1ви, 3ти, 5ти март!

За българските русофили настава Рамадан. Цяла седмица ще празнуват. На 1 март пристига руският президент Владимир Путин. Симеон пък покани потомък на Руския император. Два дни по-късно ще отпразнуват това, което в училище наричаха Освобождение от турско робство (или Османско иго, в зависимост от състоянието на българо-турските отношения в момента), а на 5-ти март ще си припомнят Сталин по повод 50 - годишнината от смъртта му. Скръб и радост - както си му е редът при една истински празнична седмица.

Руснаците обичат България. Това е разбираемо. Те виждат в нейно лице страна, която не ги мрази. В съветските години за тях България беше онова, което Югославия беше за българина - достижим Запад. Но те гледаха на България и като на своя рожба. В техните души сега зрее драма, типична руска драма - балканската им мечта ги пренебрегва и те не могат да разберат защо.

Неотдавна, когато се опитвах да сменя пари в една затънтена сибирска банка, служителката промълви с преливащ от скръб глас: "Значи вие ще съборите Альоша в Пловдив?". Трябваше ми малко време докато се сетя, че става въпрос за паметника в Пловдив, за чиято съдба наистина нямах ясна представа. Отвърнах любезно: "Не знам, но не е изключено." "Но защо, какво направихме ние? Наистина ли бяхме окупатори, а не освободители?", продължи тя. "Не, не бяхте освободители.", отвърнах с най-мекия възможен тон, сякаш и казвах: "Моето момиче, ти всъщност си осиновена."

Това беше комичен, но и мъчителен разговор на хиляди километри от нелепата скулптурна творба, който отново ме наведе на мисълта - колко малко общо имаме с този народ. И в същото време си помислих колко заблуда съществува по повод на тази

измислена българо-руска близост.

В друг кът на разпадналата се империя - Челябинск, доскоро затворен град, точно зад Урал, известен с тракторния си завод, който е произвел 20 % от съветските танкове през Втората световна война и със засекретената си по-голяма от Чернобил ядрена авария преди десетилетия, която е превърнала града в лаборатория за развъждане на ракови заболявания - ме отведоха в музея на танковия завод. Там възторжената уредничка, която явно не знаеше за съдбата на Альоша, ме завлече пред карта, на която с тлъста червена линия беше начертан пътя на танк (произведен от челябинските комсомолци в извънработно време) от завода до северната българска граница, която е пресякъл на 9 септември 1944. Не успях напълно да споделя нейния ентусиазъм, а мисълта за пропастта между нашите народи отново присветна в главата ми.

И наистина, като помисли трезво, единственото общо между Русия и България са

плодовете на руския доминационен нагон.

Иначе между тези два народа няма нищо общо. В продължение на векове ние сме били в две враждуващи империи. Русия е страна с имперска нагласа и доскоро удържаше последната империя на земята. България е малка страна, която векове се бори за своята относителна независимост и няма агресивни претенции към ничия територия.

Руската администрация е сходна с българската само по своята неефективност, но нагласите в двете страни към административната йерархия са коренно различни. У нас всеки е достъпен, всеки е братовчед, съселянин, съученик или баджанак. Това което кара хора като Алеко Константинов да се срамуват от народа си е същевременно и част от един напълно чужд за руснака летаргичен балкански демократизъм. Руснакът се страхува от чиновника. Прочетете "Ревизор" на Гогол или "Смъртта на чиновника" на Чехов. Нищо не се е променило там до ден днешен!

Българската нагласа към авторитета е илюстрирана в този любим виц: "Чу ли, че Стоян е предложен за Нобелова награда? Глупости, аз съм спал със сестра му". Съответната руска нагласа е: "Молчать! Не разссуждать!".

