Българската криминална полиция – мисията възможна

Европейските полиции, независимо от националните особености, се изграждат върху два основни фундамента.

Първият от тях е "охранителната полиция", която чрез символа на полицейската униформа “призовава” за спазване на обществения ред, основно чрез превенция. Наред с това, в случаите на по-леки престъпления, униформеният полицай е задължен да събира определен обем от доказателства съобразно методите на националния процесуален закон (НПК).

Вторият фундамент е "криминалната полиция", чието изключително предназначение е да събира доказателства и да провежда разследване по правилата на НПК, особено за по-тежките престъпни прояви. Това се подразбира дори и етимологически. Класически примери в това отношение са Съдебната полиция на Франция, Криминалната полиция на Германия и пр., като наред с тях подобен профил очертават и полициите в средноевропейските и (дори) в повечето източноевропейски държави.

10-годишният български опит

Разглеждайки “картината” на българската полиция през последните години през призмата на законовите и организационни “реформи”, без пристрастие ще стигнем до натрапчивия извод за дългото лутане. Независимо от приемането на нови закони, независимо от “разместването на квадратчетата” (създаване и закриване на Национална полиция, създаване и закриване на Криминална полиция, която – забележете! – не може да събира доказателства и т. н., и т. н.), независимо от смяната на кадрите, този системен дефект – липсата на съвременна Криминална полиция, която да събира доказателства за наказателни дела – започна поразително да се възпроизвежда.

Не бих желал да вярвам, че това е резултат на умисъл; по-скоро е налице демонстрация на незнание. Какво се случи на тази плоскост през последното десетилетие?

През 2000 г. законодателят реши (чрез промяна в НПК), че всеки полицейски орган може да бъде (в същото време) и дознател, т. е. наред с охранителната и оперативно-издирвателната дейност може да провежда и наказателно разследване в две форми: дознание и бързо полицейско производство. Това бе принципно ново решение във вярната посока.

През 2003 г. (чрез промяна в НПК) бе заличен институтът на предварителната проверка. Ще напомня, че тази проверка даваше възможност не само на следователи и дознатели, но и на другите полицейски органи да извършват някои следствени действия (най-вече огледи на местопроизшествие) по правилата на НПК преди да се образува досъдебно производство.

Новият НПК от 29 април 2006 г. безалтернативно посочи, че разследване може да извършват само онези служители на МВР, които са назначени на щатната длъжност “дознател”. Без преувеличение ще кажа, че това бе грешка от висш порядък, която доведе до “изкривяване” функционалния скелет на българската полиция чрез целенасоченото ѝ отдалечаване от наказателно-процесуални правомощия.

След това новият Закон за МВР (в сила от 1-ви май 2006 г.) “закова” изискването за дознатели да се назначават единствено (и само) юристи.

Очаквано тази “последователност” доведе системата за наказателно преследване до колапс.

Резултатите са изключителна натовареност на дознателите. Почти всички отговорности по събиране на доказателства в България бяха “стоварени” върху бюрата на (едва) 2000 дознатели. Рекордът бе постигнат през 2009 г., когато в МВР е имало на производство 212 000 досъдебни дела, водени от 2000 служители. Вярно е, че голяма част от тях са срещу неизвестен извършител, но цифрата във всички случаи е стряскаща.

Текучество на кадри

В МВР имаше и голямо текучество на кадри сред дознателския апарат (предизвикано от огромната натовареност), “постигащо” на моменти 50 % вакантни бройки. Всичко това доведе и до широка незаинтересованост на охранителния и оперативния състав към разследването, намираща израз в следния типичен пример: безкрайно чакане на дежурния дознател (извършващ поредица от огледи) на местопроизшествието, докато униформеният полицай упражнява правомощието “запазване на мястото” (дори в случаите на дребни престъпления), вместо да състави протокол за оглед.

Тези примери нагледно посочват сгрешената посока. Вината за това не бива да се търси сред полицейския състав, защото отговорността за управленските политики намира израз в съответни законодателни или организационни решения. През 2008 г. бе проведена “реформа на реформата от 2006 г.”, като бе създадена нова Главна дирекция “Криминална полиция” и паралелно с нея – Главна дирекция “Досъдебно производство”.

Това бе най-решителният “принос” към европейските полицейски практики: Криминална полиция, която може да прави всичко друго, само не и да разследва и да събира доказателства за престъпления. Защото криминалният полицай можеше да върши оперативно-издирвателни мероприятия, да събира данни чрез работа с информатори и пр., и пр., само дето нямаше право да събира доказателства по смисъла на НПК. Това е все едно да измислиш автомобил, който може да върши всичко друго, само не и да се движи ... Доказателствата си останаха “грижа” за дознателя. Между другото най-големи главоболия при срещи с чуждестранни партньори от този период създаваше преводът, доколкото те трудно проумяваха разликите между следователи, дознатели, оперативни работници и т. н.

