20 г. по-късно двете части на Европа все още не се познават

10 ноември 2009 г., Централната библиотека в Амстердам: българи и холандци се събират да отбележат падането на комунистическия режим в България. В програмата има от всичко по малко – музика, филм, българска рокзвезда и политически дебат. Закъснявам малко. Пристигам точно за началото на филма и сядам на предпоследния ред. Двама мъже зад мен коментират “изкуственото мълчание” на зрителите по време на филма, който предизвиква емоциите им.

Предизвиква ли вълнение припомнянето на случилото се през 1989-та и 1990-та година? Празник ли е 10 ноември за българите? Защо всички тези хора избраха да присъстват в залата?

На път за библиотеката си мислех, че не знам друг българин в Холандия, освен Даниела, който би се заел смело с организацията на подобно събитие. Не си го и представях по друг начин. Непременно с политически дебат и с ретроспекция, а след като ще е празник – и с музика. Може би не си представях концерт на блус и рокмузикант като Васко Кръпката в библиотека, но Амстердамската библиотека е отвъд нормалната представа за институцията.

За мен филмът беше най-силната част на събитието. Не можех да повярвам, че е правен в началото на 90-те години. Сепията на картината подсказваше възрастта на лентата, но споделените мнения звучаха като съвременни или провиденчески, като “отгатнали” бъдещето. Неувереността на първия образ, жената-инженер в панелен апартамент, както и меланхолията на художничката... Съвременната ситуация е нестабилна, революционна, разрушителна, но не и непременно градивна. Хората емигрират. 20 години по-късно, в България се е променило само едно – липсва ентусиазмът на промяната.

След постигането на голямата външнополитическа мечта – признанието от Старата Европа, вече и посока нямаме. Мечтите ни не са ориентирани към бъдещето, гледаме само назад към миналото.

Дискусията постави проблема за “близостта” на гледните точки на Запада и Изтока. Макар на теория да имаме общи европейски ценности, дори на една маса ние се гледаме от двата ѝ различни края. 20 години по-късно двете части на Европа все още не се познават, търсят общи черти, но откриването им изглежда трудно. Това не е скептицизъм. В залата хората ръкопляскаха на своите и коментираха обидено чуждите, на чиято земя резидират. Едва Васко Кръпката, т.е. носталгията на българите по общите забавления в миналото, тушира политическите различия. Така пак се върнахме в миналото, което си остава общо. А бъдещето? Тук всеки се справя със своето бъдеще. За щастие, емигрантите не зависят от държавата България.

Може би точно заради независимостта си, българите-емигранти имат причина да изберат 10 ноември за свой празник. Никога не съм се замисляла, защо тази дата не е празник в държава, която се е “освободила” от тоталитаризма. Хората все по-малко знаят за не-свободата по време на социализма. Всекидневната история на 45-годишния режим се помни, но не се говори за нея. Тя е тема-табу. Табуто е нещо опасно за общността. Но заради мълчанието, никой вече не помни, кое точно е опасното и защо е необходимо екстра-внимание, предпазни мерки, почукване на дърво, за да “не чуе дяволът”. И когато мине време, и всички забравят същността на опасността, тя не предизвиква страх.

Тогава миналото бива лесно реабилитирано. Затова съвременното общество употребява празниците, за да си припомни грешки като Холокоста и те да не бъдат повтаряни. На 10 ноември в България не се случи нещо кой знае какво: един дългогодишен владетел беше подменен. Но датата-символ разделя епохи в мисленето и поведението. Материализирането на страховете на образите от филма на Иглика Трифонова все още не позволява на българите да се зарадват и да празнуват свободата си.

Усещането, че “не сме готови за Европа” не е валидно само за Фриц Болкестейн. Не е приятно, когато чуеш коментар за себе си и знаеш, че е това е истината. Но на холандците не им пречи, да ни го кажат в очите.

Споделяне
Още от

Вярвате ли на приказката на Божков за Али Баба и подкупите към управляващите?