А след ГЕРБ накъде?

“Фактът, че може да бъдем лъгани отново и отново, ми вдъхва оптимизъм“ - Станислав Йежи Лец

Извънредните избори взеха да стават прекалено извънредни. Най-популисткото правителство от новата история на България вече загуби посока и самообладание и по този начин самоутвърди моралната си загуба, независимо от процентите във вота на 12 май. Едно нелепо логорейно интервю навръх Великден за пореден път доказа аксиомата, че за доскорошния премиер разчитането на знаците от улицата и от скандалите се оказва нелесна и нееднозначна задача.

Генералът на егоистите

Не стига това, ами приближените доскоро министри неочаквано се озоваха във вълчи капан, поставен от собствения им предводител. Сега ще трябва да изкупват и неговата вина и в тази връзка вероятно са благодарни, че предизборната кампания е към края си. “Грешка беше, че бяхме арогантни. Аз не, но министрите...” При такава постановка на въпроса вариантите за запазване на достойнство са наистина ограничени. Какво им остава на горките бивши кабинетни членове, освен отново да се съгласят, че е нормално да бъдат подслушвани и е нормално да ги кичат с епитети, за да може егото на най-арогантния сред тях да остане ненакърнено!

Nihil dat fortuna mancipio. (Съдбата не дава нищо завинаги – лат.)

В тази връзка може да се обясни генезисът на неочакваната оставка на управляващата доскоро групировка ГЕРБ, която излъчваше натрапчиви сигнали за всевластие и дълговечие. Кристалната топка обаче се пръсна изведнъж; магията свърши. ГЕРБ се оказаха в средата на нищото, въпреки че някои от тях все още се мислят за победители. Самочувствието им не е съвсем без основание – контролът върху силови структури, върху магистрати и секретни служби все още е в ръцете на бившите управляващи. Но тази власт става все по-химерична и изтича като пясък между пръстите. А това е присъда, защото подчинението не винаги означава уважение. С натиск, с полицейщина и с манипулации могат да се изстискат няколко служебни процента, но старите времена няма да се върнат никога. А когато самоуверените брокери се опитат да спечелят мачлето чрез купено съдийство, публиката си тръгва. Независимо от скандиранията на платената агитка. Защото дори когато губят, истинските играчи знаят как да печелят.

Само че ГЕРБ никога не са били и няма да бъдат истински играчи на политическия терен поради една проста причина – те просто не са политическа партия, а популистка клика с еднолично управление. Няма ли го тарторът, няма я бандата. Затова и оставката на тартора, освен белезите на предизборно тарикатство, носи белег и на болезнена неизбежност. ГЕРБ нямат парадигмата, нямат понятийния апарат и не притежават нервната тъкан, за да отиграят топката на политическата криза, чийто предвестник бяха самите те. В този смисъл дезертирането чрез оставка бе естествено и предвидимо.

Когато атовете се ритат...

От великденското интервю следва още един нерадостен извод. Оказва се, че доскорошният премиер явно не е научил почти нищо от основните външнополитически уроци. Той цитира предстоящото драстично съкращение на държавни служители в Португалия като белег за неустойчивост или може би като отрицателен пример за подражание – така и не стана съвсем ясно. Означава ли това, че ако ГЕРБ отново е на власт, то съкращения няма да има? Страната от ЕС с най-раздутия и с най-неефективния чиновнически и полицейски апарат дава абсурден знак към партньорите си от общността – реформи йок, господа! Ще си я караме по старому, само дето министрите ни ще бъдат по-мили и усмихнати, но все така послушни и подслушвани.

Липсата на реформи обикновено върви с липса на адекватни анализи. Това управление така и не успя да извади истинската поука от гръцката криза, например, докато в същото време някои държави (не само от ЕС) вече предприемат законодателни промени, отразяващи различна роля на банките в икономиките им. От Брюксел долитат гласове, че принципите на управление при неплатежоспособност търпят развитие и съвсем скоро ще са необходими национално отговорни решения. Обособяват се нови икономически вектори и зони, а ние все по-трайно оставаме извън интереса на стратегическите инвеститори. Няколкото изключения (компютри, безалкохолни напитки и т.н) само подчертават тъжния извод, че чуждите пари все по-често ще заобикалят България.

И сега е време да споменем родните основни играчи. Икономиката ни отдавна е кланова, портативна, неконкурентна и лобистка, а оттам водещите фактори в нея следва да бъдат определяни именно като хазартни играчи. При тях едва ли цари пълно безхаберие и затова повечето са наясно, че в по-голямото си мнозинство те вече са ирелевантни на новите световни правила. България има изключително малък съвкупен обществен продукт, така че няма как да има големи лични и корпоративни богатства, натрупани за изключително кратък исторически период. Голямата глобална депресия, която се очертава на хоризонта, налага своята желязна логика. Голяма част от крадените пари ще бъдат използвани като финансови “лекарства” от транснационалните рефери – и тук става въпрос за много милиарди от много страни.

България е трошица в това море, но това не означава, че на обречените родни олигарси ще им се размине. Но когато в някой недалечен ден атовете се сритат и разкулачването започне, от това на обикновените избиратели няма да им бъде по-лесно. При новите правила капиталите ще могат да оцеляват само в национални икономики, а не във фантомни офшорки. Само че у нас национална икономика все повече няма и скоро няма да има, ако я караме така – тогава какво правим!?

РБ – новият световен промил

Но не е само гръцката криза. Кабинетът на ГЕРБ проспа и испанското лавиране, и португалските антикризисни планове, и симулантните процеси в Словения и Хърватия. А всичко това ни засяга пряко, защото скоро ще дойде и до нашата глава. Дори кипърският сценарий не успя да събуди местния управляващ елит. А сагата в южния остров беше само тест – засега ще се изчака, за да се види как ще минат съдебните дела, как ще реагират правителства, пазари, законодатели, застрахователи и т.н. След това ще последва втората фаза, която ще е много по-регламентирана. Или поне така се надяваме, защото алтернативата е хаос, дезинтеграция и конфликти. Капиталът няма друга природа – той е жизнен и жаден за ресурси и ще достигне до тях независимо дали тези ресурси са под формата на петрол в нечий шелф, природен газ в някакви шисти или крадени милиони в данъчни оазиси.

Отговорността на всички нас като биологичен вид се състои именно в това, че седем милиарда себеподобни същества трябва да ядат и да оцеляват всеки ден, а моралният отговор на това предизвикателство изключва самоунищожението на планетата или на части от нея.

Само че нас тези седем милиарда не ни интересуват, защото ние не можем да се оправим със собствените си седем милиона – и ето че сме на път да се превърнем в един промил от глобалния проблем. Разделението е повече от ясно – едни успяват да са в крак с времето, да са част от решението, да се адаптират и да се борят. Това се нарича модерност. А други ще бъдат зрители и обекти на неизбежни реалности, губейки все повече суверенитет, защото няма да имат потенциала да са активни участници.

България засега се вмества в негативната дефиниция – и това е най-вече заради безотговорността на властта през последните три години. Просто така се случи – именно през последните три години Европа и светът навлязоха в нов (и засега неизмерим) исторически завой, а ние тъжно стоим в канавката. При това със слушалки на ушите. А назад по пътя са сенките от разбитите илюзии на европейското ни присъединяване. Едно от най-плодородните кътчета на Европа, приело образа на малката ни родина, се изхранва от внос на продукти и е на път да се разболее заради отказ от основни човешки потребности. И затова сме виновни всички, особено когато търпим и избираме профанството и самолюбието да ни управляват.

* Авторът е експерт по международни отношения