Българската независимост

По силата на някакво неписано правило погледът ни към събитията от най-новата ни история сякаш автоматично изключва външната гледна точка. Смея да го твърдя, защото дори днес, в дните, когато отбелязваме 100 годишнината от Балканската война, не се намери нито издател, нито институция, които да публикуват поне някоя от десетките френски, немски или италиански книги, посветени на "българската епопея" (за справка – даже Пикасо прави кубистична поредица от рисунки, озаглавени "Ура, Чаталджа", в която вплита колажи от "Le Journal"!). Ето защо предлагам на вашето внимание глава от книгата "Опасната зона на Европа" (The danger zone of Europe. Changes and problems in the Near East, Boston, Little, Brown and Company, 1911, посветена на българската независимост. Нейният автор Хенри Чарлз Уудс (1881-1939) е известен английски историк и публицист, носител на наградата на британското Кралско дружество. С което смятам, че поне една страница от недотам познатата история – например за финансовите задължения на България към Русия по повод на Независимостта – ще бъде прелистена.

Предговорът е на Тони Николов

-------

В първите дни на октомври 1908 г. две груби потъпквания на един международен договор бяха извършени от Австрия и България. Член 21 на Берлинския договор определяше статутите на Босна и Херцеговина; първата и следващите клаузи на документа пък изясняваха ситуацията, която България и Източна Румелия би трябвало да играят на Балканите. Австрийците и българите заедно отхвърлиха задълженията си към Европа според този договор. И все пак едва ли тези, които са фиксирали статутите на споменатите провинции през 1878 г., са вярвали, че подготвят евентуалната анексия от страна на Австроунгарската империя, докато подмяната на Санстефанския договор с Берлинския договор бе толкова пагубна за България, че беше съвсем естествено тя да се стреми да си възвърне загубеното величие, погребано с отмяната на Санстефанския договор от 3 март 1878 г.

След обявяването на българската независимост на два пъти посетих България. Първият път едва успях да проследя продължаващите преговори между България и Турция, които в този момент рискуваха да доведат до открит разрив между двете страни; при второто си идване можах да проуча по-обстойно какво носи признаването на княз Фердинанд за цар на българите, както и какви са съответните предимства и недостатъци, които България ще извлече от обявяването на своята независимост. Със сигурност българите заслужават похвала за голямото спокойствие, което проявиха през цялото време на кризата. През октомври 1908 г. бе лесно за армията на новопровъзгласилата се държава да превземе Одрин, ако ли не и да стигне до стените на турската столица. Въпреки удобния случай, който се предостави на България, за да реши веднъж завинаги всичките си проблеми, а оттам и македонския въпрос, българското правителство, основателно или не – според мен основателно, предвид на отношението на Великите сили към младотурците – се опита мирно да уреди конфликта между София и Високата порта.

Освен основното трасе на "Ориент Експрес" (което минава от Турция в България през Мустафа паша (Свиленград), другият основен път за страната е този, който води от Ускюб (Скопие) към Кюстендил през Куманово и Егри Паланка. Тъкмо по този основен път аз влязох в България, за да посетя за втори път София след обявяването на българската независимост. Споменатият от мен път на железницата обаче никога не е бил завършен: така че, ако между двете страни избухне война, отоманската армия ще трябва да направи обходен марш от Солун към българската столица; българите биха могли по същия този път да изпратят армия в сърцето на Македония – било за да атакуват Солун, било за да подпомогнат своите съюзници отвъд границата.

Първата част на пътуването ми към Кюстендил мина повече от уморително. Петнадесет часа по третостепенния път от Ускюб до Егри Паланка са далеч по-приятни в спомените, отколкото в действителност. Единственият град с някакво значение между Ускюб и Егри паланка е Куманово. Тук основният път, по който възнамерявах да вляза в България, се пресича с железницата, както и с пътя от долината на Морава към Ниш. Планините, които се виждат от пътя, доста наподобяват на големи захаросани борчета. На повечето ниви е засаден тютюн, а останалото се пада на царевичните култури. Областта е слабо заселена, най-вече от българи; по името на едно от селата личи, че е поселище на помаци (българи мюсюлмани), многобройни в този район на Родопите. След като прекарах нощта в една крайно мръсна страноприемница в Егри Паланка, град, разположен на билото на планината, на другата сутрин се озовах в долината край устието на Крива река.