Промените в НПК от май 2010: първи резултати

Възможните изходи от тази ситуация бяха два. Първият – увеличаване щата на полицията с (примерно) 10 000 дознателя. Това би било грешка, при това не защото финансовият министър Дянков би се възпротивил, а защото би се “втвърдил” грешен модел. Ето защо започна реализирането на алтернативния подход.

Първо се случи промяна на НПК от края на м. май 2010 г., която даде възможност полицейските органи (извън дознателския щат) да вършат две групи следствени действия по НПК - неотложни действия чл. 212, ал. 2, които са най-вече огледи на местопроизшествия, както и действия, възложени им от дознател, следовател или прокурор.

Трябва да се проведе незабавно мащабно обучение на полицейския състав да извършва "позволените” от НПК процесуално-следствени действия и най-вече да съставя протоколи. При влизане в системата трябва да има задължително и задълбочено обучение на новопостъпващите полицаи в сферата на криминалистиката и наказателния процес. Това е най-трудната част от реформата на българската полиция. Но тя е съдържателно важна, макар и по-невидима. Тя не може да се случи изведнъж, а изисква непрестанни неотслабващи усилия.

Смятам, че първите резултати са налице като все повече полицаи извършват процесуално-следствени действия. Постепенно по областни дирекции се променя форматът на дежурствата, все повече огледи се вършат от полицаи, които не са дознатели; това от своя страна не изисква задължително дежурство в сградите на РПУ-та на дознатели (плюс задължително нощуване по кабинети), защото те се ангажират само за по-заплетени ситуации.

Спестява се време и нерви на гражданите, доколкото при подаване на жалба за престъпление в полицията незабавно се разпитват като свидетели, вместо веднъж да дават обяснения по реда на Закона за МВР, а след време да се призовават като свидетели (пострадали) от дознателя за едно и също нещо.

Областните директори на МВР разширяват възможностите си за по-рационално разпределение на кадровия ресурс за смислени начинания, каквито са разследванията по НПК, и пр.

Необходимата реформа

Последователността изискаше предприемане на следваща стъпка. Чрез промяна в Закона за МВР, гласувана окончателно в НС на 27.10.2010 г., бе закрита Главна дирекция “Досъдебно производство”. Какво всъщност се случва?

Основният дознателски ресурс (близо 1900 разследващи полицаи) сега е концентриран в областните дирекции на МВР и той вече е попълнен почти на 100 %. Наред с това преди две години около 70 разследващи полицаи от БОП, Гранична полиция и Криминална полиция са изведени от естествената им професионална среда и обособени в нова Главна дирекция “Досъдебно производство” (ГДДП). Повтарям: това е малка част от дознателите в България, защото огромната част (1900 бр.) продължават да си работят по областни дирекции.

Ето защо съвсем естествено е профилираните и добре подготвени дознатели от ГДДП да работят съвместно с колегите от оперативните служби (при гарантирана от НПК и ЗМВР процесуална независимост) в едни и същи професионални звена; още повече, че и техните колеги могат да вършат определен обем следствени действия. Необходимо е, разбира се, структурирането на методическо звено по разследването в състава на ГД “Криминална полиция”.

Структурата на МВР след 1 януари 2011 г. ще изглежда по следния начин - 28 областни дирекции, където наред с разследващите полицаи с правомощия по НПК разполага оперативният и униформеният състав; две главни дирекции "Охранителна полиция” и „Криминална полиция” (със сериозен ресурс да разследва по правилата на НПК); две по-малки вертикални структури със специфични задачи: ГДБОП и Гранична полиция (със съответни права по разследване съобразно НПК), както и нова структура на главна дирекция "Пожарна безопасност и защита на населението”, интегрираща Гражданската защита и Противопожарната дейност.

Давам си сметка, че нещата няма да се случат отведнъж: десетилетната системна инерция е силна, материално-ресурсното осигуряване е недостатъчно, управленският капацитет на средни нива не винаги е качествен...

Но процесът на ритмично придвижване към европейски тип Криминална полиция е необратим. А това е важно във вътрешно-ведомствен аспект: полицията започва по-отчетливо да “говори” на наказателно-процесуален език. А още по-важно е за гражданското общество, защото промяната има общозначим смисъл: по-качествените доказателства водят до по-убедителни обвинителни актове на прокурора и – в крайна сметка – до повече осъдителни присъди.