Ако това е 1989-та на младите араби, Европа трябва да има готов твърд отговор

Онова което се случва по Средиземноморието, засяга повече ЕС, отколкото САЩ. Но засега европейският глас не се чува.

Бъдещето на Европа е заложено на карта тази седмица на каирския площад "Тахрир", както беше на пражкия Вацлавски площад през 1989 г. Този път причините са географски и демографски. Арабската "дъга на кризата" от Мароко до Йордания е близка чужбина за Европа. Вследствие на десетилетия миграция младите араби, които виждате да скандират гневно по улиците на Кайро, Тунис и Аман, вече имат братовчеди в Мадрид, Париж и Лондон.

Ако тези въстания успеят и това, което произлезе от тях, не е поредната ислямистка диктатура, тези младежи - в повечето случаи безработни, отчаяни мъже и жени - ще съзрат шансовете си за живот у дома. Пропастта между техния жизнен опит в Казабланка и Мадрид, Тунис и Париж постепенно ще намалее, а с това и културният познавателен дисонанс, от който се е ръководел мароканският атентатор самоубиец в мадридския влак. Когато техните родни страни се модернизират, младите араби (близо една трета от населението в севернофриканското крайбрежие е на възраст между 15 и 30 години) ще прекосяват Средиземно море, за да допринасят за европейските икономики и да плащат пенсиите на застаряващите общества в Европа. Примерите за модернизация и реформи скоро ще отекнат в целия ислямски свят.

Ако тези въстания се провалят и арабският свят отново затъне в блатото на автокрацията, тогава десетки милиони от тези млади мъже и жени ще пренесат патологията на своето отчаяние отвъд морето и ще разтърсят Европа из основи. Ако въстанията успеят да свалят последната група тирани, но чрез насилие, нелибералните ислямистки сили ще сложат ръка върху някои от тези страни и ще произведат толкова много копия на Иран, че Бог да ни е на помощ. Такива са залозите. И ако това не е един от жизнено важните интереси на Европа, то аз не знам какъв е нейният интерес.

Дали това е арабската 1989-а?

Имаме същото усещане за събитията, прескачайки от страна на страна и като гледаме колко много обикновени хора спонтанно се изправят, за да кажат "стига". Обаче засега има все още малко признаци за обществена самоорганизация, ръководена от демократични опозиционни движения и групи на гражданското общество, което през 1989 г. отстоя дисциплината за ненасилие, даже и при провокации, и проправи пътя към преговори за преход на кръгли маси.

Профсъюзите в Тунис изиграха значителна роля. В Египет са налице Мохамед ел Барадеи със своята Национална асоциация за промяна и пребивавалият в затвора опозиционен лидер Айман Нур, но няма ефективен народен фронт, граждански форум или друга новопоявила се голяма структура. На голямата демонстрация във вторник на площад "Тахрир" имаше окуражителни признаци на самоорганизация. Но в сряда те изглежда реагираха хаотично на насилствените атаки на привържениците на Мубарак.

При цялата мобилизираща роля на интернет и социалните медии въпросът за политическата организация е ключов. Ето защо израелците предупреждават, че точната аналогия не е с Европа от 1989 г., а с Иран от 1979 г. Масово народно въстание с много

светски и леви елементи бива иззето от ислямисти, защото те са по-добре организирани. Обстоятелството, че арабски диктатори като Хосни Мубарак успешно изнудват Запада с ислямисткия спектър не означава, че той не съществува. Но можем да разберем обезсърчението на арабските демократи, които се сблъскват с първата реакция на Запада на тяхната първа в живота им надежда за освобождение. "Това е свободна от "Аллах акбар" революция", възразява египетският журналист Йосри Фоуда.

