А дали не трябва да сме благодарни на Симеон Втори?

Влизането на Симеон Втори в българската политика направи нещо много съществено, което изключително липсваше на българите - постави пред обществото огледало, в което с кристална яснота се виждат всички липси, скрити и подтиснати недъзи, непроявени или забравени черти на българския характер. Ако ние познавахме себе си и знаехме какво искаме, не би трябвало да се изненадваме в момента на абсолютно нищо от това, което се случва. Симеон ни кара да видим това, което досега не искахме, не можехме или избягвахме - от страх или нещо друго.
Ето какво се вижда в неговото огледало.

Изненада първа - Симеон не казва нищо и въпреки това българите са готови да дадат гласа си на него.

Изненада няма, защото с тази си своя черта Симеон отговаря на вътрешната представа на милиони българи за българина. Още Кирил Христов в есето си "Какъв е българинът?", писано през 1938 година, забелязва, че истинският човек от народа е мълчаливец, с поглед по-скоро навътре, отколкото навън. Той говори малко и си мери приказките. Той не се отваря лесно, трудно допуска хора до най-дълбоките си вътрешни мисли. Ако погледнете съвременния българин, ще видите, че у всеки подсъзнателно стои това желание за връщане към тишината, за малко мълчание, и то непрекъснато се усилва на фона на националните брътвежи, които завземат все повече пространства. Кризата в говорещите медии, особено нечуваният разпад на националното радио, показват ясно, че думите в България не означават абсолютно нищо, че словото отдавна не е ценност, към която човек подхожда с почит и внимание. Ако в България имаше повече хора, които си мереха приказките, които уважаваха това, което казват, Симеон едва ли щеше да бъде такова явление с мълчанието си. Той изцяло запълва наследената от историята и липсваща в момента представа - какъв трябва да бъде истинският българин. Мълчаливецът е образ, който ние сме забравили, че съществува и който сега Симеон ни припомня.

Изненада втора - българинът предпочита митологичните обяснения пред фактологичните

Факт, при това не от днес, а от доста отдавна. Българинът обича приказките, поличбите, суеверията,идеалите, мечтите.
Фолклорното и митологическо мислене са масово явление. Ето само един пример - понятието за нация например носи изцяло митологичния и романтичен характер от миналия век/" българската държава е държава само на българите, а останалите етноси са някакви случайни образувания, които рано или късно ще си отидат" - както казва историкът Калин Димитров пред радио Свободна Европа/.В реалността обаче се случва точно обратното - тези етноси не си отиват, а дори се разрастват - което кара българина да се чувства много некомфортно. Защо? Защото на психологическо равнище в него е заложена представата, че България трябва да бъде "чиста" държава, но вместо да промени представата си, която е остаряла и отговаря на друго време, той недоволства от реалността. Тази склонност на българина/ която може да се наблюдава на масово ниво навсякъде по света/ да не вижда фактите, а постоянно да затвърждава собствените си представи и предразсъдъци, винаги досега е била експлоатирана от всяка власт, включително сегашната. Това успешно правеше в началото на демокрацията БСП, експлоатирайки страха от промяната и вроденото отвращение у българите от насилието/ спомнете си израза за "екстремистката тълпа" и "ястребите"/.
Да тръгнеш срещу стереотипите на хората е акт, за който се изисква смелост и мъдрост, че само по този начин създаваш това, от което има нужда една страна дългосрочно - мислещи граждани.
Колко пъти например сегашната власт използва удобното клише за "ченгетата", за да избяга от конкретните обяснения и да тласне общественото съзнание отново в митологичните рамки на добрите и лошите? Няма нищо учудващо тогава, че българинът е готов сега да приеме митовете на друг, непознат човек и че отказва да се вслуша във фактологичните обяснения. Така е било винаги и няма никаква причина да очакваме друго.

