"Нация Прозак", както е прието да наричат американците заради известния едноименен филм, всъщност не са най-депресивната нация в свята. Докато употребата на антидепресанти се повишава в Швеция (над 1000% от 1980 г.), расте взривоопасно във Великобритания (495% от 1991г.) и се покачва с поразителните над 400% от 1994 г. в САЩ (едно на всяко десет деца е на "прозак"), онези, които в действителност трябва да се оплакват, са нигерийците. Такъв е коментарът на блога ZeroHedge (по повод класация на "Блумърг"), който приканва американците да се радват, че не живеят в Южна Африка.
Базирайки се на 7 променливи, "Блумбърг" прави класация сред 74 държави в света за стрес- фактора, на който са подложени гражданите им.
Нигерийците са в дъното на таблицата - те живеят в постоянен стрес заради корупция, бедност и най-ниска продължителност на живота.
България е към дъното на списъка, но все още далеч от "африканската" депресия.
Най-малко стресирани са хората в Норвегия, а най-стресирани са в Нигерия, следвана от Южна Африка и Салвадор.
"Блумъбраг" са използвали 7 критерия при съставянето на рейтинга:
Процент на убийства – най-зле по този показател са Венецуела и Салвадор.
БВП на глава от населението: Бангладеш, Пакистан, Индия и Нигерия имат най-ниска паритетна покупателната способност.
Неравенството на доходите. Южна Африка и Колумбия имат най-висок коефициент "Джини" (Gini Index), който отразява степента на разслояване на обществото.
Възприемане на корупцията: Венецуела, Бангладеш и Нигерия са най-корумпираните.
Равнище на безработица, което е най-високо в Македония, Гърция, Босна и Херцеговина и Испания.
Замърсяване на въздуха в градовете: Монголия, Пакистан, Египет и Иран са най-замърсените.
Средна продължителност на живота: Нигерия, Южна Африка и Индия имат най-ниска продължителност на живота.
Вие ни познавате. Нека го направим взаимно!
Отделете няколко минути за анкетата и ни помогнете да сме ви по-полезни.
За честна и независима журналистика
Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.
16 коментара
Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.
Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.
Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg
Прочетете нашите правила за участие във форумите.
За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.
Филолозите са по правило най-неграмотната част от грамотното население. ДесЕтък ли се казва или все пак - десЯтък? Ама нали пак филолози от село през 1945 махат "ятъ", т.нар. двойно Е... за хатъра на безграмотните комунисти!
Преображение българско или за интернет, статуквото и манталитета
„Защо разумът, логиката и истината видимо играят рязко намаляваща роля за начина, по който в държавата ни се вземат важни решения? Непрекъснатото и упорито облягане върху лъжи и фалшификации като основа на политиката, даже когато сме изправени пред масивни и очевидни доказателства за истината, изглежда е достигнало равнища, които не сме си и представяли. Голям и нарастващ брой съграждани задават открито въпроса „Какво става с държавата …
ни?” Все повече хора се опитват да разберат какво е сбъркано в демокрацията ни и как би могло да бъде поправено.”
Ако този текст ви звучи близко и разбираемо, не бързайте. С такива думи започва книгата на Ал Гор „Атака срещу разума” и става дума не за българските протести, а за американската действителност. В тази книга блестящият мислител, държавник, общественик и любим политик на милиони американци, носител на Нобелова награда за мир, прави забележителна с дълбочината и откровеността си дисекция на множество проблеми, които американската нация си има с демокрацията, решенията и поведението си. Ал Гор е депутат в Камарата на представителите на САЩ четири мандата, два пъти е сенатор, вицепрезидент на САЩ е в продължение на 8 години. Книгата анализира период отпреди повече от половин десетилетие, но там вече е уловена една изключително съществена тенденция, обобщена от автора така: „Днес разумът е атакуван от сили, използващи все по-съвършени средства: пропаганда, психология, електронни средства за масова комуникация. Но и защитниците на демокрацията вече имат собствени напредничави техники: интернет, организирането онлайн, блоговете, уикитата...”. Тук е моментът да добавим още няколко щрихи в биографията на Гор: той е член на Съвета на директорите на „Apple Computers” и старши съветник на „Google”, създател и собственик на Current TV - независима телевизионна мрежа, базирана на потребителско съдържаие и гражданска журналистика.
