Адв. Трончев: Има несправедливост към хората с редовни кредити от КТБ

Застрахователи отказват да плащат при смърт на кредитополучател, сигнализира юристът

адв. Янчо Трончев

В парламента предстои второ четене на ключови промени в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), свързани със събирането на дълговете. До момента Mediapool представи предложенията на омбудсмана Мая Манолова, позицията по тях на Асоциацията на банките в България, предложенията на съдии от Софийския районен съд, позицията на Камарата на частните съдебни изпълнители, а също и мнението на адвоката в дела на длъжници Галина Чанкова. В настоящото интервю Mediapool дава думата на един от най-известните адвокати по банкови дела у нас Янчо Трончев, който работи както за банки, така и за длъжници. "При обсъжданите ключови промени в ГПК трябва да се борят не лобита и интереси, а да се държи на баланса, така че да не може кредиторът да спекулира, а пък длъжникът да се укрива", смята адв. Трончев.


Адв. Трончев, как коментирате тезата, че правата на длъжниците у нас в момента не са достатъчно защитени в заповедното и изпълнителното производство?

Еднозначен отговор на този въпрос не мога да дам. Принцип в правото е, че цялото имущество на длъжника служи за удовлетворяване на кредитора и това е правило от римско време. Вторият принцип от римското право е, че който е получил заем, следва да го върне. Дългът не погива. Ако питате длъжниците, ще ви кажат, че не са защитени. Ако питате кредиторите, ще ви кажат, че длъжниците са свръхзащитени. След като Европейската комисия започна наказателна процедура срещу България, за да се защитят по-добре правата на длъжниците, безспорно е, че нашият законодател трябва да се съобрази с това. Но трябва да има балансиран подход в правната уредба и да не се законодателства на парче, както досега.

Да не забравяме, че кредитополучателят става длъжник, когато не си изпълнява задълженията по договора, тоест не плаща – било поради обективни затруднения, било поради умишлено нежелание да плаща. В предложенията на омбудсмана Мая Манолова и на Министерството на правосъдието виждам, че не се прави разлика между длъжник – физическо лице, и длъжник – търговец, а разликата е огромна.

В сега действащата уредба единственото, по отношение на което ми се струва, че длъжникът не може да се защити достатъчно, е при издаването на заповедта за изпълнение, в охранителното производство, защото той там не участва. Това е едностранно производство, в което банката се обръща към съда за издаване на заповед за изпълнение, респективно изпълнителен лист. Длъжникът разбира, когато му дойде призовката за незабавно изпълнение от частен съдебен изпълнител (ЧСИ) и започва да тече срокът за възражение.

Като слушам дискусията за промените в ГПК и чета какво се пише, моята теза е, че правата на длъжника следва да са защитени не от фазата на охранителното производство, а още при подписването на договора за кредит. Същото важи и за договорите с комуналните дружества – топлофикации, телекомуникационни оператори и т. н.

Основните спорове явно са свързани с размера на дълга по кредита, за който банките вадят изпълнителна заповед. Защо се случват примери като този, който дава адв. Галина Чанкова - при анекси, които се сключват заради просрочие по кредит, неизплатените месечни вноски, които са анюитетни и включват сума от лихва и главница, стават част от главницата. Така е възможна ситуация, при която получаваш 150 000 лева кредит, изплащаш месечно по 1200 лева и след 10 години се образува незабавно производство с главница в размер на 160 000 лв. Нормално ли е това?

Трябва да призная, че действително има такива случаи. По отношение на банките, за които аз работя като адвокат, те са единици, ако изобщо ги има. Но като цяло в практиката се срещат такива случаи, макар и не толкова често. Хубавото е, че в тези случаи длъжниците имат право да възразят и обикновено го правят. Тогава съдът изследва проблема, като назначава експертизи, анализира документи, гледа анекси, погасителни планове, някой път дори се викат свидетели. Ако има такива случаи, при които възнаградителната лихва се капитализира в главницата, съдът не го приема, но трябва да се премине през дело.

Нормално ли е такива банкови практики да се случват в правова държава? И какво ще стане, ако длъжникът пропусне срока за възражение?

Какво значи да е пропуснал срока? Длъжникът трябва да си следи както правата, така и задълженията. Разбира се, погледнато чисто житейски, тази ситуация не е много справедлива. Но не можем да стимулираме длъжникът да бездейства. Дела трябва да се водят при основателни възражения за размера на дълга, защото тези дела са дълги и забавянето не е в интерес нито на кредитора, нито на длъжника. В практиката си съветвам длъжниците, въпреки че се води дело за размера на дълга, той да не спира да плаща, за да не му тече наказателната лихва, защото тя се начислява върху целия остатък по кредита.