Пътникът, който следва лъкатушещия път през планината, скоро забелязва неколцина бели къщички, над които се издигат кулички. Това е един от турските гранични постове (състоящ се от петима души), който контролира достъпа към долината. Българският граничен пост дежури само на няколко метра от турските постове, но той се забелязва едва когато пътникът превали билото на планината. Българската гранична стража, която се състои от един офицер и девет души, се намира само на стотина метра от турските казарми. Два часа път през долината отвеждат пътника от Гюешево към Кюстендил – град, известен с качеството на своите плодове, чиито жители наброяват около 12 000 души.

Описаният от мен път се вмества в линията, която свързва Дунав с Адриатика. От Гюешево до Куманово разстоянието е около 80 километра. За строежа на железница не се изисква някакъв особен гений, най-трудно ще е да се пробие тунела под Деве-баир. Очевидно е, че ако София и Ускюб бяха свързани с железница, големият път Дунав-Адриатика щеше да минава през България, вместо през Сърбия. Ако линията край българската граница в Куманово някога бъде изградена, правителството на цар Фердинанд ще се стреми дунавската железопътна линия да стига до Адриатика в Дуръс или пък железницата да свърже Кюпрали с Авлона през Монастир. И двата проекта имат огромно политическо значение за България. В мирно време българското влияние в Македония нараства. Ето защо при една война изградената железница би позволила много бързо една армия да бъде прехвърлена на югозапад, в сърцето на Македония.

Понастоящем турците не искат и да чуят за построяването на железопътна линия до границата в Куманово, но за сметка на това имат сериозни стратегически основания за изграждането на железница от Демир Хисар до Горна Джумая през долината на Струма. Много е вероятно френското влияние да подкрепи изграждането на тази железопътна линия, защото тя ще захранва трафика към съответната линия в Солун, собственост на френска компания, която минава през Демир Хисар и свързва Дедеагач със Солун. За да свържат Горна Джумая със София, българите искат да изградят линия чак до Кочериново (гранично селце в долината на Струма), при условие, че турците започнат изграждането на голямата железопътна линия Дунав-Адриатика, която да прекосява българската граница при Куманово.

Има отчетливи разлики, които се набиват в очи, още щом човек влезе в България Даже моят водач-мюсюлманин (от най-правоверните, които стриктно спазват изискванията на своята религия) ми обърна внимание на тези неща, при това по своя инициатива. За да демонстрира своята съпричастност към България, той отиде дотам да ми заяви, че "където правителството е добро, всичко върви добре". Българските пътища са прокарани не само добре, но и са грижливо поддържани. Пътническите коли могат да карат в тръс, като пътникът се друса не повече, отколкото ако пътува по някой английски селски път. Полетата се обработват добре. Всякакъв вид добитък е грижливо изведен на паша, а не както в Турция, където домашните животни обикалят във всички посоки, тъпчат житените ниви и навлизат в обработваемата земя. Сеното и зърното се събират грижливо, на малки купи под навеси, покрити със слама. Горите се разработват системно, като на мястото на изсечените дървета се засаждат нови, които идват да заместят онзи дървен материал, който е използван за продажба или за всекидневни нужди. След освобождението на княжеството през 1878 г. България се замогва постепенно. Населението постоянно нараства, българската армия е организирана ефективно, годишният износ нараства скокообразно и периодично. София, която през 1878 г. беше едно кално и занемарено селище, сега е процъфтяващ модерен град. Всяко село има своето държавно училище и се развива от ден на ден. Ето как през 1908 г. България се оказа достойна да заеме позицията на водеща сила в Ориента.