Интернет
Алвин Тофлър предупреждаваше, че ускоряващият се в геометрична прогресия темп на технологичните промени на фона на ограничения човешки капацитет да обработва информация ще постави трудни предизвикателства пред разбирането и осмислянето на обществените следствия от тези промени и адаптирането ни към тях. Това вече е факт и се отнася, освен до всичко останало, и до широко разтворилата се ножица между новата информационна ера и традиционните начини да се прави политика. Светът е съществено различен и се променя все по-бързо. А политическият маниер не се адаптира достатъчно бързо и успешно към промените. Какво е новото, как и защо се разтваря тази ножица? Отговорите предполагат масивни изложения, базирани на още по-масивни анализи. Но тук можем поне да споменем следното, пряко свързано със събитията, в които сме участници – активно или пасивно.
Античната атинска Агора ражда демокрацията. И там, а и по-късно – в римския Форум - политическите дебати са интерперсонални, между народните избраници, като контролът върху политиците е взаимен, от страна на самите тях. Книгопечатането, изобретено в края на средновековието, е един от най-важните носители на Ренесанса и осигурява прераждане на обвитата с идеализации античност на друго ниво. Напечатаната информация достига до всички грамотни хора и излиза далеч извън тесните географски граници на Агората или Форума. Писаното слово за столетия наред се превръща във водещ фактор при правенето на общество и политика.
Свободата на това слово е жизненоважно за демокрацията и именно на тази свобода е посветена Първата поправка в конституцията на САЩ, защото именно това слово е видяно като ключ за контрол върху политиците. Следваща революционна стъпка в информационната база на обществото и политиката е телевизията. Има огромно количество ценни изследвания за влиянието и ролята на тази медия, изтласкала печатното слово от доминиращите му позиции.
Политиката се приспособява успешно и към печатното слово, и към телевизията, и започва да ги използва за собствена изгода, като степента и средствата, с помощта на които днес посредством телевизия може да се купи обществено одобрение или да се предизвика обратното, е буквално плашеща за повечето анализатори. Но какво означава „политика”, кои са „политиците” и защо се налага обществен контрол върху тях?
Общо взето, историята носи еднозначен урок: при всички възможни варианти на „народовластие” се налага някои хора да обобщават и представляват народната воля, която рядко е монолитно единна. Така още древните гърци са ни завещали класата на политиците. Тези, чиято работа е именно да обобщават и представляват, както и да разбират от това, как да направят нацията просперираща и щастлива. Тук на място изглежда един много простичък въпрос: каква е мотивацията на един човек да стане политик? Какъв е вътрешният му подтик да избере политиката като своя професия?
• Алтруизмът, т.е. подтикът човек да се жертва в името на другите, да посвети силите и способностите за добруването на другите. Тук можем да добавим и силното вътрешно чувство за справедливост (така, както я разбира индивидът), непоносимостта към потисничество, не-свобода и пр.
• Славата. Това е самолюбието, тръпката да си известен, видим. Известността те кара да се чувстваш значим, важен, по-специален от останалите.
• Властта. Усещането за мощ, опиянението от възможността да въздействаш върху събития, други хора и ресурси. А също и конкурентността, състезателността, желанието да покажеш на себе си и на света, че си по-силен, доминантен над други.
• Играта. Тя може да бъде важна и като елемент от състезателността, но и самостоятелно. Играта заедно и срещу други; играта, която те забавлява и поглъща. Всеки, който някога е играл на карти, шах или табла, много добре знае какъв е този подтик.
• Парите. Политиката съдържа елементи на овластяване и по-близък достъп до ресурсите и правилата за ползването им.
Човешко, твърде човешко, както би казал един наш познайник.
