Американското предизвикателство

Рядко една кауза е била обект на толкова шумно внимание : по всякакъв начин Америка на Джордж Буш иска да обяви война на Ирак; по всякакъв начин правителствата на "старата Европа" - Франция и Германия, искат да я избегнат. Рядко последните са имали зад гърба си толкова твърда и решителна подкрепа, отразяваща широкото обществено мнение в Европа. Вярно е също така, че условията при които американската армия и някои съюзници, могат да започнат военно решение, не оставят много място за нюанси.

За какво става въпрос ? На пръв поглед за една фикс-идея.

Тази на един президент, който преди да бъде избран, обеща "да свърши веднъж завинаги със Саддам"; и който с наближаването на новата президентска кампания иска наистина да приключи с иракския режим. Не много обмислено може би, но пък вероятно ефикасно. И дори при риск да прахоса спонтанната или принудена солидарност, родена от атентатите на 11 септември 2001 г.

Водейки широко одобрена война в Афганистан, правителството на Буш разби режима на талибаните, осигурили тилови бази на терористичната организация Ал Каида- извършител на атентатите от 11 септември.

Като иска да прехвърли войната срещу Ирак, американският президент всъщност се прицелва в режим, който, колкото и ненавистен и осъдителен да е, не е замесен, до доказване на противното, в международния тероризъм.

По какъв начин Буш минава от една война на друга?

Като подозира, че Саддам Хюсеин е начело на списъка потенциални снабдители на Осама бин Ладен.

Наистина, идеологията разделя иракчанина и саудитеца, но омразата на Америка ги слива в едно. И британците са убедени, че е само въпрос на време Хюсеин да окаже помощ на Бин Ладен. Това обаче е убеждение, а не факт.

Американският аргумент е малко по-различен : самата виртуалност на иракската заплаха налага да се действа превантивно. Такъв е урокът от 11 септември : да се действа преди, не след; да се попречи на една вероятна заплаха да се превърне в реална. Тези аргументи обясняват отказът, както в Лондон, така и във Вашингтон, да се спори за приоритетите - дали не трябва първо трябва да се погрижим за борбата срещу тероризма, а след това за опасността, която представлява Северна Корея. За Лондон и Вашингтон борбата срещу тероризма от типа на Ал Кайда и иракските оръжия е от един порядък. Това което трябва да се предотврати е тяхното свързване.

В САЩ се упрекват, че не са предвидили "немислимото" и не искат да поемат риска втори път.

Общественото мнение на този етап обаче масово осъжда плана за американска война. Защото си дава сметка за несъразмерността на подготвяния отговор - войната- и една заплаха, която все още е само в областта на риска. Излиза, че на виртуална заплаха - Ирак, който би могъл да въоръжава ислямския тероризъм, ще се отговори със съвсем истинска война. И общественото мнение естествено иска

"доказателства". Общественото мнение иска да се установи опасното количество оръжия на Ирак, иска експерти на ООН да го докажат, иска преди да се започне война да се установи casus belli. При липсата на тези доказателства общественото мнение ще има основание да се пита за истинските причини за войната на Джордж Буш.

Защото в иракския случай става въпрос - и това е по-важната причина за разрива между Америка и голяма част от общественото мнение в "останалия свят", че сега за за пръв път се прилага новата американска доктрина. Под въпрос е начинът, по който "новата Америка" възнамерява да ръководи света. С една главна

цел - да се направи така, че САЩ да не могат да бъдат нито заплашвани, нито предизвиквани. Става въпрос чрез огромно усилие на отбраната и изследванията да се отстрани всеки потенциален съперник като се установи прочутото превантивно действие - със или без съгласието на международната общност, стига Америка да е убедена в съществуването на зараждаща се опасност.

Тази политика скъсва с традиционното търсене на "въздържане", което преобладаваше през миналия половин век, скъсва и с доктрината Клинтън, която много повече допадаше на европейците. За президента-демократ американската "суперсила" пораждаше задължения, а според републиканеца Буш тя дава само права. В първия случай това позволяваше на Съединените щати да се необходими, докато във втория - това прави от САЩ сила, която не може да бъде предизвиквана. Всичко това нарушава равновесието и подхранва общата съпротива.

