Прескочи към основното съдържание
Вход / Регистрация

Америка не е остров

0 коментара

Когато имаме нужда от помощ, играем в отбор. Когато международните проекти не ни харесват, изтегляме се от тях.

"С какво право американците слагат толкова тежък отпечатък върху божията земя?", гневно запита неотдавна едни защитник на околната среда. Ударът бе болезнен, защото, уви, бе точен.

Ние американците сме по-малко от 5 процента от световното население, но използваме 27 на сто от годишното производство на петрол в света. Създаваме и консумираме близо 30 на сто от брутния световен продукт и - дръжте се добре, за да не паднете - на нас се падат най-малко 40 процента от ОБЩИТЕ разходи за въоръжаване в света. По моите изчисления настоящият бюджет на Пентагона се равнява приблизително на общия бюджет на девет-десет други страни, отделящи най-много средства в тази област. Досега подобно нещо не се е случвало. Отпечатъкът действително е значим.

Как да обясним това на другите, а и на нас самите? И какво да правим, стига да може нещо да се направи. Повдигам тези въпроси, защото при посещенията си в Персийския залив, Европа, Корея, Мексико, а и от купищата писма и електронни съобщения, които получавам от цял свят, стигнах до извода, че нашата американска демокрация не е обект на чак такава възхита и почит, както често си въобразяваме.

Изразената в чужбина симпатия след ужаса на 11 септември 2001 г. бе искрена, но бе отправена към невинните жертви, онези, които работеха в Световния търговски център, полицаите, пожарникарите. Налице бе чувството на състрадание, породено също от страха, че нещо подобно може да се случи в Сидни, Осло или Делхи. Това не говори за любов и безусловна подкрепа за чичо Сам. Напротив, онези, които умеят да чуват, долавят надигащата се отдолу вълна, нападките отправяни от цял свят, сарказмът към политиката на американското правителство, оплакванията от тежкия "отпечатък", оставен върху Божията земя.

Докато пиша тези редове, пристигна още едно електронно писмо. Изпраща ми го от Кембридж, Англия, мой бивш студент, убеден англофил, за да се оплаче от засилващите се антиамерикански настроения. И това в страната на Тони Блеър. Добре че не учи в Атина, Бейрут или Калкута.

Мнозина от американците, които ще прочетат тези редове, вероятно не се интересуват от критиките и растящата тревога в чужбина. Реалността според тях е, че САЩ са номер едно в света и всички останали - Европа, Русия, Китай, арабският свят, просто трябва да приемат този факт. Според тях да се действа другояче е безсмислено.

Чувам гласовете обаче и на други американци - бивши участници в Корпуса на мира, родители, чиито деца учат в чужбина, бизнесмени със солидни връзки извън САЩ, мъже и жени мисионери, защитници на околната среда, - които са сериозно разтревожени от "отпечатъка", който оставяме, и от глухото недоволство, отекващо в далечината. Тревожат се от това, че се изолираме и оставаме встрани от големите предизвикателства на глобализацията, от това, че външната ни политика се свежда единствено до масирано изпращане на армейски сили, за да се справят с демони като талибаните и след това да се върнат във въздушните си бази и тренировъчни лагери.

Тези хора разбират, че до голяма степен Америка сама е виновна за все по-голямата взаимна зависимост в света - тя е следствие от нашите финансови инвестиции, от нашите придобивки в чужбина, от нашата революция в комуникациите, от нашата култура в лицето на Си Ен Ен и Ем Ти Ви, от нашия туризъм и обмен на студенти, както и от натиска, който оказваме върху другите страни, за да се съобразят с търговските споразумения, притока на капитали, интелектуалната собственост, трудовото законодателство и околната среда. Боят се, че можем да се откъснем от света, с който днес сме тясно, неразривно свързани. След неотдавнашните пътувания тази гледна точка ми изглежда все по-основателна.

Тогава какво да правим ? Може би за по-голяма яснота трябва да разделим мненията в чужбина на три категории: тези, които обичат Америка, тези, които мразят Америка, и тези, които се тревожат за Америка.
Първите лесно могат да се разпознаят. Сред тях са политически фигури като лейди Маргарет Тачър и Михаил Горбачов; бизнесмени, свързани с икономическия опит на Съединените щати, юноши, фенове на холивудските звезди, попмузиката и джинсите, обществата, освободили се от потисничеството, благодарение на американския политически натиск срещу вредни режими.

