Ако не се озаптят разходите, остава емисията на дълг, което е признание за капитулация

Ако не се озаптят разходите, остава емисията на дълг, което е признание за капитулация

Г-н Аврамов, каква "диагноза" може да се постави за кризата у нас? Усещането е, че тя е в разгара си, докато в повечето европейски страни вече има признаци на отшумяването ѝ. Различава ли се тя от другите икономически кризи, които страната ни е преживявала в модерната си история?

В известен смисъл тя е "най-нормалната” от последните 20 години. Повече от година с особена наслада се подчертава, че кризата е внесена отвън. Но за България това е, и ще бъде нормата, защото заради структурата и отвореността на нейната икономика е редно кризите да идват тъкмо отвън.

Днешната криза е необичайна точно с нормалността си. В началото на прехода преживяхме катастрофичната криза на адаптация към новите условия. След това дойдоха сътресенията от 1996-1997 г., които не бяха свързани с глобални събития, а с погрешната и половинчата икономическа политика, провеждана през първите 5-6 години на прехода.

Едва след като бе стабилизирана паричната ни система, вече можехме да говорим за добре познатите от историята естествени циклични кризи. Ала преди да стигнем до днешното положение, имахме шанса да попаднем в орбитата на забележително интензивното развитие в световната икономика, последвало азиатската и руската криза от края на 90-те години. Към това се прибави перспективата за влизане в ЕС, която сама по себе си бе стабилизираща и динамизираща сила. Всички тези обстоятелства, а не някакви особени вътрешни постижения ни теглеха напред – в икономики като нашата както кризите, така и подемите са привнесени отвън.

И преди Втората световна война страната ни е имала пазарна икономика. Имало ли е тогава кризи?

Да, разбира се. Но обществената памет носи най-вече смътния спомен за Великата депресия от трийсетте години на миналия век.

Румен Аврамов (1953 г.) е икономист и историк на стопанския живот, автор на множество изследвания, между които "Стопанският XX век на България". Работи в Центъра за либерални стратегии. Бил е в Икономическия институт на БАН, заместник председател на Агенцията за икономическо програмиране и развитие, член на Управителния съвет на Българска народна банка. Автор е на тритомника "Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало".

Може ли да кажем, че кризата у нас се забави?

Можем. Спирането на притока дългосрочни капитали отвън или изтеглянето им не става от днес за утре дори след събития като фалита на "Лемън Брадърс" от септември 2008 г.. Имахме и фискални резерви, които позволяваха известно забавяне на кризата и които бяха използвани в предизборната политическа конюнктура. Със сигурност сме дефазирани по отношение средното положение в Европа както за влизането, така и за излизането от кризата.

Признаците на окопитване и възстановяване, които виждаме навън, тук ще се почувстват след време. Дали подобно изместване ще има и при следващите цикли, ще разберем в бъдеще, но най-вероятно то ще се запази.

Къде се намираме - в началото, средата, края на кризата?

Усещането е, че в момента се намираме в най-тежката фаза. През 2009 г. се сви реалната икономика с рязък спад на износа, още по-силен на вноса, на промишленото производство... Постепенно това се отрази върху заетостта, доходите и накрая върху агрегираните показатели, какъвто е брутният вътрешен продукт.

Най-ярка е фискалната криза, която вече беше налице в края на миналата година, но се прояви в началото на 2010 година. Забавянето беше изкуствено, постигнато с огласяване на разкрасения със суспендираните от държавата плащания касов дефицит. Така или иначе, дефицитите в икономиката не могат да бъдат заметени и рано или късно се проявяват.

Фискалната криза ще остане последната фаза, дъното, само ако бъде овладян дефицитът и по този начин се пресекат възможните още по-неблагоприятни развития към банкова и валутна криза.

Затова и всичките усилия на финансовото министерство са съсредоточени именно върху фиска. Уникално ли е това положение? Как сме се измъкнали от кризата през трийсетте години - с активните усилия на тогавашната власт или от само себе си?

Политическата рамка е сходна на сегашната. В разгара на Депресията (лятото на 1931 г.) с гръмки и щедри обещания на власт идва правителство, което претендира, че ще стабилизира финансите на държавата. И то минава първо през лесните обяснения с (винаги основателната) вина на предишния режим (радвал се на няколко години на небивал подем), през вайкането, че критичната ситуация е била прикривана и данните манипулирани (скритият бюджетен дефицит тогава се оценява на 30% от обявения), през установяването, че се е "живеело на открито” и че върху ангажиментите за разходи не е осъществяван никакъв сериозен предварителен контрол...

Усилията за затягане на коланите срещат същата глуха и открита съпротива на всички сектори в обществото. До преврата от 19 май 1934 г. правителството се мята в опити да формулира стройна програма за стабилизиране на финансите, която е непрекъснато саботирана от министерствата и от корпоративни интереси. Плахо се опитва да ограничи добре установени привилегии и статукво, защитавани по онова време от държавните предприятия, "насърчаваната” индустрия, кооперативният сектор, или образователният истеблишмънт...

