А случихме ли на цар?

След като скъса нервите на всички - които го чакаха и които не го чакаха; които искаха да се коалират с него и които не искаха да се коалират с него, на симпатизантите и на опонентите си; като не казваше кога ще си дойде, какво ще каже, какво ще направи, с кого ще го направи и дали въобще ще го направи, накрая Симеон си дойде.

Загадката обаче остана. Симеон проговори и много от т.нар. сънародници го наблюдават и се напрягат да схванат какво им казва. Убедени са, че има нещо, но все още не могат да разберат дали той ловко го премълчава или те са прекалено посредствени, за да го схванат. Като че ли поради историческия комплекс за малоценност, нещо ги тегли да приемат последното.

Смисълът на появата на Симеон и на неговото говорене е едно непрестанно взривяване на смисъла.

Симеон заяви реални амбиции да влезе в политиката с партия, която се нарича "национално движение" и стана неин лидер. Не е ясно как "партия", което значи част, се връзва с заявката да е на всички българи.

Царските слова - независимо дали са интервюта или просто обръщения към публиката - приличат повече на историческа мелодрама, отколкото на политика.

Царят настоява да му се гарантира право на загадъчност. Само на него. Да говори по въпроси, които си харесва, а по другите да заявява: "ще ви кажа, като му дойде времето", "не е моментът", "това не е приоритет". Вместо аргумент - "Вервайте Ми!"

Тук се очаква поданиците да припадат пред тази висша еманация на мъдрост. А всеки опит да се настоява за конкретни отговори, както приляга на простосмъртните политици, да се третира като посегателство на "светиня му" и омърсяване на аурата му на "спасител и обединител" и едва ли не плебейска непочтителност.

Какво разбрахме дотук от така често споменаваната от Симеон прозрачност?

Симеон не казва дали се отказва от короната и дали ще абдикира. Фразата "въпросът за царството не стои на дневния ред на движението" е прецизно подбрана и постоянното ѝ повтаряне по-скоро навява на мисълта, че същинската му цел е си осигури заветните 2/3 от депутатите, необходими за промяна на конституцията. За същото говори и присъствието самото му име в названието на движението му. Симеон Втори. Втори, не Кобургготски и не просто Симеон.

Симеон непрекъснато говори за Брюксел като "събирателен образ" на ЕС, НАТО, Запада въобще. Доста удобен начин за увъртане, когато става дума за НАТО. Казвайки, че има много начини да стигнем до "Брюксел", на пръв поглед не става ясно кой "Брюксел" има предвид. По-внимателно вглеждане разкрива, че все пак това не е "Брюксел" като столица на Атлантическия съюз. Българското членство в НАТО не влиза в сметките на царя. Както и на Москва. Членството ще се решава тази година, а царят говори за неясното бъдеще. В случая отлагането значи отказване. Аргументът, който Симеон поднася, е свиден за българина - било скъпо. Няма ли да можем да си го позволим и след 800 дни, когато всичко ще се оправи? Интересно дали неутралитетът е по-евтин. И доколко изобщо е възможен на Балканите.

Симеон внимателно се пази да не изтърве някое име на кандидат-депутат. Като че ли го е срам от неговите избраници. Или е притеснен ,че шарените им биографии лесно ще ги превърнат в предизборни боксови круши. Или пък още не са приключили битките кой да се класира. Един вече напусна кораба и се върна в Брюксел. Или може би беше изхвърлен. Във въздуха се усеща напрежение.

Симеон не даде конкретно измерение на никакъв фрагмент от програмата си. Умел ход, защото колкото повече приказваш, толкова повече аргументи да даваш на опонентите си. Другият вариант е да не казваш какво конкретно имаш предвид, защото нищо конкретно нямаш предвид. Колко е порядъчно да се държиш така преди избори е друг въпрос. "Вервайте ми!"

Симеон каза, че страната трябва да се управлява от широко коалиционно правителство. Какъв тип обаче? Като сегашното на СДС - Народен съюз? Като това на Любен Беров? Като това на Жан Виденов? Или като на Димитър Попов? Всички те са били по някакъв начин коалиционни. Кои по-тясно, кои по-широко, но формално коалиционни.

Симеон не иска да има опоненти. Той не опонира на никого. Просто "не му е в натурата" да бъде против някого. Той иска добро за сънародниците и за България. В демократичния свят състезанието между партии е състезание между идеи, позиции, програми и личности. Винаги има някой, който печели и друг, който е в опозиция. В тоталитарното ни минало винаги печелеше "народа", при това с 99,9 процента. Нямаше опозиция. Колко хубаво. Всички гледаха напред , както сега ни призовава Симеон.

Симеон каза, че ще внесе морал в политиката. Ще се справи с корупцията и всичко онова, което тормози сънародниците. Освен това поиска промяна на политическата система. Която не се състои в промяна на формата на управление. Или поне не в момента. Даде да се разбере, че смяната на политическата система е свързана с морала в политиката, който той ще внесе. Моралът в политиката започва и завършва с него. Той лично посочва премиери, депутати, хора с постове в партията си, а после и в държавата. Ако прецени - ги отзовава.

Смяната на политическата система се състои вероятно в това Симеон да определи политическата система и той да бъде единствен неин източник, съдник и гарант. Разчита сънародниците да приветстват едно подобно развитие. Какво лошо има в това някой морален "по натура" човек да командва държавата?

И накрая за морала в политиката, в името на който се прави цялото упражнение. Моралът не съществува без принципи и лично достойнство. Какъв е случаят? Доскоро Симеон беше превърнал в кауза непризнаването на референдума, който го лиши от трона. Сега на практика призна референдума. Тръгна да става президент на република, но беше отрязан на базата на републиканска конституция, с което също се примири. Стигна до абсурда да иска да упражнява изпълнителната власт в една република.

Заради този последен шанс е готов да се прегърне с тези, които му взеха всичко и го изгониха от страната. И през всичките години държаха край него хора, за да следят отблизо всяка негова крачка. Да флиртува с тези, чиито окупационни войски осигуриха резултата от референдума. Царят призна хипотезата след някой друг месец, ако нещата не потръгнат, да му викат "Оставка!". И евентуално да я получат, ако магическите 800 дни не се състоят, което е твърде вероятно. Не станаха ли твърде много униженията? Или пред властта всичко си струва?

След толкова исторически терзания на българите - че не сме случили с географското положение, че не сме случили с поробители, нито с освободители, че не сме случили на ръководители, както и на инвеститори - ще дойде ред на прозрението - а случихме ли на цар?