Няма никакъв проблем силите, определящи поведението на един политик, да съдържат не един, а комбинация от тези подтици. Общото за всички политици обаче е, че всички предпочитат да ни внушават „по подразбиране” първия от тези мотиви и удобно да пропускат останалите, особено последния. Това, разбира се, не е никак вярно и е своеобразна публична тайна, засягаща всички политици във всички времена. И именно по тези причини демократичните общества налагат форми на контрол върху поведението на политиците. Последните на свой ред винаги са измисляли начини да се изплъзват от всеки пореден контролен механизъм. Неслучайно един от бащите на САЩ, чийто лик ни гледа от 100-доларовата банкнота, Бенджамин Франклин, възкликва: „Пръв дълг на всеки гражданин е да поставя управлението под съмнение”. И неслучайно, по данни на European Social Surveys, единствените две нации в Европа, които са склонни, с минимални нива на одобрение, но все пак по-скоро да харесват, отколкото да не харесват политиците си, са Дания и Холандия.
Политическото говорене може да съдържа отношение към важни за обществото алтернативи и решения, може да съдържа битка на идеи и платформи за управлението, но по същество си остава официално, превърнало се от векове в норма, двуличие. А отсреща е гражданската търпимост. Налице е, ако ползваме термина на Русо, обществен договор от типа „Ние знаем за какво става дума, когато говорят политиците. И те знаят, че ние знаем. Важното е това, което правят в интерес на общността, да се максимизира, а това, което неизбежно правят за себе си и в наш ущърб, да се минимизира.” През цялото време всички тези принципни постановки получават отпечатъка на локалните, местни културни особености на различни национални „манталитети”. Има немалки различия по отношение на това, каква политическа система, поведение или изява изглеждат „нормални” или „приемливи” на хората. С други думи, всяка национална култура или национален характер внасят много важни свои отпечатъци върху обществения договор чрез типичните й параметри от типа на индивидуализъм / колективизъм, универсализъм / партикуларизъм, себеутвърждаване / себепреодоляване, властова дистанция и т.н.
Информационните технологии и в частност – печатното слово и електронните средства за масово „осведомяване” като радио и телевизия – имат много добре изследвани роля и средства за въздействие върху обществения договор. Те дават различни инструменти за въздействие върху общественото мнение в ръцете на политиците и осигуряват поле за действие на различни начини за обществен контрол върху иманентната двойнственост на политическото говорене и поведение. Прединтернетната ера е ерата на телевизията. Владеенето на централизираните информационни източници – вестниците и особено телевизиите - дава изключителна пропагандна мощ, а технологиите позволяват буквално да се изграждат паралелни светове с помощта на кутията, пред която милиарди хора по света в продължение на 30-40 часа седмично поглъщат удобно смлени истини, полуистини или добре прикрити лъжи. Двойнственото политическо говорене и поведение усвояват до съвършенство медийните, вкл. телевизионни, средства, стигайки до опасни за самите устои на демокрацията граници. И това е наблюдение, споделяно от десетки изследователи, вкл. споменатият по-горе Ал Гор.
И така, две съществени обобщения до момента: (а) двойнствеността („задкулисието”) е вътрешноприсъща черта на всяка политика, като различни, по силата на културалните особености и зрелостта на демокрацията, са само нивата и формите на проявлението му; (б) печатните и електронните медии, и особено телевизията, са пряко свързани с това задкулисие, като притежаващите власт и финансови ресурси са облагодетелствани да манипулират обществените възприятия чрез класическите медии в полза на един или друг „неявен дневен ред” на една или друга политическа сила или фигура.
На ход, обаче, е интернет. Нова комуникационна медия, характерна най-вече с това, че няма „център”. Връзките между хората са неограничени и светкавични. Достъпът до информация също е неограничен и светкавичен.
Информацията, циркулираща в мрежата, разбира се също може не без успех да бъде манипулирана, но свободата да се мисли, да се проверява, да се преценява индивидуално, няма прецедент. Интернет е тук и като инструмент за изненадваща и много бърза организация на хора. Дебатът по жизненоважни за общността въпроси вече е поставен на друга основа и е много по-трудно да му бъде въздействано. Демокрацията получи неоценим подарък в лицето на новите възможности за дискусии и общуване. Типичната политическа двойнственост получава в момента зашеметяващи удари навсякъде по света. От Уикилийкс, през Сноудън, бунтовете в Бразилия, площад Таксим и арабските революции, до лятото на българското недоволство. И това е само началото. Интернет, с възможността за пряка междуличностна дискусия и с липсата на центрове, които могат да бъдат олигополни източници на манипулативна информация, ни връща към корените на демокрацията, онази от площадите на антична Гърция. А това все още предстои да бъде осмисляно и изследвано.
