Бъдещето на Европа

Бъдещето на Европа

Европейският съвет в Братислава повдигна лекичко завесата на бъдещето и това, което се видя, е един ЕС без Великобритания и в режим на криза – криза с имиграция, тероризъм, икономически дисбаланси… Също така обаче и слепите би трябвало да видят, че ЕС и сега дава на страните си членки много повече, отколкото те биха постигнали сами в справянето с всеки един аспект на тази криза. Ние, българите, едва ли имаме нужда от убеждаване в това твърдение, макар че точно ние получихме още едно материално доказателство за онази солидарност, която свикнахме да не забелязваме или да пренебрегваме – 160 млн. евро плюс помощ с хора, техника и информация за охрана на границите. Защо тогава настроенията спрямо ЕС са минорни дори у нас, скептиците са се развихрили, евразийците обнадеждени, а апокалиптиците потриват доволно ръце?

Отговорът е вече банален: виновен е възходът на национал-популизма из Европа, който напълни политическата сцена с образи като Льо Пен, Фарадж, Качински, Бепе Грило, Каракачанов&Сидеров и т.н. Но щом хората вярват на подобни люде, може би има нещо вярно и истинско, което те отстояват (колкото и добре да е скрито)? Търсенето на скритата истина показва, че на най-повърхностно ниво национал-популистите обещават и дават на хората “глас“. "Гласът“, разбран по този начин, не е много повече от гордото усещане, което Бай Ганьо изпитва в европейската баня, докато плува в стил „вапор“, бие се в гърдите и вика "Булгар, Булгар“. Ето защо съвременната европейска политика все повече заприличва на един континентален сблъсък на Бай Ганьовци и Алековци (или съответните им национални разновидности). В подобни сблъсъци на наша почва ние знаем кой побеждава, което може би обяснява и родните тревоги за бъдещето. Но все пак Европа е родината и крепостта на Алековците – нима те ще загубят и нея?

Национал-популистите, обаче, твърдят че в тяхната „програма“ има и по-дълбоко съдържание, което отива отвъд шумното (и на моменти непристойно) себеизразяване. Тази програма се състои в следното:

"Християнска Европа“

Европа е като цяло християнска и това е факт. Идентичността на Европа е християнска, макар че в метрополиси като Лондон християнството не е вече първа религия, а държави като Чехия са по-скоро атеистично настроени. Въпреки тези уговорки, християнството е неделима и важна част от наследството на Европа, а и от нейното настояще. Може ли от тази тривиална констатация да се направи политически манифест?

Може, ако той е максимално неясен. Да вземем въпроса с исляма. Следва ли от това, че Европа е християнска, че ислямът трябва да се забрани? Или че не трябва да се допускат в ЕС мюсюлмани? Или че не трябва страни с голямо мюсюлманско население да стават членки на ЕС? (Не само Турция, но Босна и Херцеговина, Албания, а и ние как се вписваме в картината?) Трябва ли да се забранят джамиите, бурките, ходжите, брадите, курбаните и пр. и пр.?

Дори поставянето на тези въпроси показва абсурдността на подобна политика. Ако възприеме нещо подобно, Европа би се отказала от религиозната си толерантност, нещо, което я дефинира от XVII век насам.[i] А като се върнем в Средновековието, ще загърбим и Просвещението – това, което е направило Европа богата, световна сила.

Ако не бъдат възприети подобни рестриктивни политики спрямо иноверците обаче, национал-популизмът си остава едно Ганьовско перчене, пъчене и удряне в гърдите, придружено с викане "Християнин, християнин“. Макар и естетически дразнеща, това е по-разумната интерпретация на популизма и е добре той да си остане такъв.

Има и по-дълбок проблем обаче. Християнството не е обикновен маркер на идентичност, така както е лоялността към футболен клуб или привързаността към родното място. Християнството не е въпрос на акцент, емблема, брада, шал, ритуал. Става дума за ценности, принципи, житейска философия. И тук идва голямото объркване. Много от днешните борци за "християнска Европа“ самите са твърде далеч от християнските ценности. Те определено излязоха „по-католици“ от папата, защото докато той призоваше за милосърдие и съчувствие към бежанците, те биеха и бият тъпана на ксенофобията. Посткомунистически човеци – по биография и манталитет – станаха лица на борбата за тази християнска Европа: от Виктор Орбан и Качински в по-високия регистър до Божидар Димитров и Георги Марков. Абсурдът тук достигна връх, когато родната Държавна сигурност се раздели на тамплиери и обикновени рицари кръстоносци и започна да си строи съответните църкви, крепости, замъци и монументи. Дали ще е Дзержински или Христос, за някои хора явно няма значение. Но с християнството всичко това връзка определено няма.

"Европа на европейците“

Всяка политическа общност има нужда от граница. Границата означава, че тези, които са вътре, имат повече права и привилегии от онези, които идват отвън. Това е важна, базова позиция за политиката изобщо. В съвременния свят никой не може да се самоизолира обаче. Всъщност може – Северна Корея. Вишеградските държави също изглежда имат такива амбиции. Те искаха да фокусират съвета в Братислава върху проблема с бежанците и специално квотите, като накарат ЕС да ги отхвърли. Тяхната позиция е проста: те не искат бежанци. На пръв поглед това си е тяхна работа – Орбан със своя референдум иска да го демонстрира.