Българите през 1908 г. напълно се откъснаха от контрола на Русия и изцяло работят за напредъка на своето отечество. Но те продължават да страдат, че заради намесата на Европа и отмяната на Санстефанския договор са изгубили районите на Пирот и Враня, преминали към Сърбия. Освен тези територии, изгубени от България, голяма част от вилаетите на Косово, Монастир, Солун, Одрин се върнаха към Турция. Чрез Санстефанския договор България би осъществила своя голям национален идеал, включващ 160 километра около пристанището Кавала на Егейско море. Споменатият договор би трябвало да включи даже Ускюб (Скопие) в границите на княжеството.

Ако изброявам тези добре известни исторически факти, то е, за да покажа, че през 1908 г. цар Фердинанд и неговият народ, които чудесно разбираха всички пречки, които се изправят на пътя на една могъща България, нямаше как да са радостни от възможното възраждане на една могъща Отоманска империя. Осъществяването на един подобен турски идеал не само би довело до помръкването на всяка надежда за възстановяването на Санстефанския договор, но и щеше да отлага до безкрайност обявяването на националната независимост. Ала въпреки тези предчувствия, българският народ прие Младотурската революция спокойно и с достойнство – отличителни черти на тази нация, които в значителна степен спомагат тя да заеме днес важна позиция на Балканите.

През септември 1908 г. дотогавашният статут на България бе поставен под въпрос заради "инцидента Гешов". Изпускането на г-н Гешов (български дипломатически агент, акредитиран пред Високата порта) от списъка за дипломатически прием в Истанбул, е било или грешка на турското Външно министерство, или умишлена обида, оправена към българския народ, за да си спомни той васалното си положение спрямо Османската империя, управлявана от младотурците. Пропускът да се покани г-н Гешов на едно частно празненство сам по себе си имаше твърде малко значение, но Високата порта реши да оправдае недоглеждането си като заяви на българите, че оттук насетне само представителите на "суверенни държави" ще бъдат канени на дипломатически банкети – точка от етикета, която никога досега не е била спазвана в Истанбул. Естествено, че българите предприеха най-енергични мерки, за да демонстрират пред Европа недоволството си от една постъпка, която според тях накърнява техния националния престиж.

Първата стъпка към независимостта бе извършена след една стачка на служителите от Източната железница: българите завзеха участъците от железопътните линии в рамките на бившата Източна Румелия, които досега не бяха под контрола на българското правителство. И когато служителите на компанията изразиха желание да започнат работа, българите бяха изправени пред важен избор: или да запазят контрола над железницата, което на практика означаваше провъзгласяване на националната независимост; или да върнат на работа служителите от железопътната компания, която многократно се бяха опитвали да поставят под свой контрол. Те предприеха първата стъпка. Този акт на "пиратство" – дори и извършен в името на държавните интереси – бе защитен от българите с думите, че окупирането на Източната железница е необходима стъпка, особено в случай на война, сиреч в името на общия интерес на страната, чиито жители ясно изразиха готовността си да подобрят условията си на живот. Българите може и отчасти да извършиха лудост, национализирайки железницата, без преди това да провъзгласят независимостта си. И все пак, още преди да установи контрол над железопътната компания, правителството направи всичко възможно, за да защити интересите на Хиршовата железница, като влезе в преговори, за да уточни сумата, с която трябва да възмезди насилственото отнемане на компанията.

След този инцидент последва спешно заседание на кабинета в Русчук, в нощта между 4-5 октомври, след което декларацията за независимост бе прочетена от цар Фердинанд в Търново, старата столица на България, на 5 октомври 1908 г. (стар стил). Дори и днес е трудно да се каже дали преди тази декларация е имало някаква предварителна договореност между правителството на Австро-Унгария и княз Фердинанд относно "анексираните провинции" и обявената независимост. Както и да е, без да знаем точно по какъв начин се е стигнало до разтрогването на Берлинския договор през октомври 1908 г., ясно е, че когато на 23 септември княз Фердинанд е посетил Будапеща, той е бил посрещнат от император Франц-Йосиф с царски почести. А и повече от сигурно е, че обявяването на българската независимост едва ли е било решено в края на септември при краткия престой на княз Фердинанд във Виена. Не можем да знаем дали граф Ерентал е бил официално информиран за тази стъпка, и ако да, кога. На 3 октомври външният министър на Австро-Унгария официално отрече пред английския посланик във Виена да е имал каквато и да представа за обявяването на българската независимост. При все това австроунгарският посланик в Париж при връчването на акредитивните си писма на президента Фалиер го уведомява за предстоящата анексия на Босна и Херцеговина като едновременно с това му съобщава за предстоящото обявяване на българската независимост.