Втората група също лесно може да се отграничи. Антиамериканизмът не е присъщ единствено на мюсюлманските фундаменталисти, на повечето недемократични режими, екстремистите в Латинска Америка, японските националисти и противниците на капитализма.

Хора, недолюбващи Америка, могат да се срещнат и в интелектуалните салони на Европа, може би най-вече във Франция, където американската култура се възприема като нещо дебелашко, опростенческо, блудкаво и прекалено печелившо.

Тъй като не можем да променим особено убежденията в първите два лагера, нека съсредоточим усилията върху третата група, която е и най-голямата - тази на приятелите на Америка, възхищаващи се от ролята ѝ за развитието на демократичните свободи, но разтревожени днес от посоката, която поема републиката. Нещо неочаквано, но в същото време предизвикващо удовлетворение: критиките им не са насочени срещу това, което сме, а срещу неспособността на Съединените щати да се развиват в съответствие с идеите, които винаги са защищавали - демокрация, справедливост, толерантност, зачитане на човешките права и ангажимента "четири свободи" на Рузвелт да бъдат защищавани.

Нека се замислим: през миналия век светът на три пъти поглежда с надежда и упование към американски лидери, отстояващи най-висши човешки ценности. Удроу Уилсън, Франклин Д. Рузвелт и Джон Кенеди спечелиха обичта на хората в чужбина, отказвайки се от себичното "първо Америка" и проявявайки загриженост за нищетата в целия свят. Ето тази отворена и разумна Америка отново искат да видят нашите разочаровани и разтревожени приятели в чужбина.

Политическата едностранчивост на САЩ по въпроса за противопехотните мини, Международния наказателен съд или протокола от Киото за околната среда съвсем не допринасят за това. Също и неизплащането на вноските в ООН, което нито е разумно, нито отговаря на поетите ангажименти. Струва ми се лицемерно да отпускаш допълнително 48 милиарда долара за отбрана и в същото време да отказваш финансово участие в насрочената този месец в Монтерей конференция за бедните страни.

Някои действия в американската политика са защитими /например спрямо първите предложения, направени в Киото/. Но впечатлението, което САЩ напоследък създават, е, че пет пари не дават за това какво мисли останалият свят.

Когато имаме нужда от помощ - да заловим терористите, да замразим финансовите им авоари или да използваме военновъздушни бази, за да настаним американските войници, - тогава сме един отбор. Но когато международните проекти не ни харесват, вземаме си топчетата и разваляме играта.

Убеден съм, че американските посланици и пратеници в чужбина сега отделят по-голямата част от времето си, за да разсейват тревогата, изразявана, повтарям, не от враговете на Америка, а от нейните приятели.
В света сега личи желание за истинско лидерство на Съединените щати. Не в смисъла на "арогантната власт", като се изрази веднъж сенаторът Уилям Фулбрайт, а лидерство като това на Франклин Рузвелт. Такова, по моему, е и желанието на еврокомисарят по външните отношения Крис Патън, който изрази съжаление от плъзгането на Америка към "едностранчивия свръхрежим".

Говоря за лидерство, което да включва широта на възгледите, поглед към общата човешка съдба, убеждението, че можеш не само да даваш на останалите, но и да се учиш от тях. Лидерство, обърнато към слабите и потиснатите в целия свят, което да подтикне САЩ да се присъединят към други могъщи и привилегировани нации, за да помагат заедно на онези, които едва оцеляват.

Подобно лидерство освен това ще може да говори открито с американския народ и да му обясни защо е в наш национален интерес да се отнасяме сериозно към съдбата на планетата и да инвестираме в нейното бъдеще.

Ако това стане, Америка вероятно ще изпълни обещанието си и с изненада ще открием в каква степен истински ни обичат.

*Авторът е историк, професор в Йейлския университет

По БТА

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.

0 коментара

Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.

Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.

Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg

Прочетете нашите правила за участие във форумите.

За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.

Препоръчано от редакцията

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.