Е защо върху целия остатък? Не е ли редно да е само върху непогасените в срок вноски?

Да, по принцип наказателната лихва се дължи върху непогасената в срок част от кредита. Но при пълно спиране на плащанията кредитът се обявява за предсрочно изискуем и тогава лихвата е върху целия остатък.

Попадал съм и на нарушението "анатоцизъм" – лихва върху лихва, което е забранено, но от време на време се случва в практиката. Банките, за да избегнат забраната, не слагат лихва върху лихва, но го водят неустойка. Наказателната лихва може да е само върху главницата, не може да се начислява и върху възнаградителната лихва. Този проблем не е спорен в съда, но проблемът е, че трябва да се минава през съд.

При положение че има сериозни спорове за размера на дълговете, сегашното заповедно производство добре ли защитава правата на длъжника?

Най-много проблеми възникват, когато длъжникът не плати няколко вноски. В практиката често срещам следния случай - длъжникът не плаща няколко вноски и след известно време отива и започва да плаща. Тогава има едно разминаване между неговите представи за погасяване на дълга и това, което кредиторът прави. Банката първо си прибира лихвите и чак тогава главницата. Това длъжниците не го разбират. После се оказва, че главницата не намалява и хората се чудят какво става: "Аз толкова пари платих, продадоха апартамента ми и още имам да дължа". Затова съветвам хората да се разберат с банката какво погасяват – лихва или главница, и дали ще се сключва анекс за разсрочване на дълга, или той ще се събира чрез ЧСИ. В случая банките са прави, защото такъв е механизмът за събиране на дълга, но длъжниците често не го разбират.

Какво ще се случи, след като съдът бъде задължен служебно да следи за неравноправни клаузи в договорите с банките и другите кредитори, както настоява Европейската комисия? Ще се затрудни ли събирането на лошите кредити?

Според мен нищо особено няма да се случи. И сега съдът е задължен служебно да следи за неравноправни клаузи. В момента има трайна съдебна практика, има решения на ВКС, има решения на Съда на ЕС в тази посока. В проекта на ГПК се предлага това изрично да се запише в закона. В практиката, когато банката подаде заявление за издаване на изпълнителен лист, тя и сега често прилага договора за кредит, за да може съдът да види на какво се основава това заявление. Така че, има смисъл от това предложение и то едва ли съществено ще промени нещо. Не вярвам, че това ще затрудни събирането на кредитите.

Но може по-често да се стига до откази от издаването на изпълнителен лист.

Да, възможно е. И тогава трябва да има вариант заявителят да може да обжалва.

А какво смятате по предложението внасянето на възражение да спира принудителното изпълнение? Имаше много критики към този текст от страна на кредиторите.

Това предложение във варианта на омбудсмана Мая Манолова не би трябвало да мине, защото е противоконституционно, тъй като то създава привилегия за държавата и общините. Второ, едно голо възражение, без да е подкрепено с никакви доказателства, не би следвало да спира изпълнението. Спирането на изпълнението не може да бъде самоцел. Може да се спира изпълнението при основателно, мотивирано искане или искане, подкрепено с гаранция, макар и не в пълен размер. Текстът във варианта на Мая Манолова ще затрудни силно събирането на вземанията не само на физическите лица, но и на търговците. Трябва да се направи разграничение между потребители и търговци. Физическите лица – длъжници, и търговците не могат да бъдат третирани под един знаменател. Физическото лице не води счетоводство, то е обикновен кредитополучател. Търговецът, освен че води счетоводство, той трябва да си понесе и съответния риск, трябва да си следи дълга, да следи пазара, да следи изменението на лихвения процент. При търговците има т. нар. несъстоятелност, тоест ако фирмата Х е получила кредит за 100 000 лв. и физическо лице е получило 100 000 лв., фирмата може да излезе във фалит, докато за физическите лица няма закон за частния фалит и може да бъде унищожен целия им живот.

Тоест, според вас трябва да има по-висока защита на физическите лица длъжници, но не и на търговците?

Да, защото трябва да защитим и правата на кредитора. Не забравяйте, че има длъжници, които умишлено се крият и не плащат. Ние как да разграничим добросъвестните от недобросъвестните длъжници?