Политиците се оказаха неподготвени за обливащия ги в светлина интернет. Свойствените им начини за кухо или манипулативно говорене, присъщото им двуличие, се оказват щедро осветени от социалните мрежи и останалите интернет ресурси. Политическата класа ще се адаптира, естествено, те вече го прави, но дотогава има време и възможности, които могат и трябва да бъдат използвани.
Всъщност в България наблюдавахме и сме във вихъра на нашия, български вариант на същия феномен. (По европейски данни като скорост на интернет София е градът на второ място в цяла Европа, а покритието ни също е добро. Естествено, като се има пред вид демографската и социална структура на населението, интернет в България не бива да се надценява все още. Но присъствието му вече е повече от осезаемо.) Само три примера. 1. По време на протест срещу властта, такси причинява произшествие, а една от линейките се забавя с няколко минути. Първата работа на висш прокурор е с почти неприкрита пропагандна цел да направи всичко възможно да хвърли вината върху протестиращите за забавянето на линейката. В рамките на броени минути в интернет форумите се появяват няколко любителски видеозаписа и показания, които ефективно и бързо оневиняват протестиращите. 2. Върховен израз на безсрамно политическо задкулисие в България е персонално изгодната промяна на закони, свързани със силовите структури в страната и назначаването на повече от съмнителен ръкводител на новата мегаструктура. В рамките на часове, интернет дава достатъчно информация относно истинските мотиви за сливането на ГДБОП с ДАНС, изобличава безпринципната промяна в законовите изисквания (юридически стаж и възраст) към ръководителя на ДАНС. В рамките на едно денонощие интернет самоорганизира многохиляден граждански протест. 3. Скритата мотивация зад и неубедителната аргументация на всяко следващо назначение на изгубилото доверие правителство (напр, областни управители на София и Перник, редица министри и др.) се изобличава буквално за минути с информация и дебати в Мрежата.
Посочихме, че новите информационни технологии осветяват ярко политическата двойнственост. Споменахме също, че тази двойнственост носи отпечатъка на съответната национална култура или „манталитет”, т.е. задкулисието функционира във форми и мащаби, свързани с контекста на различните национални „обществени договори”. Какво е най-характерното за българския случай? Какво е българското „задкулисие” и къде беше „масовото народно недоволство” от него цели 23 години? Сега виждаме докъде сме стигнали и крещим от ужас. А защо стигнахме дотук? Докъде по-точно, ще попитате може би.
„Статуквото”
Ето, например едно съобщение, което премина почти незабелязано през публичното пространство. „Според официалните статистики на ЦРУ, България е на осмо място по смъртност в света. Афганистан, разкъсван от войни от десетилетия, е на седмо място, Сомалия е девета. Страните в топ 7 са преминали през продължителни въоръжени конфликти, глад, геноцид, апартейд и ядрени катастрофи.” А страна номер 8? България е с най-ниски показатели за жизнен стандарт в ЕС и с един от най-ниските в Европа въобще. Българите (в изследванията на ESS) показват рекордно високи нива по недоверие към политици, полиция и съдебна система, както и по корупционен индекс и песимизъм за бъдещето; българите регистрират рекордно ниски нива на одобрение на живота си, стандарта си, работата си, здравеопазването, образованието, както и изобщо от демокрацията като такава. Тези оценки не са плод на нечие впечатление или фриволно обобщение, а на изследване, обхващащо над 40 хиляди респондента на стария континент и потвърждавано на всеки няколко месеца по един или друг начин от сродни изследвания.
Към тези данни спокойно може да се добави и констатацията (която също може да бъде подробно аргументирана с налични изследвания), че българите се намират в дълбока ценностна криза.