Никой не знае какво ще се случи утре,

да не говорим за следващия месец или година. Политиците и действащите от дистанция капацитети изглеждат по отношение на революциите като пешеходци, следващи хаотичното и трескаво бягане с препятствия в града. Те пухтят, изостанали отзад. Имаме нужда от хора на място, които говорят езика, познават историята, които са били там многократно в продължение на много години и могат да оценят главните играчи и социални сили. Фактът, че наоколо има толкава малко такива кореспонденти и експерти, е доказателство за безразличието на Европа към собствения ѝ заден двор. Вероятно има по-голям брой европейски експерти по политиката на Калифорния, отколкото по Египет и още по-малко по Тунис или Мароко.

В политическо отношение реакцията на Европа досега е смущаващо безмълвна, последвана от предпазливо поощряване на мирната промяна, каквото бе изявлението на външните министри на ЕС от понеделник. След като десетилетия подкрепяше и сътрудничеше с тунизийския диктатор Зин ал Абидин бен Али, Франция сега се присъедини към санкциите на ЕС срещу него и семейството му. О, ама вие сега ли разбрахте, че той е от лошите? Така нареченият Средиземноморски съюз остана напълно безучастен. За разлика от държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън, върховният представител на ЕС за външната политика Катрин Аштън бе невидима.

Да, Вашингтон също реагира първоначално със смущаващо мълчание, а след това с витиевата подкрепа за мирния преход. Но хората поне забелязаха тяхното объркване. Когато (и ако) получим следващия набор от документи от "Уикилийкс" ще може даже да видим, че САЩ са играли известна роля за това египетските военни да направят своята забележителна декларация, че няма да използват сила срещу законните искания "на нашия народ". За разлика от това Европа не оказа забележимо влияние върху развоя на събитията, които са толкова важни за бъдещето на Европа.

Извън бързите предупреждения към арабските лидери за икономически последици при насилствено потушаване на протестите, което европейците трябва да направят по всеки достъпен канал, малко може да бъде направено сега за промяна в непосредствения ход на събитията на място. Прекалено изрично западно одобрение за някой кандидат или опозиционно движение може да рикошира. Засега по-малко може да се окаже повече.  Утре или вдругиден нещата ще бъдат различни. Ние в Европа трябва да се подготвяме за този ден. Египетските демонстранти са много категорични за това, което не искат: Мубарак. За разлика от онези на Вацлавския площад в Прага те нямат много ясна представа какво искат след това. Освен, разбира се, че то трябва да е нещо по-добро.

Европа трябва да е готова да помогне

Ако новите или просто временните лидери на Египет, Тунис и другите съседни страни са от типа, който би приветствал помощ от Европа, ние трябва да сме готови да я дадем.

Никой няма повече опит от европейците в трудния преход от диктатура към демокрация. Нито един регион не разполага с повече инструментариум, за да въздейства върху развитието на арабския Близък изток. САЩ може да имат специални отношения с египетските военни и управляващите арабски семейства, но Европа има повече търговия, дава много помощи и притежава гъста мрежа на културни и човешки връзки в региона, който римляните някога са наричали Mare Nostrum (нашето море). Тя има 27 + 1 комплекта дипломатически отношения. Това е мястото, където повечето млади араби искат да отидат - да го посетят, да учат, да работят. Техните братовчеди са вече тук. Тази връзка е както проблем, така и възможност.

Невидимата Аштън трябва още отсега да създаде в Европейската дипломатическа служба група, която да разработи реакциите на всички възможни временни ситуации в Египет, Тунис и навсякъде другаде, където арабите са заявили, че искат да си възстановят притежанието на своята съдба. Тя трябва да определи и да сътрудничи с националните лидери, включително тези на Испания, Португалия, Франция и Италия, които имат най преки интереси в подобна инициатива. ЕС се нуждае от скорост, гъвкавост, твърдост, въображение - нито едно от качествата, които по традиция се приписват на този тромав многонационален клуб. Нека Европа докаже, че, действайки твърдо в чужбина, ще може да формира своето бъдеще у дома.

По БТА