При едно по-принципно, а и по-прагматично вглеждане в проблема обаче се оказва че тази позиция е незащитима и неслучайно не беше приета. В Братислава се стигна до разумен баланс. Първо, засилване на охраната на външните граници с оглед намаляване на нерегламентираните влизания. Второ, подкрепа за споразумението с Турция, което въпреки приказките намали наполовина бежанския поток спрямо миналата година. Трето, общоевропейски подход, който включва някаква форма на споделяне на тежестта и за охраната на границите, и за тези, които са приети като бежанци и имигранти. За разлика от вишеградската позиция, този баланс отчита положението на страни като Гърция, Италия и България, които без подобни мерки бързо биха се изправили пред проблеми, които никакви стени и вишки няма да оправят. Всъщност Италия остана недоволна, защото тя правилно смята, че със страните от Северна Африка трябва да има споразумение с ЕС, подобно на това с Турция. Тези държави също трябва да приемат репатриране и контрол над потоците срещу съответна материална помощ от страна на ЕС. Германия също е може би недоволна, защото тя гледа по-далеч от другите и разбира, че застаряваща Европа си залага голяма икономическа бомба, затваряйки границите си. Но така или иначе в Братислава превес взе разумът над идеологическите клишета.

Всъщност голяма част от национал-популистите осъзнават, че подобни реалистични мерки са най-сериозните гаранции за сигурността на Европа. Но това не им пречи да мобилизират своите избиратели с режисирани протести пред бежански лагери и патриотарско-ксенофобски медийни тиради.

"Европа на суверенните държави“

Суверенитетът е върховен контрол над външната и вътрешната политика на дадена общност. Суверенитетът е различен от влиянието обаче. Една страна може да е напълно суверенна и да е абсолютно невлиятелна в международен план поради липса на ресурси, приятели и т.н. ЕС е проект, който цели държавите членки в него да имат най-оптималния баланс между защитен суверенитет и голямо международно влияние. Ако изведнъж се превърне във федерална държава, ЕС би бил още по-влиятелен, но държавите членки ще загубят суверенитета си. Ако пък той се върне към формата на проста международна организация, държавите членки биха възстановили формалния си суверенитет, но биха загубили тежестта си на международната сцена. Нещо, пред което Великобритания е изправена в момента и не може лесно да преглътне.

Национал-популистите са много ревниви към суверенитета, но систематично забравят измерението на влиянието. Затова те са и любимите европейски политици на президента Путин. От гледна точка на Русия най-добрата ситуация е по нейната периферия да има суверенни, но почти безтегловни държави, разединени и неспособни на колективни действия. В този смисъл близостта между Путин, Орбан, Фарадж и Тръмп е манталитетно-типологическа от страна на европейците и американците, но абсолютно рационална от руска страна.

У нас дебатът по отношение на суверенитета е още по-сбъркан. Носталгичната левица громи про-европейските партии за „загубата“ на суверенитет по време на прехода и непрестанно предлага като алтернатива политици, за които самолетите, танковете и живата ни сила от Студената война са били върховна мярка за суверенитет. За много от новопокръстените тамплиери пък службите за сигурност от времето на комунизма са били най-високата летва на суверенитета. Всъщност колкото и да са разбираеми от гледната точка на авторите си, подобни рационализации са абсолютно погрешни. По дефиниция, като член на соцлагера България не е била суверенна държава. Събитията в Унгария, Чехия и Полша показват дължината на каишката, която комунистическите режими са имали спрямо Москва. И никакви ракети, кльонове, самолети, ДС и т.н. не променят това заключение.

Настоящите кризи в ЕС имат известен потенциал да засилят общата отбрана и политика за сигурност на ЕС. Създаването на общо командване, войски, както и на общи политики по бюджетиране, превъоръжаване, споделяне на информация и т.н. са необходими както за защитата на суверенитета, така и на влиянието на държавите членки на ЕС. Един от парадоксите на национал-популизма е, че точно неговите представители са тези, които могат да спънат плановете в тази посока.

Идеи и емоции

Национал-популизмът вече е достатъчно мощна политическа тенденция, която трябва да се разглежда сериозно. Лидерите му често се оплакват, че идеите им са подценявани и не са обсъждани. Силата им обаче далеч не е в подобни дискусии, а по-скоро в мобилизацията на масови емоции в защита на спорни или направо погрешни тези. Така че на „визиите“ за "християнска Европа“, "суверенитет“, "Европа за европейците“ не бива да се гледа като на програма за рационално действие. Както този текст показва, по този начин те бързо се разпадат на сбор от неясни отговори на псевдо-въпроси. Като добавим обаче към тях емоциите на страх, гордост, фрустрация и желание за признание, те добиват формата на пакет, приемлив за средния избирател.

Част от този пакет работеше "безотказно“ в полза на популизма, докато лидерите на ЕС държаха да създават впечатление за "business as usual” и не говориха на глас за кризите в ЕС. Срещата в Братислава показа, че вече ЕС действа в режим на криза. А когато средният избирател започне да разбира, че кризата е истинска и че той или тя могат наистина да загубят много, емоцията „страх“ ще започне да действа в полза на ЕС. Както и емоцията "срам“, че разрушаваш нещо, което определено ти е от полза и е разумно. И двете емоции се задействаха в Обединеното кралство, но малко по-късно, отколкото трябваше.

*Текстът е публикуван в протрал "Култура".

Споделяне
Още от Анализи и Коментари