Всичко започна с ценностния вакуум след 10 ноември 1989. Каквито и да бяха, много от старите чисто "социалистически" ценности, нагласи, модели на мислене се оказаха неадекватни. Естествено, нямахме готова рецепта и съществувахме известно време в мъглата на неяснотата, общите приказки, трескавото ориентиране, реваншизма... До момента, в който уникални само за българския пост-тоталитарен преход феномени поставиха на криви основи постройката на новите ценности на българите. По силата на спасителен за БКП/БСП план, който е една от големите публични тайни в България, се създаде изкуствено социално разслоение, при което - както при всеки порой, по думите на мъдрия ни народ, "гюбрето се оказа от¬го¬ре". Появиха се закономерно и мутрите, обслужващи новозабогателите и бързо развили способността да бъдат и еманципирано самосостатъчни. Така бе съсипан почти всеки честен и искрен порив към предприемачество и “нормален” капитализъм. Поникнаха бурените на беззаконието, цинизма, грубата сила, просташкия вкус. Създаде се онази торово-хранителна среда, в която избуяха и разцъфнаха не най-светлите и градивните, а най-отблъсква¬щи¬те черти в националния ни характер. За да се стигне до ситуация, която не може да бъде описана иначе, освен като ценностна криза и болестен разпад на българския дух.
Къде отношенията между хората са белязани от толкова завист, грубост, егоизъм, самоувереност, самолюбие, пошъл материализъм и чиста простащина? (Нашата родна чалга е не само абсолютно, но и относително падение, защото в сръбската, турската и гръцката няма да откриете български елементи и подражание.) Къде сте виждали по-голяма разпасаност и ненаказаност на всичко, което носи разложение и сее агресия? По пътищата, например, но далеч не само там.
Малцинство останаха лекарите които не се продават, за да ви изписват определено хапче или да ви оперират „с внимание”. Системите и “врътките” за кражба от парите за здравеопазване, енергетика и прочее са отдавна и са безчет. Здравната ни система е буквално проядена, прогнила от горе до долу, докато в същото време хора мрат или се влачат в окаяното си съществуване, лишени от адекватно лечение. Всяка идея за нормалност и почтеност тук предполага титанична битка за оцеляване срещу сложилите се “норми”. А от страната на пациента подозрителността и отчаянието стигат дотам, че болните се втурват да си бият лекарите или подтикват недоучили и недомислили, но параноични майки да рискуват здравето на децата си с какви ли не хомеопатии, отричайки с едно трагикомично самоуверено махване на ръка достиженията на нашата цивилизация, излекувала милиарди хора, изличила стотици болести от лицето на земята и увеличила средната продължителност на живота с десетилетия.
Със сигурност има почтени съдии, митничари и полицаи, качествени и нормални хора. Не е ли страшно, обаче, безапелационно налагащото се от години усещане, че и другите никак не са малко? Средите и институциите, в които се формират критериите за оценка на всеки човек, са в окаяно състояние – и семейство, и училище, и медии, и църква.
Много от хората, които днес са родители и възпитават (съзнателно или не) децата си, са формирани като личности в условията на ценностната дезориентация отпреди 20-тина години. Има семейства, които се борят като Давид срещу Голиат, когато се опитат да опазят някакво приличие, здрав разум или здрава чувствителност у децата си срещу натиска на доминиращите наоколо нагласи.
Малцинство останаха свещениците, на които им личи, че носят дух и достойнство, които знаят какво правят и кои са, а не се държат като меркантилни чиновници, сластни властогонци или обикновени алкохолици. Идете около храма на което и да гробище в голям град и ще видите. По навъдилите се “православни” сайтове се вихри суетна псевдоинтелектуална и квазидуховна паплач, а Светият синод продължава да тъне в характерната си летаргия, докато онази все по-малка част от паството, чиято душа е гладна и търсеща, се лута между секти и езотерика.
