Българската култура е твърде добре пазена тайна

Българската култура е твърде добре пазена тайна

Теодор Ушев е патрон на арт фестивала "Един уикенд на изток" (Un Week-end à l'Est)в Париж. Вече пета година събитието представя съвременната културна сцена на столици от Централна и Източна Европа. Тази година фокусът е София. Фестивалът бе откритна 24 ноември с филма на Мила Милева и Весела Казакова "Жените наистина плачат". До 29 ноември, в около 20 различни галерии, кина, книжарници и театри в артистичния Латински квартал на френската столица, ще се проведат 30 събития, които щe разкажат за българското изкуство и артисти. По този повод "L'Obs", с чиято подкрепа се организира арт събитието, публикува специално написания текст за събитието от световноизвестния аниматор.

Стоян Миxайловски, български писател известен със своите басни вдъхновени от Ла Фонтен, е написал историята за охлюв и орел. Както можете да си представите, историята завършва зле за малкото черупчесто същество. Въпреки това, докато разговорът им се провежда в планината, изуменият орел пита охлюва как изобщо се е качил толкова високо. "С пълзене", възкликва охлювът.

Българската култура понякога прилича на охлюв. Да кажем, че под черупката си пази добре пазена тайна. Понякога сравнявам българското изкуство със скритите досиета на старите тайни служби.

Българските художници крият много добре изкуството си. Не са много добри, когато става дума за показване. Те много често остават у дома, разположени между четирите граници. Положителен или не, това създава нещо специфично за тяхната култура и е много интересно.

Изкуството живее малко изолирано, не следва никаква мода. Като работата на някой, който ще живее с пенсия в планината и който всеки ден, малко по малко, ще гради работата си, докато чака някой да дойде и да го открие.

Интересни моменти са и възприемането на артистите от страна на публиката, критиката, както и политическата класа, и почти маниакалната съпротива срещу успеха им извън страната.

Има един анекдот от епохата на комунизма: късометражен български анимационен филм, наречен "Сватба", печели Златната палма. Властите протестират: "Критериите в Кан не са тези на българската кинематография". И му сложи параф: Негоден за показване. Лоши худжествени качества".

Тази история се повтаря непрекъснато, от десетилетия наред. За последно това се случи с филма "Февруари" на Камен Калев (официална селекция в Кан през 2020 г.) и "Жените плачат" (друга селекция от Кан) на тандема Минева/Казакова.

Дотук се стига, след като някои консервативни политици смятат за "демонични" или "бездарни" творците, които са имали "нещастието" да бъдат признати на Запад.

Атаките, които засягат и някои от гостите на фестивала, много често са организирани от определени кръгове, като се започне от социалните мрежи, но и от официални медии, докато не бъдат препредадени в средата на парламентарния форум. Всичко е позволено. И винаги завършва с едно и също изречение: Ето го.

Медийните унижения и "огнени преследвания" подхранват токсичния климат, който уби много таланти, особено сред жените. Налице е не само атмосфера на крайна мизогиния (ненавист към жените - бел.ред.), но и на расизъм и хомофобия.

Например, в цялото съвременно изкуство е невъзможно да се намерят следи на член на ромската общност. Ромите са добри само в правенето на сватбена музика...

Едва ли има ЛГБТК + изпълнител. Междукултурният обмен е рядък. Няма външно влияние. Всичко, което има значение, е "официалната национална култура", която често е подражателна и самоповтаряща се.

Този климат винаги дава на българските артисти усещането, че са имигранти в собствената си страна. Така че или остават в черупката си, като охлюв, в ежедневна, почти партизанска битка, или емигрират.

В пейзаж, в който се разклонява дървото на предразсъдъците, българското изкуство непрекъснато се разделя между желанието си да бъде европейско и своето минало, белязано от ориенталските си корени и абсолютния традиционализъм.

Оставя ли ви скептични идеята да откриете тази култура? Ще сгрешите, ако пропуснете възможността. Въпреки неблагоприятния климат, има български художници, които се изправят пред реалността с голяма смелост, по радикален, поетичен начин, почти сантиментален.

Мога да сравня българското изкуство с малки перли, малки бижута скрити в гората. Това ще открият парижани. Изкуството на Балканския полуостров - с неговата меланхолична дълбочина, типична за българина, който знае как да говори на всеки.

Това събитие ще бъде като моментна снимка на най-интересното, което се случва в момента.

Надявам се, че този път никаква пандемия или други подобни, няма да попречат на фестивала да се случи.

В тази връзка не ми се стори маловажно, че единственото отложено издание беше посветеното на София. Изданието е отложено заради коронавируса. Има нещо абсурдно в това. А абсурдът е характерна черта на българското творчество.

Въпреки че българската култура може да изглежда като охлюв, българските художници са повече като орела. Те мечтаят смело и по същия начин действат смело. Да вземем случая с Кристо. В действията им не се открива интимност сред българите. Няма ограничения.

И баснята може да завърши така: охлювът, преди да се озове в клюна, моли орела да му даде право на последно желание - да лети. Малката обиколка в небето е направена, орелът изяжда охлюва и е доволен напълно.

Затова ви пожелавам по време на това издание на "Един уикенд на Изток", посветено на София, гастрономическо преживяване, като това на орела.

*Текстът е написан за "Nouvelle Observateur"

Споделяне

Още от Общество

Колко време давате на новия парламент?