Българите са само привидно толерантни към психичните проблеми

За част от хората зависимостите са липса на воля, а консултациите с психолог и психиатър - каприз

Българите са само привидно толерантни към психичните проблеми

Поне двама от всеки петима са се срещали по един или друг начин с психични разстройства като депресия, хранителни разстройства и др. Обществото успява да "налучка" кое е наистина психичен проблем и кое е само емоция. В по-голямата си част хората у нас дават толерантни отговори по отношение на психичните проблеми. Но под тези толерантни отговори личат очертанията на латентно отхвърляне. Например почти половината, казват, че ако у нас някой признае психичен проблем, околните ще започнат да го отбягват. Това показват данните от експериментално изследване на "Галъп интернешънъл болкан" и фондация "Кожа - платформа за психично здраве" (https://www.koja-bg.org/) в навечерието на Деня на психичното здраве 10 октомври.

От изследването личи и подценяване на различните типове зависимости като реален обществен проблем. За 37% от хората у нас в крайна сметка, зависимостите са просто липса на достатъчно воля. Между 10 и 25% – т.е. поне близо милион и половина пълнолетни българи, при живеещи в страната не повече от 5.5 милиона – се простира диапазонът на консервативните и дори ретроградни схващания. Например, 12-13% споделят, че ходенето на психолог или психиатър е каприз или срам. Вероятно, делът на подобни схващания е и доста по-голям – заради скрити мнения. За 25% не е нормално мъжете да плачат. При мъжете въобще, като че ли, темите, свързани с психичното здраве, са и в по-голяма степен табу.

Около две трети от българите казват, че, при проблем, най-добре е да се търси специалист по психологическа или психиатрична грижа, но в редица други индикатори проличава, че търсенето на специалисти по-скоро не е първата опция. Ясно личи, че отношението към психичното здраве зависи от качеството на живота: по-голямо внимание към темата могат да си позволят групите с по-висок жизнен статус. Съвременният начин на живот прави така, че стресът и тревожността във все по-голяма степен се възприемат като системен проблем, а не просто като емоция.

41% от респондентите заявяват, че познават хора, които страдат от психични разстройства, като депресии, хранителни разстройства и др. Разбира се, следва да се отчитат различните степени на искреност, субективността на преценката какво точно може да се определи като психично разстройство, стигматизацията и много други фактори. Въпреки всички уговорки, може да се заключи, че две пети от пълнолетното население на страната смята, че се е срещало по един или друг начин с проблема. 

В експериментален въпрос респондентите са били помолени да определят само едно от двете – ако човек признае, че има психично разстройство, околните ще го отбягват или околните ще му помогнат. 55% все пак вярват във взаимопомощта, но немалък дял от 45% са скептични. А с отговора на този въпрос запитаните категоризират обществото си, но всъщност отговарят индиректно и за самите себе си. Почти изравнените дялове са знак за тревога. Българите очевидно имат съмнения по отношение на мястото на хората с психични проблеми в обществото.   

61% от запитаните смятат, че ако човек, например, пие антидепресанти, е добре да сподели с колегите си, за да помогнат. И тук, чувствителен дял обаче – 39% – са на мнение, че това е личен проблем и не бива да се споделя. И тук проличава, че мъжете са в по-висока степен склонни да смятат, че психичните проблеми са съвсем затворена лична територия. 

65% приемат, че при психичен или емоционален проблем е най-добре да се потърси помощ от специалист. Естествено в тези отговори се разчита и голяма доза декларативност.

Не е малък обаче и делът на предпочитащите опора сред близки и приятели (21%) или другите опции. Видими са разликите в отговорите при групите в различните образователни и подоходни нива – позоваването на близки и приятели е по-присъщо за хората с по-лоша жизнена перспектива.

Поставени в условна ситуация – ако, например детето им прояви проблем в развитието си – близо половината от запитаните избират опцията "специалист". Останалите или биха потърсили близки, или се колебаят кой е правилният подход. Въпросът е преди всичко експериментален и разкрива по-скоро обществени инстинкти, отколкото детайлна картина.

По-възрастните респонденти в по-голяма степен в сравнение с други групи биха предпочели да изчакат детето да надрасте проблемите. Разбира се, и при тях преобладават отговорите от типа "ще се консултирам със специалист".

В провокативен въпрос 12% е делът на онези, които приемат мнението "да се ходи на психолог е проява на каприз". Останалите 88% си дават сметка, че ходенето при психолог може да е и необходимост. 13% приемат крайното становище, че ходенето на психиатър е срамно. 87% са на обратното мнение. Въпросните 12-13% следва да се възприемат като възможен минимум – заради очакваната степен на искреност.

16% от запитаните приемат, че психологичен проблем трябва да се решава самостоятелно, а останалите все пак твърдят, че предпочитат споделянето. 25% ще кажат, че не е нормално мъжете да плачат, а останалите казват, че не мислят така.

Основен фактор за по-нетолерантни и стигматизиращи отговори като че ли донякъде е възрастта, но най-вече се откроява образованието. Последното, разбира се, не бива да се абсолютизира, но както може да се очаква, хората с по-благоприятни житейски изгледи са и в по-висока степен "отворени" според ползваните тук провокативни въпроси. Обратно, групите, застрашени от маргинализация, са и онези, които в по-голяма степен остават при патриархалния нрав. В контекста на последното, и тук "по-затворените" отговори са тези при мъжете.

Изследването е проведено между 3 и 11 септември 2020 г. сред 807 души по метода "лице в лице". 

Споделяне

Още от България

Трябва ли България да спре Северна Македония за ЕС?