Княз Фердинанд без съмнение е бил уведомен, че Австро-Унгария няма да се противопостави на обявяването на българската независимост; ето защо българското население запази пълно спокойствие при вестта за анексирането на Босна и Херцеговина, която то възприе като чиста формалност.

А сега към детайлите. След обявяването на своята независимост България склони да обезщети Турция и засегнатите лица от национализацията на железниците за всички пропуснати материални ползи, но същевременно изрази твърдата си воля, че няма намерение да плаща за щети, които, по нейна преценка, не е нанесла на Турция. С цел да бъдат уточнени някои спорни детайли в Истанбул бе изпратен г-н Димитров, съветник на министъра на външните работи, който трябваше да установи дали Турция е готова да приеме направените разумни предложения в името на мира. След което малка правителствена делегация, водена от г-н Ляпчев, министър на търговията, също посети Истанбул, за да обсъди формулираните предложения. Преговорите, които се състояха през зимата на 1908-1909 г., имаха за цел за решат следното: 1. Дали България ще поеме част от турския национален дълг и дали ще заплати една доста голяма сума, съставляваща задължението на княжество България към Турция; 2. Дали тази сума урежда и задълженията на Източна Румелия; 3. Какво трябва да се плати за Източната железница, национализирана от българското правителство; 4. Какво трябва да плати България в замяна на вакъфите, тоест за земите, над които Турция претендира, че има право в България.

Според Берлинския договор годишният трибут, плащан на Турция от княжество България, както и частта от отоманския дълг, която трябва да се приспадне на тази държава, са фиксирани от споразумение, подписано от Великите сили, които са страна по договора. Но въпреки че от подписването на този международен договор са изминали почти три десетилетия, никаква част от този дълг не е била изплатена на Турция.

Второто изискване на отоманското правителство се отнасяше до задълженията на Източна Румелия. Вместо този годишен трибут, който включваше 2 925 000 франка, българите изплатиха не повече от 40 млн. франка. Освен това правителството на новообявената държава призна дълг от 28 млн. франка към Русия заради временната окупация на Източна Румелия от руски части след подписването на Берлинския договор.

Третият пункт в споровете между България и Турция след обявяването на българската независимост се отнасяше до сумата, която трябва да се плати за одържавяването на Източната железница, най-вече за участъка в рамките на Източна Румелия. В хода на тези преговори, по време на моето посещение в София през зимата на 1908-1909 г., българското правителство беше склонно да плати или сума в размер на разходите за построяването на линията, или сума, покриваща непосредствените приходи от нея. Годишната печалба на Източната железница е около 2 млн. франка. Българите предложиха на Турция обезщетение от 40 млн. франка, което, при лихва от 5 на сто, би донесло тъкмо 2 млн. годишно. Отделна сума от 200 000 франка бе предложена за линията Белово-Вакарел, която в участъка Белово-Саранбей бе изградена от самото българско правителство. През цялата зима Източната железница, поддържана от турското правителство, или пък турското правителство, което бе зависимо от акционерите от железницата, не прие обаче направените предложения.

В София възприемаха като относително незначителен проблема с вакъфите, защото той е бил уреден в редица споразумения и договори, подписани между двете държави.

В края на 1908 г. България вече бе изплатила на Турция 82 млн. франка заради загуби, понесени от отоманското правителство. Както вече обясних, тази сума напълно покриваше всички материални претенции на Турция. Тя не компенсираше единствено моралните щети, които отоманското правителство понесе след разтрогване на васалството на княжество България и промяната в статута на Източна Румелия. Турция продължи обаче да настоява България да ѝ изплати 125 млн. франка.