Какво мислите по предложението на съдии от СРС за разпродажбата на единственото жилище на потребителя. Те настояват при висящ исков процес за размера на дълга осребряването на имота да се спира до влизането в сила на изпълнителния лист, тоест до приключването на исковото производство, като през това време се налагат възбрани, запори и т. н. по отношение на имуществото на длъжника? Сега жилището може да бъде разпродадено, а по-късно съдът да се произнесе, че дългът е много по-малък.

Тук съм съгласен. Не би следвало длъжникът да бъде лишаван от негово имущество, без да дължи цялата сума. Когато става въпрос за единственото жилище, то и сега е защитено и не може да се продава. Ако обаче собственикът го е ипотекирал, той сам се е лишил от тази защита и то може да се изнася на публична продан. Видях предложенията на съдиите от СРС и мисля, че в тях има смисъл и може да се приеме такъв текст. Щом има съдебен процес, трябва да се спира изпълнението. Но ако няма съдебен процес, ако длъжникът се крие, ако не може да бъде намерен, ако не възрази в срок, изпълнението трябва да си върви. Не бива да се стига до ситуации, в които длъжникът е получил 100 000 лв., върнал е 150 000 лв. и още има да дава заради неравноправни клаузи. Проблемът е единствено, че делата отнемат много време, което е проблем и за кредитора, и за длъжника. Една ипотека трае 10 години. Ако банката пропусне да я поднови, а делото продължава да тече, няма да може кредиторът да се удовлетвори, тъй като ипотеката ще е погасена.

При промените в ГПК трябва да се борят не лобита и интереси, а да се държи на баланса, така че да не може кредиторът да спекулира, а пък длъжникът да се укрива. Защото не трябва да забравяме, че банката работи с чужди пари и срещу всеки кредит стои спестяване на някой друг. Но, разбира се, банката трябва да носи отговорност за поетия риск. Имаше времена, когато банките си напълниха портфейлите с лековато раздадени потребителски кредити и после събирането им се оказа много трудно. Банката трябва да си отчита риска, тя е търговец. Не е редно да защитаваме само банките и да притискаме длъжниците.

Какви предложения вие лично смятате за нужни в ГПК по темата?

За мен е абсолютно неприемлив текстът за спиране на изпълнението при подаване на немотивирано възражение, без да се прави разлика между физически лица длъжници и търговци, защото това ще удари целия граждански оборот и далеч не само банките. Ако се направи това разграничение, текстът би бил по-приемлив, защото е разбираемо длъжниците физически лица да бъдат по-защитени.

За мен се пренебрегва и проблемът с таксите и комисионите, които събират банките. Основната им дейност би трябвало да е отпускането на кредити, но ако видите статистиката на БНБ, излиза, че печалбата на банковата система за 2018 г. е близо 1.7 млрд. лв., а приходите от такси и комисиони по всякакви услуги са 1.25 млрд. лв. При тези огромни приходи от такси банките нямат интерес да раздават рискови кредити. Таксите трябва да са съобразени с местните условия, иначе стават прекомерни. Печалбата на банките от такси и комисиони е много по-голяма от печалбата им от кредитите.

Но приходите от лихви на банките са 3 млрд. лв. за 2018 г., тоест печалбата им от такси е доста по-малка от тази от лихви?

Според мен банките печелят прекомерно от такси и комисиони на гърба на длъжниците и клиентите. Омбудсманът и регулаторите трябва да се занимават по-скоро с този проблем.

И все пак какви предложения по ГПК бихте направили?

Най-важното е да се направи разграничение между физическите лица и търговците по отношение на спирането на производството. Трябва да се засили защитата по отношение на застраховката "Живот". По принцип банките застраховат всеки кредитополучател. Какво се случва обаче на практика?

Ваша колега адвокат ми даде пример, при който застраховката "Живот" се оказва, че не покрива почти нищо.

И аз ще ви дам пример. Физическо лице тегли три броя ипотечни кредити на обща стойност над 150 000 лв., обезпечени с една къща. Кредитополучателят е мъж, капитан на кораб. Корабът пътува, човекът получава инфаркт и почива. Има застраховка "Живот", има и наследници. Банката казва, че застраховката покрива само единия кредит, но не и другите два, защото застрахователят отказва да плаща. Търсят се всякакви оправдания - човекът бил болен, имал високо кръвно, не му е правена аутопсия и хиляди други причини, за да не покрие плащането. Затова според мен е нужна промяна в законодателството, така че да се защити кредиторът и при смъртен случай застрахователят да покрива плащането и да се освободи длъжника, защото децата на този капитан са ученици. След като загубихме делата, ЧСИ изнесе ипотекирания имот на публична продан, защото застраховката "Живот" така и не покри два от трите кредита.

