Българският интелектуален елит е все тъй в плен на своя опортюнизъм

Професор Градев, какво е мнението ви за конференцията, посветена на Людмила Живкова?

Когато на 18 октомври, ден преди провеждането ѝ разбрах за тази конференция и видях нейната програма, си помислих, че е фарс в стила на Уди Алън. Ако си спомняте, в неговия филм "Любов и смърт" се провежда едно подобно сборище, чиито участници бяха приветствани с лозунга Wellcome Idiots. Та си мислех, че става дума за подобен пърформанс, организиран от културния център на Университета. Не би. Конференцията се оказа съвсем реална и се проведе, с програмата, която беше обявена.

В програмата имаше изказване на Дъщерята на Дъщерята: "За майка ми като личност и като ръководителка на българската култура”. Нямаше ли кой да обясни на дъщерята внучка, че културата няма "ръководителки”? Или може би българската култура не може без ръководителки?

Провеждането на тази конференция в СУ беше позор за българската наука. По заглавията на докладите е съвършено ясно, че в нея става дума единствено за апология на Людмила Живкова, следвайки дословно модела на прочутия с пошлите си славословия сборник за нея от времето на социализма "Мислете за мен като за огън".

Виждайки, че доста от участниците в конференцията вече са писали в него, те най-вероятно са извадили старите си доклади и са ги прочели. На тази конференция, естествено, не е станало дума за дейността ѝ като член на Политбюро и за решенията, които то е вземало, като това за разрешаването на "случая Георги Марков”.

Не е станало дума за грозните и зловещи паметници, с които България беше обсипана, когато тя "ръководеше" българската култура, за огромните разхищения на средства, които уж бяха отделени за създаване на Галерия за чуждестранно изкуство, набързо напълнена с евтини сурогати, за сметка на набъбването на частни колекции и банкови сметки.

Не е станало дума за "избраните” деца, които играеха под милиционерска охрана на "Асамблеята”, и другите, които бяха отвеждани под строй да ги гледат и да им ръкопляскат зад въжетата, и т.н.

"Достойни заслуги” за "културното отваряне” на България към Европа...

При това, по повод на конференцията Евгения Живкова каза, че баща ѝ, нали Тодор Живков я беше осиновил, никога не е бил авторитарен и България е била царство на прогрес и свобода. Това публично изказване във връзка с един провеждащ се в Университета "научен” форум, имаше съвсем ясна цел: легитимиране и представяне като чиста историческа истина на това и всички подобни изказвания на това сборище.

С други думи, това беше активно мероприятие по изпиране на историята на тоталитарния режим на Живков и на неговото обкръжение, за да заблести комунистическият режим под "академичното слънце” с белите дрехи, които носеше самата Людмила Живкова.

Каква бе реакцията на преподавателите от Университета за тази конференция?

Реакцията на преподавателското тяло беше, най-меко казано, позорна. Самото провеждане на конференцията дълго време беше старателно укривано и нямаше никаква информация за нея на сайта на Софийския университет. Тя първо излезе, естествено, на страниците на в. "Дума". А на електронната страница на Университета тя се появи едва ден по-късно, очевидно за да заяви гордо и нагло – конференцията е факт, значи, това ще бъде оттук насетне аршинът за официалната историография за това време.

Какво каза ректорът за това мероприятие, гръмко обявено за научна конференция?

Ректорът публично защити с недостойни и пошли аргументи нейното провеждане. Същото направи и деканът на Историческия факултет при нейното откриване. Това беше официалната реакция. Нито един преподавател от Историческия факултет не осъди нейното провеждане, не се разграничи от нея, не обясни механизмите на манипулация и фалшифициране на историята. Напротив, мнозина се изказаха в нейна подкрепа, говорейки все от името на плурализма на научното изследвания, на това, че нямало "забранени територии”, както казва деканът на Историческия факултет в приветствието си към форума (оставяйки грижливо в забвение, разбира се, всички онези уродливи страни на режима, за които споменах по-горе), че историците не можели да бъдат учени как да си вършат работата и пр.

Какво свършиха преподавателите от Историческия факултет за последните години? Те би трябвало да са златоносни за историците в България – все пак вече има достъп до голяма част от архива, бяха публикувани спомените на много български политици, забранени и охулени от комунистическия режим, също и спомените и свидетелствата на много политически затворници и най-важното – защото вече не мълчим от страх, както бе по времето на "отваряне към Европа”?

Затова е срамно и страшно, че 23 години след падането на режима, не се намери нито един историк от СУ поне с малко интелектуална честност и доблест, който публично да реагира на това изпиране на историята, да разобличи "убийците на паметта”, както това направи Пиер Видал-Наке преди години във Франция, който изобщо не остави някои свои колеги, само затова, че са с университетски звания и титли, да разпространяват лъжи за Шоа, а напротив – съвсем точно посочи, че знанието увеличава отговорността и превръща манипулацията и лъжата в престъпление.

А и никой университет по света не позволява под прикритието на науката да се провеждат конференции, възхваляващи расизма или отстояващи негационизма, и палачите да се представят за мъченици, както това се случи, уви, онзи ден в нашия Университет.