Малцинство останаха учителите, които дръзват да опитват да възпитават децата и дори нещо повече – да опитват да въвеждат елементарен ред, дисциплина и строгост в училищата. Дори и да опитат, на следващия ден ще бъдат бити, обругани и смачкани от бруталността на някоя мутра, мислеща се за баща. Моралната разруха в училищата е потресаваща. Знаете ли колко всъщност алкохол се употребява от децата ни? Знаете ли всъщност колко от тях не са опитвали наркотици? Знаете ли какво правят (не само по дискотеки, а и в час!) деца под 18 годишна възраст, че се и записват с телефоните си и се качват в интернет? Не виждате ли детската престъпност, зверската жестокост на подрастващите, насилието, душевната грозота? Не виждате ли отчаянието на доброто, на финеса, на възпитанието, на самоконтрола, които са се превърнали в израз на “задръстеност”? Не виждате ли продуктите на самия образователен процес в училищата като натрупани общи и специализирани знания и усвоени модели на мислене? Къде е академизмът в университетите – и от страна на преподавателите, за които преподаването е или самоласкателно хоби, или дейност, близка до формалната, за която може да остане някаква енергия след правенето на пари в някой бизнес; и от страна на студентите, които всъщност не са на лекции, защото има интернет, откъдето се преписва, и защото са заети да работят нещо някъде?
Слепият и социално безотговорен стремеж към рейтинги и тиражи, а и простичкия политически слугинаж оформят нелицеприятния образ на огромна част от медиите. Те приличат на лешояди, с нескривано сладострастие чоплят перверзното и са жадни за всичко, което съдържа кръв, омраза, мрак, падение, отмъстителност, злоба, напрежение и страх. Подправяни от време на време с щипка самоопрощаваща и неубедителна заради показността си благотворителност по Коледа и Великден.
Подозираме се един-друг и си завиждаме. Затворени в параноичен егоцентризъм, настървено смучем, раняваме и цапаме средата – и природна, и социална - в която съществуваме, мрънкайки, че не ни е добре там.
Превърнали сме бруталната материалност, тарикатлъка и грубото надмощие във върховна ценност и сме толкова “по-велики”, колкото повече успяваме да надхитрим закона и останалите, колкото повече успеем да измъкнем, колкото повече успеем да напреднем през, върху и въпреки другите и съвместното. А като отидем в чужбина, дишаме с пълни гърди от чистотата, реда, нормалната човещина, които там срещаме. И псуваме България, но се връщаме бързо при себе си и си ставаме същите, когато се приберем. Защото тук да си добър, означава да си глупав; да си духовен, означава да си неудачник; да си мил, означава да си наивен, да си ерудиран, означава да си мухльо, да си поет, означава да си обратен или лигльо; да си почтен, означава да си жертва.
Всички правителства в България се оказваха грубо, нагло лицемерни и алчни и това даже беше започнало да изглежда „в реда на нещата” в очите на много хора. Нюанси и степени съществуваха, разбира се, и по отношение на партии, и по отношение на отделни хора. Но принципът беше именно такъв. „Системата” на безсрамно неискрено политическо говорене и действия беше пренесена от БКП/БСП от социализма (свят, изграден именно върху задкулисието, свят измислен и абсурден, описан достатъчно добре в анти-утопията „Фермата на животните”) в младата ни демокрация и успя да зарази на практика всички политически сили на прехода. Политическият „елит” се утърди като негласен изразител на сравнително прозрачни олигархични интереси и проводници понякога на не съвсем български политики. Корумпиран политик се превърна в тавтология, а почтен депутат – в оксиморон. Ляво и дясно като идеологически парадигми в политическата практика окончателно се обезсмислиха на българска почва. Сега гледаме около себе си с трескав поглед, неспособни да отсеем нещо здраво от глобалната загнилост на сцената на политическия ни театър и дълбоко скептични (донякъде с основание, донякъде – от параноя) към всяка нова политическа формация или нов лидер.
Тази едро щрихирана картина на ценностната ни криза, съчетана в момента с политическа и икономическа, има своите най-дълбоки причини в националната ни култура. Именно в някои деструктивни особености на българския национален характер трябва да се потърсят отговорите на въпросите защо сме стигнали до това състояние на политиката и обществото ни, защо сме позволили да се стигне дотук, защо българското политическо „задкулисие” като уродливост и скандалност е достойно за някоя азиатска или африканска страна от най-слаборазвития сектор на третия свят, защо допуснахме ценностния разпад в обществото и в съзнанията на поколения българи.
