6, 9, 11 септември

Идеята за ден за размисъл преди изборите, в който не се пие и не се агитира е много странна. Като помисли човек колко малко ги интересува хората какво става в политическите редици, надали трезвото предизборно денонощие има все още някакво оправдание. Периодът между 6-ти и 11-ти септември обаче би трябвало да бъде обявен за седмица за размисъл. В тези няколко дни се събират онези събития, които определят съвременната ни история, онова което сме и онова което ще бъдем.

На шести септември, дата, която ние почти подминаваме, трябва да празнуваме способността на България да определя собствената си съдба. Не знам дали има друга дата в българската история, която в такава степен да символизира идеята за независимост и решимост. Шести септември е дата, която би трябвало да бъде ориентир за всеки български политик и за всеки българин. Тя просто те кара да се замислиш, че историята е в твоите ръце и че съдбата на един народ е на кръстопътя на разума и решимостта. Само разум не стига. Политиката не е академична институция. Само решимост не стига. Решимостта е красив и романтичен порив, който, вдъхновява поезията, но, за жалост, не винаги променя живота ни. Не съм историк и не искам да анализирам 6-ти септември като историк. Не съм и от хората, които се борят постоянно за нов химн или за нов национален празник. Убеден съм обаче, че България щеше да бъде малко по-различно място, ако размишлявахме повече за онова, което се е случилo на 6-ти септември 1885. Шести септември е сюжетът на българското достойнство, сюжет, който трябва да актуализираме и изживяваме наново, постоянно да осмисляме и интерпретираме. Ако бях историк, бих написал история на България, която започва от 6 септември 1885 година и върви в две посоки – назад към 1878 и напред назад към 1944 и до наши дни.

И това ме води към следващата дата в седмицата за размисъл. Девети септември. Не искам да се хвърлям в антикомунистически лозунги, колкото и оправдани да са те. Девети септември е обаче друга дата, в която идеята за национално достойнство изпъква силно. Девети септември не е проста дата. Това е дата не само на едно начало (или край), но и дата на която символично и трагично приключва драмата на България за нейната зависимост. Девети септември не е просто денят, в който някои празнуват, а други оплакват съдбата на окупираната от Съветския съюз България. Девети септември е дата, на която България, изтощена от една външна зависимост пада в ръцете на друга, още по-жестока и по-примитивна зависимост. Това е и денят, в който изтощеният българин, загубил духа на 6-ти септември, се предава в ръцете на един напълно деструктивен режим. Този ден ще бъде последван от Народния съд, който все още някои български образователни източници е представен като „съд на виновниците за Втората световна война” , а в други просто отсъства, и от други събития, в които българинът губи достойнството си. Девети септември не бива повече да бъде ден на конфронтация. Той трябва да се превърне в ден за размисъл за нашето достойнство – като народ и като индивиди, които са пръснати по света.

И в този свят, ние, заедно с всеки друг цивилизован народ, ще споделим размислите си, които поражда 11-ти септември. Това е дата, която трагично събира и разделя целия съвременен свят. Това е дата, на която за първи път в историята буквално пред очите ни загинаха хиляди невинни хора; дата, която драстично ни напомня, че не сме сами и че не можем да бъдем сами, че изолацията и неутралитета не са възможни и че трябва да се научим да управляваме своята взаимозависимост. На този ден би трябвало да помислим колко близко един до друг сме всички ние на този свят и в същото време колко силно ни разделят нашите убеждения, нашите страсти, и нашата омраза. На 11-ти септември би трябвало да си дадем сметка, че човешкото ни и националното ни достойнство е по-скъпо от националната ни горделивост, с която прикриваме неоправдания си национален срам. Ние трябва постоянно да се борим за това достойнство, което днес ни е толкова необходимо, с упорство и със съзнание за себе си, с поглед към онова, което ни предстои утре, с разум и решителност, каквато сме проявили през 1885 година.

Съединението на България е акт, който не само събира разделени територии, но и акт, който ни включва достойно, макар и не съвсем гладко, в международната общност. България е на прага на ново и безпрецедентно вливане в европейската и в световната общност. Това което предстои на страната изисква размисъл за миналото, размисъл за достойнството и за неговата загуба, за умението да  бъдем разумни и решителни и готовността да бъдем откровени със себе си и за себе си. Като хора и като народ.

Юлиан Попов анализира събитията на деня на своя блог
http://www.julianpopov.com/

Споделяне

Още от България

Одобрявате ли решението за частичен локдаун?