Българите продължават да търсят виновници за съдбата си

Г-н Александров, кое беше според вас най-важното събитие, личност или тенденция за 2005 година?

Трудно ми е да посоча отделно събитие или личност. Годината беше наситена със събития, но бедна на значителни личности. Ярките, смислени личности някак изчезнаха от публичното пространство. То се пренасели със смешни парвенюта, посредствени мераклии за власт и репчещи се бабаити. Показателно е, че за мъж на годината се конкурират Волен Сидеров и Бойко Борисов. Не зная дали има приз за жена на годината, но ико има, сигурно за него ще се съревновават изрусени фолк певци със силиконови подобрения, разплакани звезди от Биг Брадър и Азис.

Най-значителната тенденция според мен е все по-явната диференциация, която настъпва в българското общество. Прослойките се оформят не само по социален признак, но и по културен и ценностен. В страната съжителстват няколко паралелни общества, които изповядват различни обяснения за света и съответно следват различни житейски стратегии. Защото различните обяснения предполагат различни съдби и различно бъдеще. От една страна са активните, мислещи и предприемчиви хора, които все по-успешно поемат управлението на обоятелствата на живота си като изграждат проекти и се кооперират с други хора и други проекти. От другата страна са голямата маса объркани, отчаяни и цинични хора, които напълно са изгубили координатна система, приели са, че са вечни жертви и озлобено се оглеждат за виновник.

Това объркване се подхранва и експлоатира от няколко клики от алчни и безскрупулни тарикати, които неуморно се домогват до властта, за да могат да се отдават безнаказано на саморазрушителен разгул. Проблемът е, че този разгул струва твърде скъпо на обществото – блокира значителна част от публичните ресурси, които чрез разнообразни корупционни схеми се отклонявата от същинското си предназначение. Развращават се нравите и се задушава предприемаческата инициатива, която е условие за растеж и развитието. Перверзната предгръдка между втората и трета група все повече започва да пречи на хората от първата група, да постигат своите цели. За тях става жизненоважно да се самоорганизарат и да се ангажират с някаква форма на социална – не задължително политическа - промяна.

Смятате ли, че година преди очакваното членство в ЕС българите избистриха представите си за себе си, какво желаят и накъде отиват?

Така зададен, този въпрос предполага, че хората са постигнали значителна степен на автономност и контрол върху живота си. Че пред тях стои въпросът за идентичността като процес на себепостигане.

Изправянето пред подобен въпрос е постижение в плана на инидидуалното развитие. За жалост, немалка част от нашите сънародници не са достигнали до този етап от развитието си, поради мъртвата хватка на патриархалната култура. Единственият въпрос, който може да формулира патриархалният ум, е “кой ми причинява всичко това, кой е виновен за окаяното ми състояние?” .

Патриархалната власт предлага готов и еднозначен отговор – виновни са чуждите, различните, онези, които не са от нашия клан. Патриархалните главатари винаги злоупотребяват със зависимостта и в крайна сметка те предават, след което нарочват някой друг за предател.

Постигането на визия за бъдещето предполага ясна предства кой си, какви ценности изповядваш и какво искаш да направиш от себе си, какво искаш да постигнеш през себе си. Тоест предполага авторска нагласа към самия себе си. Това означава да се правят избори, и да се поеме отговорността те да се окажат несполучиви.

Мнозинството от българите предпочитат да обитават илюзията за патриархалния уют, защото не са готови да се  конфронтират с драмата на избора и да поемат отговорвността от провал. Ангажирането с авторски проект, ти дава шанс да сполучиш, но не ти гарантира, че няма да се провалиш. И при това да няма кого да обвиниш за провала си, освен себе си. Патриархатът априори отменя правото на избор и почти сигурно ти гарантира провал, но за сметка на това винаги ти поднася готово обяснение за провала, което е извън теб. В това е неговото очарование. Патриархалната зависимост ти отнема шаносовете да сполучиш, но същевременно ти спестява колебанията, усилията, безпокойството от развитието и предварително опрвадава всички несполуки.

На практика не се налага да живееш, можеш да си вегитираш в полусънно състояние. Оставаш цял живот в пашкула, нещо като зародиш, като груба заготовка на човек. В традиционното общество това е възможно, в тоталитарното е дори препоръчително, но в конкурентния глобален свят подобна нагласа те обрича да си губещ. Огледайте се и ще видите че в България живеят притеснително много такива недооформени, занемарени, злоупотребени хора,  захвърлени от своите патриарси в един свят, в който, за да успееш, се иска постоянно усилие, учене и развитие. 

Има ли сериозен риск от трайно установяване на популизма в политиката или тазгодишния възход на “Атака”, начело с Волен Сидеров, и избирането на Бойко Борисов за столичен кмет са само временно явление?

