Ако са безконтролни, службите за сигурност се превръщат в заплаха

Проблем е, че младите хора в България не знаят почти нищо за Държавна сигурност, за лагерите, за изтезанията, за тайните фалити по време на комунистическата диктатура. Това твърди д-р Кристофер Неринг, журналист и изследовател от Германия, който в продължение на години е изследвал архива на българската Държавна сигурност. Д-р Неринг е гост преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет по покана на Медийната програма на Фондация "Конрад Аденауер". Занимава се с въпроси на взаимодействието между службите за сигурност и медиите. Владее отлично български език.

Д-р Неринг, преподавате темата за Държавна сигурност на студентите по журналистика в Софийския университет. Смятате ли, че тя е актуална над 30 години след началото на демократичните промени в България?

Убеден съм, че темата остава много актуална, макар че в обществото този въпрос през последните години не получава достатъчно внимание. Предвид големите протести миналата година, виждам, че хората се интересуват повече за корупцията, организираната престъпност и задкулисието, а всички тези теми са свързани и имат генезиса си в Държавна сигурност и комунистическата партия. Знаем, че когато те се разформироват през 1990 г., кадри от партията и от ДС трансформират политическата си власт в икономическа и започват да използват предимствата си – мрежи, контакти, ресурси и т. н. Така че, предвид всичко това, темата за Държавна сигурност е много актуална.

На уъркшоп с ваше участие доц. Георги Лозанов заяви, че Държавна сигурност все още влияе върху общественото мнение в България и че това, че не се говори за ДС, е разработка на ДС. Съгласен ли сте с тези твърдения?

Аз бих го казал така: Темата с ДС в България така и не получи това внимание, което заслужава. Фактът, че няма лустрация, че липсва култура в образованието за памет и преосмисляне на комунистическото минало, е свързан с влиянието на Държавна сигурност в съвременното общество. Най-младите поколения не знаят почти нищо за ДС и за комунистическата диктатура, за лагерите, за изтезанията, за тайните фалити на държавата, за това как ДС е извършвала убийства, контрабанда или масово е наблюдавала населението, за тайните мрежи и бившите агенти на ДС в политиката, в икономиката, в медиите и в образованието.

Доста е говорено у нас по тази тема, но като че ли нищо особено не е направено. Какво по-различно трябваше България да направи по тази тема?

Имаше редица мерки, които можеха да се предприемат. Сега проблемът е, че са изминали 30 години и че за някои неща е късно. През 90-те години се говореше много по тази тема в парламента и на площадите, но реално нищо не бе направено. Архивът на ДС не беше отворен навреме, не беше проведена лустрация и много бивши агенти на ДС успяха да създадат много мощни предприятия, медийни и други организации. Дори когато много се говореше по темата, нямаше реални действия срещу влиянието на бившите комунистически кадри в политиката, в икономиката, в обществото.

А специално в икономиката какво можеше да се направи?

В миналото големите бизнес империи бяха създадени от бивши агенти на ДС. Знаете, че в началото на 90-те години партията и ДС раздадоха огромни пари на своите мрежи, използваха задграничните фирми, източиха държавни и партийни пари, за да запазят властта си. Сега тези предприятия са в наследниците на бившите комунистически кадри. Те вече са интегрирани в модерната икономика и е много по-сложно да се вземат мерки. Пък и не виждам желание за това.

Изучавали сте с години архивите на ДС и ЩАЗИ. Има ли интересни прилики и разлики между работата на двете тайни служби? Има ли разлики между влиянието им в посткомунистическите общества и в подхода към тях в България и Германия след краха на тоталитарните режими?

До 1990 г. двете служби много си приличаха във всяко отношение – по структурата, манталитета, по начина на работа. Това бяха тайни полиции по съветски образец. След 1990 г. историята на трансформацията в Германия и в България са много различни. Германия е голямото изключение в Европа, защото бившата Източна Германия се присъедини към Западна Германия, тоест към демократична държава с изградени институции и правов ред. Службите за сигурност бяха разформировани и ЩАЗИ нямаше реално влияние в посткомунистическото общество, за разлика от това, което се случи в държавите от Централна и Източна Европа.

Как бившите сътрудници на ЩАЗИ бяха изключени от обществения живот в Германия?

Институциите и организациите доброволно се отказаха да приемат тези хора. Имаше консенсус, че е неприемливо, но това не бе записано в закона, не бе формализирано. Няма и формално наказание за повечето служители на ЩАЗИ.

В посткомунистическа България не се състоя разграничаване между сътрудниците на ДС, които практически са били жертви, и онези, които реално са осъществявали репресията. В Германия направи ли се подобно разграничение?

Въпросът е в какъв контекст. При отварянето на архива на ЩАЗИ беше направена такава разлика. Например нямаше достъп до документи за бивши служители, които са били репресирани или жертви на ЩАЗИ. Докато документите за извършителите на репресиите са достъпни.