„Манталитетът”
За съжаление, тук няма възможност за достатъчно детайлно, агрументирано и пространно изложение, засягащо чертите, причините и следствията на националния ни характер. Но бихме могли да се облегнем на някои от детерминантите му, сред които на първо място непоклатимо и безусловно за всички изследователи стои специфичният индивидуализъм.
Индивидуалистичността тук е противопоставена на колективистичните културални нагласи и не означава нито елементарен егоизъм, нито егоцентризъм. Индивидуалистични култури са, например, англосаксонските – на САЩ и Великобритания. Българската специфика може да се сведе до една черта с богата феноменология – завистта, неспособността да понесем успеха на другия. Един от резултатите на този особен индивидуализъм е трудността, която изпитваме, когато трябва да правим общество, когато трябва да бъдем единни за или срещу нещо, когато трябва да преодолеем част от егото си или частния си интерес в името на някакво „ние”. Затова сме склонни да се делим и противопоставяме по всякакви поводи – от най-незначителните, до най-драматично важните. Затова във всяко породило се временно „братство” светкавично избуяват субгрупи и центробежни сили. Затова в България нямаше унгарски, чешки или полски „събития” по време на социализма. Имаме като че ли вроден рефлекс към „поединично спасяване” при всеки неблагоприятен за нацията социален феномен. При този рефлекс, всеки се опитва на първо място да потърси индивидуални форми на адаптация и да извлече диференциална полза от статуквото, вместо да се облегне на общността, давайки й и част от своята воля и енергия за противопоставяне на някакъв национален негатив. Така на повърхността изглеждаме и често биваме описвани като „търпелив народ”, но под тази измамна видимост е налице енергична активност на индивидуалистично ниво, т.е. някакви форми на конформизъм за сметка на социална „прибраност”.
Отново по логиката на същия индивидуализъм, когато сме на власт, със сладострастно настървение се втурваме да доказваме себе си на гърба на всички останали българи, погазвайки закони и/или морал. Безмозъчно, без да си даваме сметка, че в края на деня бумерангът ще се върне и след като е покосил главите на “всички други” в името на нашето собствено финансово или статусно благосъстояние, ще откъсне и нашата собствена. Защото “общо” не означава “не-мое”, а “и-мое”. И защото управляваните все пак са забележително интелигентна маса от хора, въоръжени с новите технологии, и ще ни разконспирират. А когато сме от другата страна на бариерата, управлявани, а не управляващи, всеки се вторачва в това, което той мисли, той иска, той харесва. И предпочитаме не да подпишем петиция, а да създадем нова. Предпочитаме не да подкрепяме хора, а да предлагаме себе си или – ако не можем – поне да попречим на други подкрепяни. Затова сме и мнителни, недоверчиви. Не само защото много сме лъгани от себеподобни. А и заради това, което в психологията се нарича “проекция”, т.е. защото изхождаме от себе си, когато преценяваме другите. Затова не понасяме дълго авторитети над себе си. Кой друг (жив) българин е повече от мене?
Малко по-специфична изява на особения ни индивидуализъм можем да намерим и в това, което на по-специализиран език се нарича „партикуларизъм” на националната ни култура, т.е. господство на белязаните от личностни взаимоотношения изключения над имперсоналната принципност. Представете си, че сте германци. Имате за съсед пътен полицай, с когото често пиете бира по съседски. Един ден той ви спира за превишена скорост, представя ви се официално и ви глобява. И двамата участници в тази сцена ще си тръгнат от нея с чувство за естественост и пак ще пият бира като приятели. Представете си сега същата ситуация, но в български контекст. Какво би станало? Ще има ли глоба? Ако няма, кой страда? Ако има, какво мислят страните една за друга? Немската култура е универсалистична, а българската – партикуларистична. Мисля, че всеки би могъл да разпростре катаджийския пример върху далеч по-важни сфери на обществени отношения и да си направи изводите.