Устновяването на популизма вече е факт, с който оттук насетне ще трябва да се съобразяваме. Системната злоупотреба с доверието, безотговорното прахосване на политическата енергия от нарцистични лидери, ерозията на публичния живот и отсътвието на клутура на гражданско действие поканват популизма на сцената. Както отбелязва Стефан Попов в блестящата си статия „Популистката ситуация”, популизмът не само не противоречи на демокрацията, но в голяма степен я предполага.

Съществуват обаче и структурни дефекти във фундамента на българската обществена система, които ако не бъдат отстранени, в дългосрочен план правят популизма неизбежен и безалтернативен. Според мен в България все още няма същинска либерална демокрация, която предполага върховенство на закона, политически плурализъм и пазарна икономика. Налице е плуралистична партийна система, но болезнено отсъства върховенство на закона поради оказа на овластените институции да практикуват правосъдие. Непоколебимата воля за бездействие, която системата за правраздаване демонстрира години наред, забавя развитието на пазара, натоварвайки го с непосилен корупционен данък, и в крайна сметка ерозира легитимността на политическите партии.

Комбинацията от тези фактори създава впечатление за безпомощност на държавните инситуции, неадекватност на политическата система и паразитиране на партиите. Всичко това, в комбинация с неизживяната патриархална култура, отваря широко вратите на политическия живот за примитивен популизъм и вождизъм от фюрерски тип. Ако политическите партии имат някакв остатък от инстинкт за самосъхранение, спешно ще се заемат да възстановят върховенството на закона, и то не заради изискванията на ЕС, а заради собственото си оцеляване. Ако не съберат воля за това, има всички изгледи да бъдат окончателно пометени от популистки лидери.

Страната отчита добри икономически показатели и според много статистики вече има някаква забележима средна класа. Какво е вашето впечатление, коя е “класата” или “прослойката”, която диктува българската “мода” в политиката, в бизнеса, в начина на живот?

Забогатяването не прави хората щастливи. Напротив, изправя ги още по-болезено пред липсата на смисъл, ако нямат такъв. Щастието идва с разпознаването и осъществяването от собственото призвание чрез служене на общността. Най-сигурната рецепта за нещастие е да сведеш хоризонта на живота си до границите на собственото си потребление.

Както казва един мой преуспял приятел: „Имам много коли, но в даден момент мога да карам само една, имам няколко къщи, но в даден момент мога да живея само в една, мога да бъда с много жени, но в даден момент мога да обичам само една. Всъщност няма как да имам повече от един живот, това което мога да направя, е до го посветя на нещо което има смисъл.”

Що се отнася до модата, и в политиката, както в повечето неща у нас, тя е имитативна. Тоест диктува се от нещо видяно отвън, разбрано-недоразбрано, но силно възжелано. Както неведнъж е казвано, политическата класа на прехода се самопроизведе чрез магическо самоназоваване в ситуация на символично социално пренареждане при отсъстващи стандарти. Същото е валидно и за част от бизнескласата, като и за експертната класа. Достатъчно беше да кажеш, че си например политолог (а защо не атрополог?) и медиите да ти повярват, за да станеш такъв.  С какво съдържание ще изпълниш този етикет, е вече друг въпрос.

Същото става в момента с тъй наречената средна класа – крехката прослойка от позамогнали се хора, които се стремят да постигнат идентичност чрез показно потребление. Модата има омагьосващата способност да предлага лесна, достъпна идентичност, а културата на life style с нейните многобройни лъскави издания има педагогическа функция – образова новите потребители как да се ориентират в този пазар на идентичности.

Работата е там, че готовата, серийна идентичност е винаги повърхностна и плитка. Тя е тънка и уязвима като страница от лъскаво life style списание. Дори, когато не е конфекция, а е скроена по поръчка от моден дизайнер, тя си остава само дреха, която трудно може да прикрие отсъствието на вътрешно съдържание.

Същото е в политиката – нима помните някой от многобройните политически еднодневки от НДСВ, които си поръчваха неприлично скъпи ПР компании с нашите пари? Но всички ще запомнят ръбатия, чепат Иван Костов, който отказваше да се шлифова чрез услугите на ПР агенции. Ще го запомнят въпреки грешките и провалите, защото имаше вътрешна плътност и убеденост, защото си вярваше, дори когато ни предаде. Дълбоката, същинската идентичност се ражда в процеса на лично развитие, в борбата със самия себе си и носи отличителните белези на уникалността.

Какви са в момента идеалите на българите? С какво се идентифицираме и какви искаме да бъдем?

Най-различни, но общо взето скучни неща. Интересното е, че едни и същи хора в един и същ момент искат да бъдат напълно несъвместими и противоположни неща. Хем да са богати, хем мразят богатите и призовават за социална справедливост (разбирана като равномерно разпределена бедност). Хем искат да бъдат като европейците, хем не искат да работят като тях. Хем се възхищават на мутрите, хем се радват, когато се избиват.  Хем искат да са като Бойко Борисов, хем искат да са като Азис.