Изненада трета - българинът с лека река е готов да се откаже от демокрацията и всички нейни постижения

В началото на 2000-та година програмата за развитие на ООН оповести данните от социологическо проучване за въжделенията на българската нация. Запитани как оценяват демокрацията, близо 50 на сто от запитаните бяха отговорили - още не съм я видял, за да я оценявам.Изследването показа, че 57 на сто от българите нямат собствена кола, средната възраст на автомобилите е 14 години, 63 на сто от българите карат руски коли, а при турското население този процент е 54 на сто.
По всички тези показатели българите драстично изостават от всички останали страни-кандидати за членство в Европейския съюз/ без Румъния/.
Тоест - фактът, че днес много българи са готови да махнат с ръка на всичко, постигнато дотук, не би трябвало да е изненада, защото за половината от хората то не отговаря на представата за демокрация. Между впрочем - това е много дълбок феномен, който може да се наблюдава навсякъде в Източна Европа и който не може да бъде обяснен без романтичните очаквания, с които преходът започна. Тази противоречивост беше заложена в самата тъкан на прехода и най-ясна илюстрация за нея е двубоят Вацлав Клаус - Вацлав Хавел в Чешката република. Либералната философия на Хавел, че преходът трябва да направи хората по-добри и неотачъризмът на Клаус, че преходът трябва да направи хората по-богати, но не може да ги направи по-добри. Наскоро Клаус призна в интервю, че всеки от двамата през последните 10 години се е борил не толкова с комунизма, колкото с концепцията на другия. Факт е, че днес чехите наистина са по-богати и половината от тях карат нови коли, но това не променя депресията в обществото, която си остава почти същата като българската. Нека не забравяме, че дневният ред на новото хилядолетие започна именно с протеста срещу партийната демокрация в Прага, чийто връх беше изборът на генерален директор на телевизията /по думите на Хавел по буквата на закона, но срещу неговия дух/. Хората навсякъде са уморени и дори уплашени от партийната демокрация и българите не са някакво безумно изключение, а част от една обща картина. Кореспондентът на Интернешънъл Хералд Трибюн за Източна Европа Питър Грийн наскоро в интервю за Свободна Европа видя същата обща тенденция - страх, че бъдещето ще бъде откраднато от политическата класа, че за нормалните хора е отредена позицията на губещите, страх, който е много подобен на страха на чернокожите в Съединените щати.

Изненада четвърта - българинът е непредвидим и дълбоко ирационален човек

Българинът винаги е бил такъв.По думите на мой познат в Съединените щати, българинът е отчаян смелчак, който отказва да отчита реалностите, защото както и да ги смята, те ще бъдат срещу него. Ние всички сме родени с тази отчаяна смелост към света и поведението ни е пълно с ирационални елементи. Всъщност именно благодарение на това ние сме оцелявали и благодарение на това хиляди българи в чужбина успяват да се адаптират към непознати културни системи. Това е положителната страна на въпроса. Отрицателната не я съзнаваме, защото всички сме потопени в нея.
Да си купиш чифт обувки с цялата си заплата и да нямаш пари за хляб е типично поведение, което дори не забелязваме и не коментираме, но то е изцяло ирационално. Почти няма човек в България, който да плаща всички необходими данъци, защото всеки казва, че ако го направи, ще фалира. Това е печелившо поведение в краткосрочен план, но в дългосрочен е дълбоко ирационално. Да се напиеш с приятели и да отложиш заради това работата си на другия ден не е рационално поведение,но е масово. Тоест - вместо да рационализира бита си и с това да увеличава предвидимостта на живота си, доколкото това е възможно, българинът прави точно обратното и по този начин сам подготвя почвата за появата на нови ирационални събития. Днес голяма част от българите се изненадват, че рационалните доводи изобщо не работят, но изненада няма - всеки сам е подготвил почвата за това. В огледалото на Симеон може много ясно да се види, че ирационализмът е във всеки, той не е в някаква група на някакви българи, а достатъчно голяма неосъзната част от поведението на всеки.