Къде тогава е общото? В литературата? Кой българин с ръка на сърцето ще каже, че Евгений Онегин или Братя Карамазови са му по-близки от Ромео и Жулиета или Дон Кихот? Или Горки, който винаги плачел когато четял собствените си творби му е по-близък от Дикенс? Никой не би отрекъл изяществото на елитарната руска култура (винаги преследвана от властта - от Пушкин до Манделщам и Шостакович). Това изящество обаче сближава българския и руския народ колкото Гъоте и Бетовен сближават българския и немския народ. Да не говорим за абсурдни автори като Евтушенко или Рождественски. Кой гледа руски филми? Хората обичат класическата руска музика, но съвсем не защото е руска.

Къде още да търсим сходствата? В религията, ще кажат някои. В православната матушка църква закрилница. Бих ги запитал, ако оставим настрана стилистичните сходства, кой от тези православни радетели може да ми каже какви са доктриналните разлики между православната, католическата и протестантската църкви?

Защо не сме братя с Етиопия? Те са източноправославни.

Или езика? Тук е малко по-особено. Сходства има. Наглед. В действителност днес има повече българи които говорят правилен английски отколкото правилен руски. Отчасти причината е в това, че българският е граматически много по-близо до английския, отколкото до руския. По-сериозната причина е, че независимо от масивния контингент учители по руски, на хората просто не им трябва този език, не ги интересува, не ги привлича, не виждат смисъл в него.

Що се отнася до политическото, социалното и икономическо устройство, Русия е просто една изостанала по уникален начин страна. Нейната изостаналост е толкова своеобразна, че тя по-скоро би могла да бъде предмет на естетическо съзерцание, отколкото положителен, или дори отрицателен, пример за страна като България. (Това естетическо съзерцание е според мен единственият начин човек да превърне посещение в Челябинск, Томск, Саратов, Астрахан, Новгород или Ростов на Дон от подтискащо преживяване в някакъв тип забавление.)

България е малка и лесно обозрима страна с прекрасен климат, Русия е съвсем различна. Храната е различна, историята ни е полярно различна, алкохолната култура е различна, железопътните линии, селото, разстоянията, етническата толерантност (антисемитизмът в техния случай), семейните взаимоотношения, нагласите към собствеността, формите на собственост, архитектурата, изобразителното изкуство, селското стопанство...и какво ли още не е дълбоко различно.

Откъде идва тогава митът за братството, за любовта, за слънцето, въздуха и дружбата? Той има няколко корена.

Първо, от настоятелните набези на Русия, която от началото на 19-ти век иска да разпростре властта си или най-малкото влиянието си на Балканите. В продължение на два века Русия провежда активна пропаганда (наред с войните, окупациите и икономическия натиск) на тема голям загрижен брат и малка беззащитна сестра. Сибирската чиновничка и Челябинската музейна уредничка

дълбоко вярват в този семействен мит,

но той е проникнал и в някой непредпазливи български души.

Второ, от Вазов, който си има свои версии за българската история изцяло подчинени на поетическия му патос за поставяне на митологични, но исторически съмнителни, начала (както с Епопея на забравените).

Трето, от

недоразумението за това какво точно означава 3-ти март.

Руската пропаганда и вазовото митотворчество са наложили широкоприетото схващане, че става дума за освобождение от робство. В действителност нито става дума за освобождение, нито за робство, но инерцията на този мит е много силна.

Има и друго. Неотдавна един български политик призова правителството да внимава с подкрепата си за САЩ срещу Ирак и сред аргументите изтъкна, че България е обучавала терористи и сега има опасност те да видят в българската позиция нелоялният спрямо тях, та затова България трябвало да кротува.

Тази скверна нагласа съществува и спрямо Русия -

тя е голяма, дива и непредвидима, по-добре да не я закачаме

и какво от това, че ще отстъпим малко пред гаменската ѝ наглост. Нека купят Булгартабак, какво от това, че става дума за Майкъл Чьорни, нали и той с бизнес се занимава като всички, нека не натискаме за дълговете към България, че може и нищо да не получим, дай да не ги дразним, че току виж врътнали кранчето на петрола...

Това са все нагласи, които ако има нещо роднинско в тях, то не е братство, а страх, жалост и досада към отдавна полудял агресивен далечен роднина с изящни артистични прояви.