След проведените преговори между Русия и Турция (с оглед на неуредени задължения след Руско-турската война) се стигна до споразумение и тези 125 милиона се разпределиха по следния начин: 40 млн., включващи съответните годишни задължения на Източна Румелия; 40 милиона заради загубата на Източната железница, одържавена от България; 2 милиона заради приходите от линията Белово-Вакарел; 43 милиона, заради откупуването на вакъфите на Отоманската империя.

В замяна на това България се задължаваше да изплати 83 млн. франка на Русия заради нейни пропуснати ползи от войната с отоманското правителство. Но сумата нямаше да бъде платена наведнъж, а на 40 вноски заедно с лихвите, тоест по 4 млн. франка годишно.

Така, след обявяването на своята независимост, българите са може би дори в по-добри отношения с Турция, защото двете страни имат равни права в сключването на договори и алианси. Български дипломати и държавници непрекъснато подчертават приятелското си отношение към младотурците. Вероятно ще бъде така, докато младотурците изпълняват предложената от тях програма.

Българите извличат и ще извличат множество предимства след обявяването на своята независимост. От 1 януари 1907 г. влезе в сила нов търговски договор, който отменя предишни търговски споразумения от 1900 г., сключени между България и Турция. По силата на този договор някои стоки могат да циркулират свободно, освободени от мита в двете страни, а редица други продукти се облагат с минимални данъци. Българите нямаха никакво желание да отменят клаузите на този договор, въпреки обявената независимост, но Турция обяви неговото денонсиране. През зимата на 1909-1910 г. имаше огромна размяна на кореспонденция между София и Високата порта, тъкмо поради изтичането на въпросния договор. Отоманското правителство настояваше, че силата на този договор автоматически изтича след обявяването на българската независимост. Българското правителство пък твърдеше, че договорът може да бъде прекратен единствено с едногодишно предизвестие. В крайна сметка се стигна до споразумение установените търговски отношения да продължат до края на 1910 г.

Турция използва огромен брой български продукти, тъй че турският купувач вероятно би усетил огромна разлика в цените, ако този договор се разтрогнеше. По този начин не само България щеше загуби водещата си роля на истанбулските пазари, но и турският потребител щеше да усети как бъркат в кесията му, вследствие на увеличените мита, с които се облагат хранителните продукти, внасяни от България. Естествено, че и българите щяха да отговорят, увеличавайки митата за вноса на турски стоки. По този начин равновесието щеше да бъде постигнато, поне що се отнася до фиска, но загубите на производители и потребители щяха да са значителни.

Една от почти сигурните последици от независимостта на България ще е увеличаването на бюджета. Вероятно страната значително ще увеличи цивилната листа на царя в отговор на нарастващите разходи, на увеличаването на броя на дипломатите и чиновниците, пребиваващи в чужбина.

За да се проумее относителното значение на предимствата и вредите, които промяната на статута донесе на страната, трябва да се оценят сумите, които България е платила или трябва да плати за своята независимост (както и трибута, изплатен заради Източна Румелия) в сравнение с ползите, които тя извлича от железницата и другите имоти, придобити от Турция. Както вече казахме, България трябва годишно да изплаща на Русия сумата от 4 020 000 франка в продължение на седемдесет и пет години. От друга страна, българското правителство досега е избягвало да плаща годишните си задължения към Турция заради Източна Румелия и линията Вакарел-Белово, като в случая има пряк приход от придобивките в размер на 5 350 000 франка. Разликата между това, което България е платила и инкасирала, не извежда правителството на пряка печалба (заради добавките, които трябва да се платят на Русия и Турция), но все пак 5 350 000 франка са начислени още в първата година след обявяването на българската независимост, което подсказва, че през следващите седемдесет и пет години страната-длъжник на Русия може да разчита на сериозни финансови предимства. Железниците ще донесат много по-голям приход, отколкото преди, защото има тарифи, които благоприятстват износа на стоки по пътя за Варна и Бургас, вместо към Одрин.