Вие сте поредният адвокат, който сигнализира за сериозни проблеми със застраховка "Живот" при кредитите. Явно проблемът е сериозен.

Да, водил съм доста дела и мога да ви кажа, че по принцип отказват да плащат. След това в съда започват спорове дали човекът е бил болен, дали е знаел, че има високо кръвно, викат се свидетели и т. н. Наскоро имах друг случай, при който мъжът на една учителка тегли кредит. Той е работил в министерство и почива. Жената е с две деца, ученици. Как да изплаща кредита? Застрахователят и в този случай отказва. А половината застрахователи са дъщерни дружества на банките. За мен тук има конфликт на интереси и са необходими промени в законодателството.

Аз работя и с кредитори, и длъжници, и твърдо държа на баланса при защитата на правата. Не трябва да има прекомерна защита нито на едните, нито на другите. Защото например една част от длъжниците са добросъвестни, но другите са некоректни и търсят всякакви начини да не платят. Ако се стигне до прекомерна защита на длъжниците и банките се уплашат от промените, ще се затрудни отпускането на кредити, ще се затегнат условията и ще се оскъпи кредитирането за всички клиенти.

Според мен са необходими промени, които гарантират, че длъжникът не може да се укрива. Сега банките имат много проблеми в такива ситуации. За мен е разумно да се увеличи срокът за възражение от страна на длъжника на 30 дни, както се предлага, защото сега той действително е кратък. Но ако до 30 дни не си защитиш правата и не се интересуваш от просроченото си задължение, ти сам се поставяш в неизгодно положение и не би следвало законът да те защитава да действаш безотговорно и да се укриваш. Трябва да се регламентира, че при подписването на договора за кредит, кредитополучателят посочва точни координати и адрес, имейли и телефони, и оттам нататък отговорността при промяна на тези координати да е негова. Защо законът да защитава недобросъвестен длъжник, който се укрива?

Съгласен ли сте, че има много проблеми при обявяването на кредитите за предсрочно изискуеми? Нормално ли е при 2-3 неплатени вноски банката да поиска връщането на целия заем?

Да, сроковете са кратки, но защо според вас това е така?

Предполагам, че е свързано с изискванията на БНБ за класифицирането на кредити и заделянето на провизии, тъй като за необслужвани се водят заемите, при които има просрочие от над три месеца.

Точно така. Това е критерий за класифициране на лошите кредити с оглед отчетността на банките. С другите фирми не е така, могат да се уговарят и по-дълги срокове. Но проблемът е по-скоро в друга посока. При предсрочната изискуемост целият кредит ли следва да се изисква или само трите просрочени вноски?

Има и друг проблем. Например, фалира КТБ, а вие имате кредит от нея в размер на 100 000 лв. с ипотека на жилище. Вие сте напълно редовен платец. Кредитът е отпуснат през 2012 г. и е разчетен до 2032 г. Банката фалира през 2014 г. Стои въпросът – този кредит става ли предсрочно изискуем или вие ще го връщате до 2032 г. по вашия погасителен план и банката ще продължи да бъде във фалит близо 20 години. Има ли приложима правна уредба в случая? Според мен има празнота. Дали при фалит на банка става предсрочно изискуем целият кредит? Част от юристите защитават тази теза, защото една несъстоятелност на банка не може да продължи 20-30 години. Но пък аз, ако съм редовен кредитополучател и съм си направил сметката до 2032 г, откъде да събера 100 000 лв. и да ги върна накуп? Къде е тук справедливостта и правата на тези кредитополучатели? За мен най-разумно е тези кредити да се прехвърлят към други банки, но това трябва да се регламентира. На този етап аз съветвам клиентите да продължат да плащат, защото в момента, в който изпаднат в просрочие, синдиците веднага им завеждат дело за целия дълг.

Като стана дума за КТБ, вие сте адвокат на бившия подуправител на БНБ Цветан Гунев по основното дело...

Тази тема няма да я коментирам, защото защитавам една от страните и съм пристрастен. Единственото, което мога да кажа, е, че процесът ще продължи много дълго време.

Още по темата
Още от Интервюта

Защо Иван Гешев бе номиниран за главен прокурор?