се ражда от самотата и безсилието. "Жокера" е централният персонаж на филма, но и името на легион "жокери". В спонтанните метежи, които предизвикват, "жокерите" избликват отвсякъде, от всички пори и кътчета на обществото. Те прииждат като множество, не като класа. Те са бунтарите от Лондон отпреди седем-осем години, днешните бунтари в Чили, "жълтите жилетки" във Франция. Филмът преобръща стандартната перспектива. Въпросът е: кое е нормалното и кое – чудовищното? Нормален ли е светът на политическия истаблишмънт, на кандидат-кмета на Ню Йорк Томас Уейн, на "официалния" комик Мъри Франклин? Чудовищността на "жокерите" не е ли всъщност огледален образ, пряко следствие от тази "нормалност"?

Освен критика на изолираната и арогантна класа на успелите, във филма откриваме и образа на едно изключително фрагментирано общество, в което социално декласираните са напълно отчуждени помежду си – и във всекидневния си живот, и в бунта си. Чудовищността им - сума от стотици, хиляди индивидуални чудовищности - сякаш е единствената възможна за тях съпротива срещу социалната реалност.

Тази социална картина може да ни даде представа и за това къде разполагат своите политически усилия апокалиптичната критика на системата и националпопулизмът. И двете контестаторски групи са фокусирани върху "жокерите", в които те разпознават своята привилегирована социална група и основния ресурс за политическите си проекти. За радикалните социални критици именно акумулираният гняв на тълпите от жокери ще произведе мащабния социален катаклизъм, който ще унищожи света, за да му даде шанс след това да възкръсне. За националпопулистите жокерите са онази податлива социална група, чиито маргиналност и безсилие я прави най-възприемчива за идеите за идентичностното капсулиране.

Но конкуренцията между социални критици и националпопулисти за попечителство върху жокерите изглежда предрешена. Докато първите предлагат само естетически поглед, който проследява, ангажирано, но по-скоро воайорски, целия процес на социална деградация и агония чак до желания финален изблик на насилие, вторите предлагат някаква форма на идентификация - патологична, но обещаваща закрила и сигурност.

За да преоткрие смисъла на критическото действие, социалната критика днес трябва да се подложи на аскеза - аскеза, която да ѝ даде възможност да се освободи от догматично унаследените теоретични рамки и от самоочевидността на пропагандните клишета, които ѝ пречат да разбира съвременните общества и най-вече ѝ пречат да формулира убедителни, реалистични и приемливи перспективи на социалната промяна.

Времето на тази аскеза трябва да бъде и време на смяна на мащабите: преминаване към по-скромни мащаби на анализ и теоретизиране, с други думи, преминаване към работа "на терен" - социологическа, антропологическа, херменевтична. Социалната критика трябва да започне да разбира социалните процеси, като откроява от общата магма на обективните проблеми и субективните реакции към тях кълновете на социален живот и виталните енергии, които могат да спомогнат да се регенерира социалната тъкан. Тя трябва да изостави безнадеждната борба с абстракциите - изобличаването и стигматизирането на "системата", за да отговори на нуждата от нова социална свързаност и от нови общности, които могат да станат носители на социална промяна.

С други думи, социалната критика трябва да посвети голяма част от усилията си не на прякото упражняване на социална критика, а на създаването на онези социални условия на възможност, които биха направили тази критика смислена и ефективна.

Пример за колективна работа по създаване на общности биха могли да бъдат протестните движения в публичното пространство през последното десетилетие - от Окюпай Уолстрийт и Арабската пролет, през протестите на площадите "Пуерта дел Сол" в Мадрид и "Тахрир" в Кайро, до протестите за "Гези парк" в Истанбул и летните протести в България през 2013 г.

Би било грешка да анализираме тези протести в перспективата на целевата рационалност, тоест като средства за реализиране на предзададени цели. Тяхната стойност бе по-скоро в експресивното им, артистично измерение. Протестиращите сякаш превръщаха публичните пространства на градовете в огромни театрални сцени, върху които поставяха своите монументални пиеси. По този начин те заставаха между огромното мнозинство на своите съграждани и политическата власт, отваряйки едно въображаемо пространство, където всекидневните представи и практики за известно време бяха преустановени.

От една страна, протестиращите оспорваха легитимността на политическата власт, но не в тривиалния смисъл: те не желаеха просто да свалят едно или друго правителство, да заменят политическия елит с по-добър или дори да променят политическата система на страната. Протестите им бяха по-радикални, доколкото чрез формите на своята организация и чрез широкия репертоар от протестни действия те всъщност експериментираха с нови модели на социалност.

Тази радикалност, представена по мирен, ненасилствен и игрови начин, предизвика разнообразие от реакции от страна на управляващите елити: от изблици на ярост до сащисано изумление. Това отчасти се дължеше на факта, че измежду протестните искания нямаше едно конкретно искане, което категорично да надделява над останалите. Доколкото експериментираха с алтернативни социални форми, протестните движения оспорваха едновременно и неразграничимо политическите, моралните и социо-икономическите основи на съществуващия социален ред.

От друга страна, отношението между протестиращите и техните съграждани трудно може да се опише като отношение на лидерство или представителство: протестиращите не бяха нито революционен авангард, водещ народа на барикадите, нито сборище, представящо себе си като "Ние, Народът" и имащо амбицията да представлява единната воля на всички граждани. Това отношение много повече наподобяваше отношението между артисти и тяхната публика. Протестиращите се стремяха не толкова да привлекат директна политическа подкрепа за своите каузи, колкото да променят - чрез новите модели на социалност, които изпробваха - себеразбирането и нагласите на своите съграждани.

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.

2 коментара

Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.

Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.

Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg

Прочетете нашите правила за участие във форумите.

За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.



  1. edin.drug
    #2

    Анче, тук става дума за протести, при това за нов тип протести и тяхната социална функция, а не за ВОСР:)))) Друга особеност на социалните мрежи е, че при тях тотално изчезва чувството за авторитет. Ничия компетентност не впечатлява и всички се чувстват еднакво подготвени да се изкажат по всеки въпрос, наравно със специалистите и дори да ги поучават. Предполагам, че книгата на Боян Знеполски си заслужава да бъде прочетена. Но не е лошо поне този откъс да бъде прочетен - за предпочитане преди да се коментира.

  2. анита хегерланд
    #1

    Протестите, като израз на недоволство, винаги са деструктивни. Знаем, че за да има градеж и съзидание, трябва да има разрушение. Когато двата процеса "си партнират", всичко е окей. Социалните медии дават среда за човешка връзка. Според едно западно схващане на тези процеси, това дава възможност за възникване, разрастване и усложняване на груповото съзнание, груповите общности, са единици от идентичности, участващи в един по-голям проект. Социалната идентичност е трудно уловима, но тя трябва да се търси не на улицата, а в Интернет пространството...

Препоръчано от редакцията

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.