Това не е ли очевидно за преподавателите в Софийския университет? Къде успяха да се изгубят в този толкова ясен казус – че не става дума за никаква научна конференция, а за възхвала на една облагоденствана и лансирана дъщеря на диктатор?

У повечето преподаватели се задейства условният рефлекс за "нормалност” и незначителност на подобни събития – та в колко партийни конференции са участвали, колко лекции, семинари и изпити сами са провели по история на БКП, диалектически и исторически материализъм и научен комунизъм, където са говорили абсолютното същото като това, което говореше Евгения Живкова и участниците в тази конференция?

Нещо повече, искали са студентите да го повтарят пред тях, за да си вземат изпитите. Няма да се учудя, ако започнат съвсем скоро отново да го говорят, впрочем виждам, че някои се включват вече забързано – днес едни от най-богатите хора на България идват, очевидно съвсем случайно, все от Правец и изглежда в техните сараи дават добри заплати за интелектуални камериерки и сервитьори.

Звучи изключително тревожно.

Тревожното всъщност е друго. На случващото се не реагираха студентите. То се оказа напълно извън тяхното полезрение. Нещо повече, сходни с казаните от Евгения Живкова думи се пишат и повтарят съвсем чистосърдечно от дипломанти и докторанти през последните години.

От година на година ми е все по-тягостно и болно да ги слушам. Не ги виня, за тях това е просто минало и те вземат едно към едно подобни изказвания на техните преподаватели, а и документите на режима, които ги карат да изследват. Нали това е казано, това пише, каква друга да е истината за това време?

Преподавателите им, уви, не само не ги учат, но очевидно продължават да им препречват пътя към изучаването на тогавашната реалност зад празните и високопарни думи.

Във Философския факултет е имало предложение за искане на оставката на ректора...

Когато на общото събрание на Философския факултет, което се провеждаше едновременно с конференцията в СУ, предложих то да гласува оставката на ректора за публичната му защита на конференцията и за подмяната на академичните критерии с триковете на партийно-просветната пропаганда, за моето предложение гласуваха едва 18 преподаватели, което е по-малко от 10% от състава на Факултета, в който са най-известните философи, социолози, културолози, психолози и европеисти на България.

И се оказа, че по-малко от 10% от всички тях се бяха почувствали омерзени и погнусени от провеждането на тази конференция.

Впрочем, разбрах и какво е струвало на онези 2-3 души, които на подобни събрания в тоталитарната епоха са имали смелостта да не гласуват послушно и са отказвали да вият заедно с всички тях, добре знаейки, че глутницата няма да ги пожали за това. И искрено им се възхищавам.

Няма да е изненада, ако тези 18 души от над 150 са кандидат-безработни от утре като "кавгаджии” или като "нелоялни” спрямо един нелоялен към академичните ценности ректор. Това ли беше всичко, което философите успяха да ни кажат по този повод?

След този позорен вот, за да запазят поне малко лице, преподавателите от Философския факултет гласуваха една чисто формална декларация, с която се разграничиха от провеждането на конференцията. Същевременно ръководството на факултета се постара тази декларация да остане дълбоко скрита в протоколите на събранието (добре, че я има, на някой може някога да потрябва да изтъква в чужбина, че винаги е бил антитоталитарист) и няма да я откриете на страницата на СУ, където гордо се кипри сега анонсът за конференцията, нито на страницата на Философския факултет дори.

Как преценявате обществената реакция?

Обществената реакция, макар и бързо отшумяла, и в медиите, и в интернет пространството, и особено тази на хората, които отидоха да протестират при провеждането на конференцията, беше, признавам, далеч по-адекватна, отколкото на преподавателите и студентите от Софийския университет.

Какво мислите за днешния интелектуален елит на България?

Както казах, на това събрание на Философския факултет присъстваше немалка част от "тежкото” интелектуално въоръжение на България – хора, активни в публичното пространство, неведнъж казвали на нацията кое е добро и кое - зло, нищещи слабостите на политическия елит, заклеймяващи конформизма и корупцията, борещи се за високо качество на образованието и пр.

У всички тях надделя, уви, сериозността на дребния интерес: кой държи някакъв пост в Университета, който зависи от ректора, кой има нещо общо с него, или някакви други стари зависимости (бивши агенти на ДС или преподаватели по идеологическите дисциплини), кой и днес изповядва същите възгледи като изказваните на конференцията или просто иска да няма камъчета по пътя на "академичното развитие” (това за младите колеги – асистентите), кой иска спокойно да продължи добрата употреба (най-вече за хабилитации и доходоносни проекти) на изследванията на социализма, които, разбира се, ще бъдат академично престижни и безопасно иронични, предназначени за тънкия вкус на ерудирани в материята познавачи.

Истината е тъжна, но несъмнена: тъй нареченият български интелектуален елит е все тъй в плен на своя камериерно-кариерен опортюнизъм.

*Проф. дфн Владимир Градев е преподавател във Философски факултет на Софийския университет. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите "Прекъсването на пътя" (2000), "Политика и спасение” (2005), "Между абсолютното тайнство и нищото” (2007) и др.