Стилът на Буш, бинарната му реторика, неговата почти библейска "простота" (рядко някой американски президент до такава степен е изразявал убеждението само на една част от Америка), убеждението, че въплъщава Доброто и че щом това Добро е добро за Съединените щати, то е добро и за останалата част от света, и минавайки през опита за предефиниране на региона около Ирак- всичкото това го води до увереността, че всичко е по-добро от хаоса, който доведе до 11 септември.

Обратната страна на този универсализъм от нов стил е, че той маже да бъде прочетен като обикновено връщане към национализма. Не е ли налице безапелационното определяне на външнополитически курс, който се диктува единствено и само от американските интереси?

Този прочит може само да подтикне и вече подтиква утвърждаването на китайския и руския национализъм.

При тези условия най-добре е да се даде възможност на инспекторите от ООН. Не, че трябва категорично да изключим войната, както правят германците. Напротив, именно като не изключваме употребата на сила, имаме основание да отказваме използването ѝ сега - при това състояние на нещата и още повече при този стратегически контекст.

Неизречените мисли

Иначе казано не можем да останем на настоящия етап. Преди всичко защото ООН не може да остави нещата в Ирак, такива каквито са. Страната всъщност е под ръководството на ООН от 1991 г. Ако има интелигенти и може би ефикасни санкции от пролетта на 2002 г., то е защото международната общност смята, че Саддам Хюсеин все още представлява опасност - за своите съседи, а в самия Ирак за Кюрдите и шиитите.

За американците или диктаторът трябва да се разоръжи, за да докаже, че няма войнствени намерения, или трябва да бъде свален от власт.

Ако решим, че тази политика за смяна на режима трябва да се отхвърли, трябва да посочим кой друг метод е по-добър, за да се сложи край на ситуацията, осъдена вече единодушно от Съвета за сигурност с резолюция 1441.

С други думи не можем да останем затворени в дилемата - война или не. И затова трябва да сме способни да отидем по-напред от простата реакция на отхвърляне на американското поведение. Това е проблем за Европа като цяло и за Франция в частност.

Каква е стратегическата доктрина на европейците, които искат да се противопоставят на исканата от Америка превантивна война? Кога нашите държавни и правителствени ръководители са се събрали, за да обсъдят въпроса? Какво могат те да ни предложат?

Колкото до Франция, ако твърде много иска да се противопостави, но без нищо да предлага, тя рискува да се самоизолира, но и да подхрани съмненията, че си има свои мотиви за такава позиция. Тези мотиви вероятно трябва да се търсят в прословутата и съмнителна "арабска политика", която често се споменава, но никога не се дефинира. За сметка на това е известно, че означава сътрудничество с местните режими - от Сирия, та до Либия. Накратко -САЩ не са монополисти в неизказаните мисли.

Стоим пред две предизвикателства : едното е непосредствено - макар да има обективни обстоятелства, които ни карат да търсим бързо решение на иракския проблем, начинът, избран от американското правителство, състоящ се в отхвърляне на задълженията, налагани от международния ред, не е приемлив. Трябва да вземе връх зачитането на едва прохождащата международна законност. Опазването ѝ трябва да е главна ценност - инспекторите от ООН трябва да могат да стигнат до края на работата си.

Другото е предизвикателството, което САЩ представляват, е стремежа им да си осигурят в дългосрочен план върховенство. Постигането на тази цел обаче няма да гарантира стабилен и уравновесен свят. Това предизвикателство засяга самата Америка, която не е монолитна. Хора като Клинтън или Пауъл са привърженици на партньорство с Европа, което почива на политиката на въздържане и развитие.

Това е правилният път, по който навремето тръгна евроатлантическото сближаване и който може да го съживи утре.

Други около Буш смятат, че щом са "морална" сила, тази мощ няма граници. Този път е опасен и ще доведе само до раздалечаване на двата бряга на Атлантика.

Това виждане е предизвикателство и за европейците. Те трябва да разберат, без да се подчиняват, но и без да се противопоставят непрестанно, че времето очаква от Стария континент да се роди сила - мирна, но не пацифистка; партньор, а не сателит на САЩ.

Това е необходимо, за да се построи в международните отношения това, което преуспя в американския модел - системата на проверки и равновесие. Нека не рискуваме да затрием един път, по който едва сме тръгнали.

*- авторът е гл. редактор на в. Монд