24 октомври - Ден на ООН

Всеки рожден ден ражда равносметка. Като безспорни постижения на ООН може да бъде оценена работата ѝ за институционализирането на мира като висша норма в международните отношения; утвърждаването на равноправието на държавите и установяване на система от отношения между тях на базата на международното право; деколонизацията; човешките права, и много други. Въпреки това, въпросителните относно дейността и функциите ѝ остават.

Създадена през 1945 г. за запазване на мира и сигурността в света, премахване на агресията, регулиране и решаване с мирни средства на международните спорове, развитие на приятелските отношения и сътрудничеството между държавите при взаимно уважение на принципите на самоопределението, равноправието и човешките права, от самото си основаване ООН се стреми да бъде форум за обсъждане на наболелите международни проблеми. Но в един анархичен в основата си свят на доскорошно блоково, а понастоящем индивидуално противопоставяне на интереси, предизвикателствата пред подобно начинание са много - от необходимостта да се установят и да се прилагат безпристрастно общовалидни правила на наднационално равнище, до балансирането "между чука и наковалнята" в името на мира и сигурността. Нерядко обаче точно силно политизираните проблеми разделят организацията на два лагера и водят до задънена улица. Най-скорошният пример за това е неуспехът да се приеме Резолюция срещу тероризма.

Безспорен проблем на ООН е и безсилието ѝ да се справя с войните и конфликтите. Въпреки че представата за войната като продължение на дипломацията с други средства е малко остаряла и не отговаря на реалностите на днешния ден, понякога точно неуспехът на международната дипломация да разреши определен конфликт - или да наложи на страните определено поведение или компромис - води до прерастването му във въоръжен сблъсък. Причините са няколко:

От една страна, това е залегналата в Устава постановка, че организацията няма право да се намесва във вътрешните работи на страните-членки, както и известната неяснота кои работи се считат за вътрешни и кои - не. В разгара на косовската криза например, Югославия твърдеше, че става дума за въпрос от вътрешна компетенция.

От друга страна, разумната и оправдана в основата си съществуваща система за гласуване и налагане на вето в Съвета за сигурност в определени случаи поставя организацията в невъзможност да отговори решително на извършена агресия или несправедливост.

Веднъж избухнал, конфликтът често не може да бъде контролиран само със средствата на дипломацията и санкциите. Липсата на мандат на мироопазващите сили да влязат в открито сражение, за да ограничат конфликта и защитят цивилното население в случаи като Конго, Ангола, Сомалия и бивша Югославия, поставя под въпрос ефективността на мироопазващите мисии. Подобни операции могат да бъдат успешни само ако страните в конфликта са постигнали някакво съгласие за мир. В условията на активен сблъсък, леко въоръжените и необучени в конкретните условия контингенти са безпомощни, а това налага необходимостта от ангажиране на други организации, като ОССЕ и НАТО.

От друга страна, въпреки че според Устава си организацията може да предприеме военни действия с въздушни, морски или сухопътни сили, предоставянето на въоръжени сили от държавите членки на разположение на Съвета за сигурност подлежи на специални съглашения между Съвета и съответните държави, подлежащи на ратификация и от двете страни - процедура, която блокира ефективността на организацията при ситуации като анексията на Кувейт от Ирак, когато бързината на реакцията е фактор. Затова в подобни случаи ООН е принудена да търси съдействие от военни организации като НАТО, което след края на Студената война неминуемо се отъждествява със САЩ.

Също така, доктрината за колективна сигурност (залегнала още в статута на Обществото на народите и в глава VII от Устава на ООН), която предвижда принудителни мерки в случай на нарушаване или заплаха за мира, на практика е приложена само два пъти - по време на Корейската война и срещу Ирак, като и в двата случая не става дума за колективна акция, а за операция на САЩ ( съюзници) под "егидата" на ООН.

И така, нарасналата роля на САЩ, в които някой наблюдатели виждат "световен полицай", се дължи не само на отпадането на Съветския съюз от състезанието за глобално надмощие, но и на неспособността на ООН да се справи в ситуации, когато дипломацията, преговорите и санкциите се окажат недостатъчни да разрешат определен международен въпрос.

Често повтаряното напоследък клише, че след терористичните атаки в САЩ светът не е вече същият, има своите основания. Новите условия обаче изправят ООН пред необходимостта от избор: дали да се реформира или не, и ако отговорът е "да" - как.

Нереформирана, организацията рискува да се маргинализира в областта на поддържането на сигурността и мира до ниво "добри намерения, но ниска ефективност". Затова някои сегашни критици на ООН лансират идеята тя да се превърне изключително в международен икономически и социален форум. Този сценарий обаче изглежда малко вероятен, особено след току-що получената от Генералния секретар и самата ООН Нобелова награда за мир.

Според други, освен политически и законодателен орган (каквито са Общото събрание и Съвета за сигурност), ООН трябва да изгради и "изпълнителни" структури и механизми и да се превърне в едно истинско, действащо глобално правителство, с по-широки правомощия, което да разполага с всички необходими средства, включително и сили за бързо реагиране, за да прилага по-ефективно принципите на международното право.

Какъвто и път да избере от тук нататък ООН, необходимостта от рационализация и повишаване на финансовата ѝ ефективност, както и по-активната ѝ роля на посредник в един глобализиращ се свят е несъмнена.