Български национализъм? Мен ако питате, не съвсем

От началото на тази година българските патриоти са заети да доказват своето съществуване и ползата от себе си (ползата за тях самите е друга тема) на целокупния народ. Освен вече известната на всички баташка история, ние сме непрекъснато заливани от родолюбието на президента, художествено-творческата интелигенция (която взе, че тръгна отново да пише за трудовия делник на хората от МВР) и кой ли още не.

Всичко е много хубаво, но има един недостатък – този национализъм, както и толкова много други неща, е от твърде ниска проба, тоест – плод е не на искрено убеждение, а на проста политическа сметка.

И доказателствата за това не са малко (ако се съди по средствата за масова информация), като например почти напълно забравена дата: на 15 февруари 1967 г. в София, преди точно четиридесет години, е починал Симеон Радев. Човек от неговия мащаб няма особена нужда от представяне, което пропускам, но не мога да пропусна друго.

Смъртта на персона като Богомил Райнов бе публично оплакана, още приживе той бе награден с ордени като част от политиката за печелене на популярност на правителството и т.н.

Контрастът с мълчанието около Симеон Радев е поразителен и не е труден за обясняване.

Както вече е ясно (виж наблюденията на Бойко Пенчев в Дневник напоследък), “новият български национализъм” е изненадващо проруски. Още по-странно е това, когато видим кои са двама от неговите кръстници – президентът Георги Първанов и професорът Божидар Димитров, и двамата – историци по образование и, да речем, професия. Поне те би трябвало да са наясно по отношение на характера на руската политика към България от 1878 г. насетне; по политиката на СССР и по нейните последици, които все още се усещат силно.

Как да си обясним въпросната странност? Единият начин е с невежество, което, макар и забавно като хипотеза, подминава същността на въпроса. Вторият е със съзнателно изопачаване на фактите, което, имайки предвид политическите симпатии на двамата господа (особено на първия), не би трябвало да е изненада.

Всеки ще се съгласи, че в такава “сложна и противоречива обстановка” Симеон Радев би бил и е твърде неудобен, тъй като при четенето му става ясно какво представлява тогавашната руска политика по отношение на България.

Според мен за мълчанието около него има и друга, по-дълбока причина. Без никакво съмнение можем да кажем, че Симеон Радев е бил български националист. Днешните обекти на същата дефиниция обаче са негова (и на повечето хора от онова поколение) пълна противоположност.

Нито един от тях не познава както трябва историята на страната си, не владее поне в достатъчна степен нейния език (неграмотността е, уви, масово явление), не знае като хората ни един от големите европейски езици.

Какво да кажем за Симеон Радев? Владеещ свободно главните пет европейски езика и турски, с отлична научна подготовка, изключително остър ум, познаване на световната политика; един от най-добрите литературни и художествени критици (колко са хората днес, които могат да пишат като него); дипломат с голям опит и (не на последно място) човек, който държи на идеите си. Именно заради своя патриотизъм той е бил доброволец в Балканските войни и е напуснал фронта само заради необходимостта да участва в мирната конференция в Букурещ (за това може да се прочете в спомените му).

За днешните националисти той е неприемлив и заради друго. Работата и възгледите му са го водили до конфликт със сърби, гърци, турци, румънци, руси; в нито един негов ред не ще откриете омраза към когото и да било по етнически или религиозен признак. Двойно неприемлив Симеон Радев става и заради принципната си позиция в защита на политическата демокрация, и заради отказа си по какъвто и да е начин да укрепи с авторитета и таланта си “народната власт”, натрапена на България през 1944 г. За хора като сега действащия президент например това е не само политически неприемливо – то показва и съмнителната страна на неговото собствено поведение.

Само едно сравнение със Симеон Радев показва пълната безпомощност на днешния български “масов” национализъм, освен за едно – да служи (още от 1989 г.) като популистки клапан и като примамка за отклоняване на обществената енергия към незначителни проблеми (за разлика от неща като застрояването на София, разпределянето на европейските пари или странните спонсори на господин президента например).

Ето защо според мен сегашното националистическо говорене е продиктувано изцяло от политически или лични съображения и няма нищо общо с каквито и да е интереси или проблеми на страната. Нещо повече – то се използва именно за да ги замъгли и направи неразличими като част от пейзажа.

И накрая – един цитат по памет от съвсем скорошна статия на Густав Зайбт: при патриотизма, както и при вярата в Бог, е хубаво да ги имаш, но не и да ги изобразяваш фалшиво.

Още от