Потресаваща е тази дезинтегрираност, тази неспособност на хората да постигнат цялост и хармония със себе си. Както се изрази един мой колега социолог - „много хора не са при себе си”. За щастие, срещам все повече млади хора, които търсят своята идентичност по пътя на себеизследването и себепознанието в общуване със своите родители и връстници. Това е изборът на свободните хора.

В този смисъл може ли да кажем какъв е българският проект?

Вече казах, за мислещите хора това е интегриране в развития свят чрез изграждане на либерална демокрация  - единственият печеливш проект в глобалния свят. Това е, разбира се, най-дългосрочният и трудоемък проект.

За жалост немалко хора са изключени или се самоизключват от този проект. Те са заети с ежедневно оцеляване, светът им е свит в рамките на бита и евтините развлечения, които им предагат медиите. Отнесена към ситуацията на тези хора, самата идея за национален проект е ирелеватна. Върху тяхната нищета и страдание паразитира и дебелее патирахалният проект за България, който все-повече мутира в откровено криминален проект – да бъдем държани встрани от развития свят, в сенчестата зона на беззаконието, корупцията и авторитаризма, по възможност в политическа и икономическа зависимост от  от провалени автокрации като Русия.

Този проект разполага със значителни финансови ресурси и все още действащи механизми за скрито влияние чрез мрежа от клиентелни зависимости. Това, което му липсва, е легитимност и той яростно се опитва да си я набави по линията на първобитния национализъм.

Без да съм любител на конспиративните сценарии, очаквам в най-скоро време вдъхновителите на този проект да направят пореден опит за публично легитимиране на своята мракобесна версия за бъдещето на страната чрез директна медийна атака срещу либералните ценности и техните носители. Степента, в която този опит се окаже сполучлив, ще бъде мярка за зрелостта на обществото.

Вас, както и останалите анализатори, често ви упрекват в прекомерен песимизъм и уклон към “ругаене на народа”. От друга страна, като че ли има глад за “рецепти”, предписващи как да се оправи народът. Как се отнасяте към подобни мнения?

Споделям отчасти тези мнения – моят обичаен прочит на ситуацията е придимно в мрачни краски. Причината не е песимизъм – аз съм по-скоро оптимистично  настроен и тъкмо затова живея в България – а моят изследователски метод.

Психосоциалният анализ има злочестата способност да забелязва и обяснява патологичните, разрушителни явления и процеси в живота на групите, организациите и общностите. Не смятам, че оповестяването на тези често нерадостни находки може да се дефинира като „ругаене на народа”. Ако не уважвах хората и не вярвах в тяхния разум и капацитет за промяна, нямаше да си давам труд да говоря тези неща публично. Не се опитвам и да просвещавам хората, както понякога ме упрекват. Не съм чак толкова самовлюбен и самонадеян. Просто мисля на глас, защото съм открил, че това поражда мисли и у други хора, които допълват и развиват моите собствени и често са по-интересни. Запознах се се някой от най-интересните хора в България, а и извън нея, след като те реагираха на мои текстове – далеч не еднозначно – и потърсиха контакт с мен. Аз не съм морализатор, а изследовател, за мен анализите на обществения живот са хоби, което практикувам не с надеждата да наложа своята версия за случващото се, а по-скоро с надеждата да откиря съмишленици.

Каква е вашата оптимистична теория за българския народ, ако имате такава?

Уви, нямам теория за целия народ – според мен на този етап от историческото развитие категорията „народ” е все повече спекулативна абстракция. Имам обаче отимистична теория за хората – в това число за хората от всички етнически общности, които населяват България. И тя е, че човекът е същество, което има дарбата да се развива във взаимодействие със своята среда и което при благоприятни обстоятелства на определен етап на развитие постига изумителната, божествена способност да се самопоражда, като променя не просто себе си, но и своята среда.

В процеса на саморазвитие човек постоянно прави етични избори. Отказва се от нещо, за да постигне друго и така поставя под контрол своята алчност и лакомия. И тъкмо в това се сътои неговото човешко достойство. Държа да отбележа, че тази теория не е моя, а е формулирана през ХV век от ренансовия философ неоплатоник Пико делла Мирандола и неотдавна бе потвърдена от откритията на еволюционната генетика. Тъй че, дори ако е поставен в ограничаваща, угнетяваща и затъпяваща среда, човек има шанс да направи избор и да заживее достойно.

Този избор има цена – човек преминава прези омерзение, себеотвращение и депресия. Отказва се да живее по корумпиран начин, да бъде жертва или злодей и започва да се учи да бъде свободен. Уверявам ви, все повече хора в България копнеят да бъдат свободни и са готови да платят цената за това – цената на избора.