Успехите са много несистемни и частични. И понеже днешният премиер сравни ситуацията с война, да напомня, че през войните заплати все пак са изплащани, макар и обезценени от инфлацията, докато през Депресията от трийсетте бюджетът се кърпи основно с просрочени плащания към армията, държавните чиновници и пенсионерите. През онази криза финансовият министър Стефан Стефанов е в пълна изолация, неспособен да се наложи на колегите си в Министерския съвет и на министър-председателя Никола Мушанов. Но документите ясно показват, че се е опитвал, а не е аплодирал всяка прищявка на своя началник.

В борбата с останалите членове на правителството (подсилена с няколко заплахи за оставка) той отстоява ясната линия, че държавата трябва да се откаже във възможно най-голяма степен от пряко или косвено въздействие върху икономиката защото именно това я въвлича фатално в нови разходи. Все разлики с "тефлоновите суетници", които водят в момента икономическата политика: дошли със заявката, че са железни, а съвършено загубили твърдост, лице и посока.

След Депресията икономиката как излиза от кризата?

В крайна сметка това става по-малко или повече спонтанно. Може би най-точно е да се каже, че след 1934-1935 г. тя все по-силно е теглена от мощния локомотив на нацистка Германия. Важно е да се припомни също, че през онези кризисни години България е изцяло под наблюдението и контрола на Обществото на народите, което тогава играе сходна роля на днешния МВФ. Така впрочем беше и през 1996-1997 г., но тогава освен ангажимента на Фонда, допълнително успокояваше предизвестената и необратима смяна на политическия и паричен режим.

Сега се оправяме сами и без ясна рамка. Външното наблюдение има, но не и директен контрол, който да връзва макроикономическата политика на правителството.

Всъщност ние сме за първи път сами от началото на деветдесетте години.

Не съвсем. През 1994 г. Румен Гечев (бивш вицепремиер и министър на икономическото развитие в правителството на Жан Виденов - бел. ред.) обяви, че нямаме нужда от МВФ и правителството доведе икономиката до това, което знаем. МВФ се върна през 1996 г., но не присъства активно, откакто сме членове на ЕС.

Исторически, външният натиск винаги е бил необходим за постигане на някакви резултати.

Какво се опитва да прави сега изпълнителната власт като цяло, не само финансовият министър, който е сочен като двигател на идеите?

Точно в този момент тя е двигател единствено на хаотично движение. Иначе, възможностите са очевидни и строго ограничени на брой - увеличаване на приходите, свиване на разходите, увеличаване на държавния дълг.

По разходите, реактивността на правителството е максимална, в смисъл, че то реагира, обещавайки във всички посоки. А точно с обещанията би трябвало да е безкомпромисно. Що се отнася до чуващите се в обществото купешки приказки за стимулиране на доходите и производството, те са напълно ирелевантни.

"Кейнсианство” могат да си позволят (по различни причини) само САЩ и Китай, т. е. китовете, върху които се крепи световната икономика, които я "творят” и носят отговорност за нея. Точно така е било и през Депресията. Малките и отворените не могат да проявяват волности, защото пазарите ги наказват веднага. Дори Франция и Англия са понахоквани за дефицитите си.

При приходите не трябва да се очаква нищо съществено. Икономическата ситуация е такава, че каквото и да се опитат да направят, ще има минимален или контраефект. Дори отделни мерки да са сами по себе си разумни, никакво майсторене не е в състояние да обърне генерално нещата.

Изобщо, залети сме от говорене за кризата, което е по-отблъскващо от самата криза. Пошлият словесен кич за "мерките” цели преди всичко да демонстрира обгрижване и излъчва самонаслаждаваща се патетика, които прикриват политиканство и страх от загуба на привилегии.

В крайна сметка това е нормално, тъй като става дума за прехвърляне на загуби. Но тук актьорите преиграват, представят само гротеска, при това често в шизофренично раздвоение.

Всъщност фискалната криза показа до каква степен икономиката ни остава зависима от държавната машина, доколко условно и ограничено е нейното "опазаряване”. Свиването в реалния сектор се ускори драстично именно след като държавата престана да се разплаща редовно. Това поведение имаше не само финансов, но и "морален” ефект, доколкото то практически легитимира всеки отказ от плащане на задължения.

Моделът от добрите години до 2008 г. работеше успешно, докато държавата вегетираше върху чужди спестявания. Цялата стопанска активност почиваше на тази основа – спестяваме прекалено малко, а недостигът се запълва от преки външни инвестиции и чужди банки, които движат мотора на икономиката. В такива условия държавата има достатъчно приходи, за да си позволи дори лукса да трупа бюджетен излишък. Когато конюнктурата се обърне и притокът отвън секне, тази хранилка за бюджета изчезва и той вече не генерира, а изяжда спестявания.

Да се твърди, че държавата може да даде тласък на икономиката, така както го правеха чуждите инвестиции през добрите години, е аритметически невъзможно.