Много важни проблеми между Турция и България са вече разрешени, но остават още много нерешени проблеми преди двете страни да установят наистина приятелски отношения. Освен винаги парещия македонски въпрос, който е на дневен ред в програмите на всички български партии, както и за свързването на българските и турските железници, които да улеснят преките комуникации между България и Средиземноморието, има и редица затруднения около националността на някои българи.

Промяната в правните отношения между българи и турци, причинена от признаването на България за царство, се очерта като един от най-важните проблеми, които трябва да се решат по окончателен и задоволителен начин между Турция и България. Преди обявяването на независимостта всички българи бяха поданици на една държава, поставена в зависимост по отношение на Турция; въпросът за националността не възникваше между двете страни. Ето как в миналото някой македонец, макар и да е натурализиран българин според българското законодателство, винаги се възприемаше от Турция като отомански поданик. И макар да отбиваше военната си служба в България, Екзархията продължаваше да плаща за него такса в качеството му на отомански християнин, освобождаваща го от военна служба. С други думи, един натурализиран индивид и български гражданин бива припознат от Турция поради факта на своето раждане на турска територия и първоначалната си националност. Нещо повече, натурализацията на даден гражданин не беше валидна, ако нямаше съгласието на неговата родна страна.

Благодарение на независимостта е вече сигурно, че един човек не може да бъде едновременно отоманин и българин. И все пак, в съответствие с новия военен закон в Турция, е ясно, че натурализиран българин, без одобрението на отоманското правителство, не може да бъде отписан от поданство и е длъжен да отбие военната си служба. И ако един българин, особено ако има недвижима собственост в Македония, не се озове на призива на знамето, тогава рискува да понесе сериозни последици.

Въпросът за независимостта имаше важно значение и заради наследяването на недвижима собственост в Турция. Според турския закон християнин от една националност не може да наследи недвижимата собственост на християнин от друга националност; ето защо, когато един отомански поданик, в случая българин, умре, оставяйки недвижима собственост на наследници, които са българи по рождение или по натурализация, възникваха големи трудности в наследяването. И най-често Турция конфискуваше имотите. Тези правила в Турция се прилагат и по отношение на поданиците на Великите сили,

В резултат на преговорите, водени между България и Турция по отношение на националността, през юни 1910 г. се стигна до временно споразумение, което остава в сила, докато не бъде подписан окончателен договор между двете държави. Покрай незначителните детайли и уреждането на паспортите, става ясно, че турците, станали, българи, не губят своята недвижима собственост в Турция. Ако това споразумение не беше сключено, то българите от Турция биха изгубили собствеността, която идва от български родственици по натурализация. По същото време, през юни 1910 г., турското правителство призна правото на български поданици да притежават имоти в Турция, независимо дали те са придобити преди датата на българската независимост или не. И все пак тази собственост, притежавана от българи, може да бъде продавана само на турски поданици или на чужденци, които по силата на специална конвенция имат право да притежават недвижима собственост.

Ето защо при разглеждането на предимствата и недостатъците от българската независимост могат да се отправят всякакви критики от страна на някой чужденец или български политик, но не трябва да се забравя, че колкото и лесно да могат да се открият грешки в начина, по който бе обявена самата декларация, това ни най-малко не променя нейния характер. В България има хора, които вярват, че промяната в статута на държавата е могла да стане с по-малко средства и че железницата е трябвало да бъде окупирана едва след провъзгласяването на независимостта на България. Тези хора смятат, че Източната железница е могла да бъде купена и за по-малко от 42 млн. франка. Както и да е, но не трябва да се забравя, че когато Източната железница беше завзета от българското правителство през септември 1908 г., никой не би могъл да предвиди последващите събития – анексирането на Босна и Херцеговина и обявяването на българската независимост. И ако обявяването на българската независимост се бе случило през август или септември 1908 г. – тоест преди анексирането на Босна и Херцеговина – най-вероятно това би коствало на страната много повече от задълженията, които оттук насетне тя ще се изплащат на Русия в продължение на седемдесет и пет години и които ще струват по франк годишно на всеки гражданин на новообявеното царство.