Късно ли се случи отварянето на архива на ДС в България?

Да, това се случи много късно – реално 2009 – 2010 г., тоест 20 години след краха на комунизма. Освен това процесът се случи доста формално покрай присъединяването на България в ЕС. Нямаше каквито и да било реални последствия за бившите агенти.

А публичността малко ли е?

Ефектът не беше голям. Интересът към досиетата беше най-силен между 2009 и 2013 г. След това има рязък спад.

Кога окончателно ще скъсаме с Държавна сигурност и с нейното влияние?

Има различни фази. Но според мен не трябва да скъсваме с това, защото то трябва да се помни. Младите хора трябва да знаят какво е правила тайната полиция преди 1990 г. и какво – след това, какво казва това за днешното общество, за да си направим извода в какво общество искаме да живеем. От друга страна, ще навлезем в една нова фаза, когато вече и последното поколение на служители на ДС си отиде от този свят. Но структурите, институциите и организациите, създадени от тях, добили власт, пари и други ресурси, ще продължат да съществуват.

Как да сме сигурни, че днешните служби за сигурност работят в полза на обществото? Какви са механизмите за демократичен контрол върху тях?

Механизмите са многобройни. Важно е контролът да е реален – чрез медиите, чрез парламента, чрез комисиите за защита на личните данни и чрез правосъдието. Трябва да има правна възможност обществото и различните институции да контролират работата на службите за сигурност. Нужни са и ясни правила за достъп до класифицирана информация, както и ясни правила за прилагане на СРС. В България такива правила има, но въпросът е и как се прилагат. Ако няма реален контрол, службите за сигурност се превръщат в заплаха за сигурността. Случаите с Емилиян Гебрев, с шпионския скандал или подслушването и полицейското насилие срещу протестиращите показват, че тези правила не са били спазени.

България има нов парламент. Трябва ли да са засекретени заседанията на парламентарните комисии, които се занимават със службите за сигурност и външната политика, или трябва да има повече прозрачност?

Прозрачността и секретността трябва да бъдат балансирани във всяка демокрация. Има информация за националната сигурност, за която има смисъл да е защитена и тайна за определен срок. За да се балансира между прозрачност и секретност, трябва да има ясни правила за достъпа и те да се реформират през определен период от време. Освен това трябва да има институция, която да наблюдава за спазването на тези правила. На обществото му трябва прозрачност особено при дефинирането на националната сигурност. В Германия например има публични и тайни заседания на парламентарните комисии. И в двете има смисъл, но има и негативи.

По света и в България работят сайтове за разследваща журналистика, за които много хора се съмняват, че получават информацията си от службите за сигурност. Как да различим автентичната разследваща журналистика от намесата на службите за сигурност в онлайн пространството?

Разследващата журналистика и тайните служби имат много общо по отношение на методите си. Това важи особено за дигиталните инструменти, защото те вече са публично достъпни. Има обаче и много съществена разлика между двете. Журналистите публикуват работата си и обясняват откъде имат тази информация и как правят изводите си. Има един начин, по който можем да различаваме медиите, които се използват от тайните служби, и тези, които действително се занимават с разследваща журналистика. Качествените медии много по-ясно обясняват методите си на работа и посочват откъде имат дадена информация в самите статии. Службите обичат да използват едни и същи медии или журналисти повторно, така че те да лансират дадено събитие или гледна точка.

Накрая един въпрос за образованието. Вие сте гост преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация. Какво е впечатлението Ви от състоянието на българското висше образование?

Много се радвам, че преподавам в СУ и че Медийната програма на Фондация "Конрад Аденауер" ми дава такава възможност. Интересно ми е да работя със студентите, младите журналисти и професорите тук. Да се прави това по време на пандемия е доста сложно, особено в журналистическата професия, в която личните срещи, контактите и практическите упражнения са много важни. Виждам един вид умора от пандемията и дигиталното предподаване. Освен това ми прави впечатление, че всеобщата медийна грамотност на най-младите е доста ниска. Много студенти не правят никаква разлика между класически медии, социални медии и платформи като Ютюб или Фейсбук, които не произвеждат новини, а само ги разпространяват. Класическите компетенции да различават между качествена журналистика и други форми, между твърдения и факти, между факти и хипотези не са достатъчно добре развити. Това ниво навсякъде пада, но в България много си личи. Но когато студентите влизат в университета, вече е късно да се формират тези умения. Още в училище трябва да има уроци по медийна компетентност.

Друг проблем е, че учебният процес е малко пасивен, което си личи много във времената на пандемия. Все още няма стратегия за това как ще реформираме образованието в пандемията, тъй като ситуацията вероятно още години наред ще остане такава. Аз мисля, че пандемията ще промени обучението фундаментално. Дори да достигнем до някакво състояние, в което пандемията е минало, образованието и много други сфери на живота няма да са същите като през 2019 г. Ще има много повече дигитално преподаване, защото има и полза от това, но и много негативни последствия.