Изненада пета - да си българин е катастрофа

Това е нещо, което се вижда много отчетливо в огледалото Симеон. Симеон шокира с това, че е различен. Той просто е друг и не се вписва в стереотипа, чрез който ние описваме българина. Всъщност българинът прекалено много се е фиксирал в два свои образа - на Андрешко и Бай Ганьо/ които са и най-масовите и най-реалните/ и той вижда тях навсякъде и във всичко. Другостта, различието го объркват, карат го да се чувства безпомощен. И тъй като Симеон очевидно е друг , очевидно е различен, и очевидно все пак е българин, се оказва, че единственото средство, което имаме, за да скрием дълбоката си тревога от това, е агресията, нетолерантността. В Симеон българинът вижда собствената си катастрофа. "Да си норвежец е добре. Да си само норвежец е катастрофа" - беше казал Ибсен по отношение на норвежците. Ето това е, което предизвиква вероятно най-силния сблъсък - в огледалото на Симеон мнозина осъзнават, че за съжаление са само българи. Какво означава да си само българин? Да повтаряш стереотипа, който идва от столетия, без да се замисляш защо. Да си твърдоглав, неотстъпчив пред чуждото мнение, самолюбив, защото не си даваш сметка, че това не е българска съдба, а само българска възможност.
В масовия български стереотип различният или трябва да бъде сведен до нещо познато или да бъде заклеймен, окарикатурен, демонизиран, като и в двата случая ние не виждаме реалността, а собствените си страхове и ако щете - невежество. Това се повтаря постоянно на всички нива - политически, обществени. Вземете например несъстоялата се дискусия около филма на Татяна Ваксберг "Технология на злото", превърнала се в агресивно заклеймяване на авторката. Защо? Защото тя се опита да подложи под въпрос интерпретацията на събитията около преименуването на българските турци и в крайна сметка да предложи най-естественото - своя прочит. За българина е катастрофа да приеме чужд прочит, чужда гледна точка. И това го виждаме и сега -едната половина на българите е жестоко обидена на другата заради това, че тя е готова да приеме Симеон без да задава въпроси, другата половина пък е жестоко обидена, че първата предпочита статуквото пред промяната.

Изненада шеста - българинът изобщо не знае какво иска

Тази изненада би трябвало да се обърне така - а Аз знам ли какво искам? Ако не знам, защо тогава упреквам българина, че той не знае? София в момента е облепена с плакати, които призовават софиянци да пазят града чист, където е написано Аз мърся Ти мърся Той мърся…И надпис отдолу "Отговорността е в единствено число". Ето това обръщане на съзнанието изглежда единствената възможност за промяна - в колкото може повече области от своя живот човек да приеме, че отговорността е в първо лице единствено число - Моя е, че е важно какво правя Аз, тук и сега. С интензивността на своето присъствие Симеон всъщност може да извади страната от удобната дрямка на това "ние" и да накара всеки да мисли - а какво правя Аз? Защо го правя?

Изненада седма - нещата всъщност не са толкова лоши

Симеон за нула време накара много хора да обърнат мисленето си - вместо постоянното виждане на това, което нямаме, да започнат да виждат това, което имаме. Това е фундаментална промяна, защото се случва за първи път и за първи път дава пробив на положителното мислене, без да го налага - че нещата в България всъщност не са толкова лоши. Това е фундаментална промяна, защото отново показва, че изборът - какво искам да виждам - отново е личен, Мой. Българинът с постоянния си негативизъм и недоволство е свикнал да вижда само лошото и затова винаги е било много лесно да бъде тласнат към обръщане на каруцата. Именно негативният стереотип, който е дълбоко заложен във всички нас, беше експлоатиран в началото на прехода, за да разколебае желанието за промяна /реформата например стана "риформа"/ и след това - за да се иска постоянно наказание и отмъщение за някого. Хоризонтът на прехода всъщност винаги е бил - да накажем лошите. Този стереотип е в сила и сега и той се дължи на неосъзнатото романтизиране, за което вече стана дума, че преходът ще извади лошите от играта. Депресията идва от факта, че това изобщо не става - нито при едните, нито при другите. Струва ми се, че трябва да сме благодарни на Симеон, че връща на дневен ред най-съществените въпроси - може ли това изобщо да стане? Може ли това да стане политически? Как? Какво имаме в момента и какво искаме да имаме? Каква е нашата представа за България? Каква е нашата представа за свободата? Докато не изясним тези въпроси, ние ще повтаряме вече дадена диагноза за други българи по друго време - "Все ме питаха селяните - кога ще дойде некое ново правителство да ни освободи? Рекох - нема да дойде. Свободата не е външен, а вътрешен процес."/1934 година, Петър Дънов/