Както хладнокръвният анализ на данни и изследвания, така и белетристичното описание на образа на стандартния статистически български „манталитет” могат да продължават дълго. Имаме редица особености и в сферата на духовното и религиозността, в отношението си към труда, при парадоксалното съчетание на историческо себевеличаене и национален комплекс за непълноценност и много други. Но и казаното дотук като че ли е достатъчно, за да се убедим, че 23 години (а всъщност и по време на цялата трета Българска държава по тези земи) нашият характер е бил ковач на съдбата ни като нация. Буквално сме заслужили и задкулисията на всички български правителства до момента (с изключение на доближаващия се до нормалността и абсурден по тази причина мимолетен Жан Виденов), заслужили сме управляващите ни, заслужили сме партиите си. Заработили сме си ги с начините си на мислене, с навиците си, с оценките си за приемливо и неприемливо, с липсата си на ярко възмущение и гняв досега, с поединичното си спасяване. И сме си плащали за това, което сме заслужили, с материална и духовна мизерия, със свят на уродливи ценностни приоритети и странни обществени отношения, с всеобща деградация. Докато стигнем дотук – като че ли събудени от някакъв зомби сън и стреснати от видяното наоколо.
Сегашните протести са невероятно красиви именно с това, че дълбоко в себе си носят възмущение не от нещо конкретно, а от този абсурден кафкиански свят, на който се оказахме и потърпевши, и строители. Сегашните протести носят в себе си две битки. Едната е видима и ясна, за нея много думи са казани вече. Другата е невидима, но е по-мащабна и драматична от първата и за нея няма плакати. Това е битката между не съвсем осъзнавания от носителите си българския национален характер, от една страна, и онова, което може да бъде наречено европейски дух или гражданско-обществено самоосъзнаване – от друга. Струва ми се, че наблюдаваме едно мъчително и трудно съзряване, едно тежко прераждане с неясен краен резултат. И като че ли сега се учим – бавно и трудно, да преодоляваме себе си. Като някаква пеперуда, която се мъчи да измъкне крилата си от стегнатия пашкул на какавидата. При всички случаи, този протест е един празник за смачкания, унижаван и болен български дух и много се радвам, че го има. Той си е едно Възкресение. Лошата новина е, че преходът започна през 1989 г. с фалстарт и забранени вещества. Сега сме на поправителен изпит и предстои в известен смисъл да го започнем наново и наистина. Първо в себе си. Дай Боже да не е прекалено късно.
Българина не е най–стресиран и депресиран, защото вече тези проблеми са преминали в нещо по–тежко– шизофрения!
Краси, защо не почистиш езика ни и от американизми като:анонсирам, промотирам, хепънинг, пърформанс, на финала, финализирам,провокирам и прочее? Вземи пример от съседите гърци и комшиите турци, които и за компютър са си измислили думи. Нали вие езиковедите сте призвани да защитавате езика свещен на дедите ни , а не да го змърсявате счуждици. Както върви след 50 г ще трябва и китайски иероглифи да учим.
СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ СЕ ВИВАНОВЯВАМ, УПСАЛИЗИРАМ! МАХНЕТЕ ТАЗИ ДЕСяТКА!!!! Красимир Симеонов
Разбира се, че ДЕВЕТ е правилно, неграмотнико! Как казваш - девет или девЯт! Красимир Симеонов Филолог, един от авторите на Универсален енциклопедичен речник!
9-ти, и "деветка" ли е правилно тогава бе ? Не бъркай шопския с българския
МЕДИАПУЛ - сериозна грешка!!!! ДесЯтка е русизъм - правилното е десЕтка!!!!! ЧИСЛИТЕЛНОТО десетка идва от ДЕСЕТ, не от руското ДЕСЯТЬ! Показателна грешка - дано е от незнание или, както се нарича този тип грешки в граматиката - хиперурбанизъм!!! Красимир Симеонов
Работата не е в това, че има и нации, които са по-зле от нас, а в това, че ние сме били много по-добре и затова имаме по-високи изисквания и по-високи амбиции. Например, през 1939 г. жизненото равнище в България е било такова каквото е било тогава в Белгия. И то след две национални катастрофи.
Ура!