Не казвам, че в този тип цикличност има нещо особено. Така живеят много държави, например Балтийските, които минаха през такъв цикъл малко по-рано. Казвам само, че той създава трудности в критични моменти, преди да се излезе отново на пистата на растежа.

Казвате, че няма откъде да дойдат повече приходи, за разходите има невероятна съпротива. Какво остава?

Ако не се озаптят разходите, остава емисията на дълг. От една страна се твърди, че задлъжнялостта на държавата е много ниска, така че е възможно безопасно да нарасне. По-точна, според мене, е другата логика. Безусловно позитивно в икономическото поведение на България през последните години беше последователната фискална политика, довела до намаляване на дълговата тежест. Да се прибягва панически към дълг като спешна мярка за покриване на текущи бюджетни разходи няма как да бъде оценено положително от пазарите. Това е капитулиране и признание, че не сме в състояние да решим сами проблемите си, знак за обрат в една продължително следвана разумна фискална линия.

Има и друго. Веднъж тръгне ли се в тази посока, колкото и да ти е нисък началният дълг, лесно се попада в порочна спирала. Може да сме далече от гръцкото положение по този показател, но посоката е нататък. Затова дългът не е желателното решение, макар и да остава вероятно.

А няма ли и риск от спекулативни операции?

Когато за това се шуми предварително и стъпката се прави принудително, рискът е по-висок. Освен това, така нареченият външен дълг е само отчасти външен. Много от инвеститорите, които ще си вложат парите в него, са всъщност местни, те добре познават ситуацията, могат да оказват пряко или косвено влияние върху условията, при които се емитира и търгува дългът.

Приходите - виждаме какви ще са, освен ако не се раздвижи приватизацията...

В разгара на кризата от края на 1996 г. също изведнъж се заговори, че приватизацията ще запушва бюджетни дупки... Но да се разчита на нея, е несериозно. Тя е набор от процедури (дори когато се продава през борсата), носи рискове, особено когато се продава бързо и спешно. Да не говорим, че е винаги политизирана, т.е. потенциално скандална дейност. Приватизацията работи с друг хоризонт, а тук става дума за мерки, които да се случат в близките седмици и месеци. В единия случай се разпореждаш с дългосрочни капиталови активи, в другия търсиш краткосрочни текущи приходи.

Не можем ли да вземем заем от МВФ?

Средствата от МВФ са в подкрепа на платежния баланс и увеличават резервите на централната банка. Такава нужда в момента няма. Обръщане към МВФ би било сигнал за проблеми с платежния баланс и би се интерпретирало като наличие на натиск върху валутния курс.

Има ли сценарий, при който може да се събори валутният борд?

Теоретично такъв катастрофален сценарий винаги е съществувал, но и днес е с минимална вероятност. Разбира се, има заинтересовани той да се реализира, особено от страна на длъжниците. За да се пребори бордът по чисто спекулативен път обаче, се искат доста пари и координация, които не са по силите на отделни играчи. На пръв поглед парадоксално, най-голяма опасност за паричния съвет са погрешните политики на самата държава – ако те допуснат пълна загуба на доверието, предизвикат паника сред населението, поддържат трайно влошаване на фискалните параметри и дълг, който излиза от контрол.

Тук е мястото на плановете за приемане на еврото, което е крайното и окончателно убежище от валутния риск. Без съмнение, в това отношение перспективите пред България сега не са благоприятни. Еврозоната е прекалено заета сама със себе си, за да мисли за каквито и да е нови членове. На Естония това може евентуално да се случи, само защото успя да докара до последната права, където нещата са необратими.

Но българските правителства се оказаха неспособни да ни изведат по-далече от чакалнята на чакалнята. Предишното задълбочи присъщите на страната тежки имиджови, т. е. репутационни проблеми. Сегашното се опита да прояви повече активност, но го направи по-начина, по който прави всичко – с недодялана показност и самовлюбеност, загърбвайки правилата на дискретност, които са задължителни в тази материя. То развя шумно знамето на ERM II навсякъде и публично обвърза цялата си политика с него. Така пое голям риск, който можеше да бъде избегнат при по-голяма въздържаност. Защото, когато една политика е неизбежно непопулярна (добрите години бяха изпуснати от предишните), и се води зле, заедно с нея лесно се дискредитира и наистина смислената ѝ цел за бързо придвижване към еврозоната.

На фона на всеобщия ропот и злобата на деня, еврото не може да бъде обществено мобилизираща и вдъхновяваща кауза. Сега вече всичко е разконцентрирано и в ежедневно обсъжданите "мерки” има половин дузина, които вървят в друга посока. Впрочем, това, което успя да покаже Гърция, е, че дори да си вътре, ако си влязъл с измама и не промениш вредните си навици, не си постигнал нищо.

Каква е прогнозата ви за развитие на ситуацията в близък план?

Кризата ще се преболедува, независимо от повсеместния показен активизъм. Както при предишния цикъл, оживлението ще дойде отвън. Но съвсем незаслужено, политически ще си го присвои този, който тогава се случи на власт.

Споделяне
Още по темата
Още от Бизнес