Българският принос в мартирологията

В центъра на Берлин, в мрачния вътрешен двор на днешното Министерство на отбраната и някогашен главен щаб на сухопътните войски на Вермахта, се намира строг и внушителен мемориал. Ученически класове, туристи и просто минувачи оставят пред него стръкове цветя, новобранци полагат тържествено военна клетва, политици водят тук на поклонение държавни гости.

В този двор през 1944 г. са разстреляни граф фон Щауфенберг и другарите му след неуспешния опит за убийство на Адолф Хитлер и проваления държавен преврат. Тяхната памет се тачи високо в днешна Германия. В чест на офицерите, дръзнали да нарушат не само военната клетва, но и да извършат по нормите на наказателното право криминално престъпление, за да спасят родината си, се провеждат тържествени държавни актове. Младите поколения се възпитават в убеждението, че въоръжената съпротива срещу тоталитарната диктатура е висша гражданска добродетел.

Нелепа изглежда мисълта, че ако някой от тези герои беше оцелял и доживял годините на демократична Германия, той би могъл да бъде подлаган на дискриминация и унижение заради борбата си със злото.

За най-дълбока жалост точно такава абсурдна ситуация набира тези дни вихрена скорост в България. Един човек на преклонна възраст, отрекъл на млади години жертвоготовно терористичния комунистически режим в родината, става днес обект на публична гавра. Националната служба за сигурност не даде на Георги Константинов допуск до класифицирана информация, с което блокира кандидатурата му за новата комисия по досиетата.

Същевременно на всички нива на публично информиране започна позната канонада от преки и подмолни внушения за “съмнителното” минало на анархиста, концлагерист и бивш емигрант, за това, че той бил съден за опит за убийство на някогашния диктатор Червенков и (о, ужас!) за взривяване на паметника на “бащицата” Сталин.

Паралелно се завъртя и изпробвана неведнъж през последните години кампания за психологическа обработка на свободното дискусионно българско Интернет пространство. Цели взводове форумни участници с явно неограничено свободно време нахлузиха маски-невидимки и запроизвеждаха сходни съчинения на определена тема. Хорово се внушава, че отказът бил съвсем правомерен поради “криминалните” действия на Константинов в миналото, намеква се за негово “разработване” от западни служби, изказват се съмнения за начина по който той бил забягнал на Запад.

И това се случва в страна, която е принудена да се свива неловко край стената, когато други бивши соцстрани като Полша, Унгария, Чехия с право и основание са чествани и почитани заради съпротивата им срещу комунистическите диктатури. Същата страна, която вместо войводата-горянин Герасим Тодоров уважава неговия мъчител, “писателя” Костадин Кюлюмов, и за чиято публика безбройните борци, затрити от комунистите в неизвестни гробове, остават безименни до днес. Пак тази страна страда, че нямала като другите силна и организирана емиграция, която да се завърне и помогне в нужда.

Ето че сега на сцената излиза човек, чието минало с пълно право може да служи за еталон на достойна гражданска позиция – извършил успешен атентат срещу капището на единия тиранин и планирал убийството на другия. Излежал 10 години в тоталитарна неволя, 7 от тях в тъмница. Избягал от рая на милиционеро-социализма и се реализирал професионално на Запад. Незабравил татковината, а се завърнал в нея да помогне с каквото може.

Него публична България посреща днес с обвинения в криминално минало и с многозначително шушукане за нещо още “пò така”, което не позволявало да му се даде достъп до архивите на комунистическите зулуми. Сътрудничество със западни служби? Някои изглежда разсеяно забравят, че същите “западни служби” са служби на нашите сегашни съюзници, докато онези служби, чийто школи тези някои са посещавали, са днес в най-добрия случай “далечно зарубежие”, за да не употребим някоя по-силна дума...

Пак в Берлин, градът от началото на тези нервни редове, на един от централните булеварди се издига паметник, пред който до днес се полагат венци. С него Германия слави група борци от съпротивата срещу националсоциализма. През 1942 г. на това място те взривяват изложбения павилион, където пред стохилядна публика се показва експозицията “В болшевишкия рай”. В нея, както днес бихме казали, мултимедиално са изобразени гладът и канибализмът в Украйна, мизерията и милионите жертви на комунизма в СССР.

Въпреки, че според всичко, което знаем междувременно, изложбата в общи линии е отговаряла на съветската действителност, тя си остава част от пропагандната машина на националсоциалистите. Ето защо нейното взривяване се счита за подвиг, а имената на извършителите стоят издялани в камък за поучение на потомствата. Такава е логиката на осмисленото и  безусловно отричане на тоталитарната диктатура. В случая – на кафявата, националсоциалистическата. Няма никакво основание да се подхожда по друг начин към червената, комунистическата.

След 18 години все някога идва моментът, когато мислещите и честни хора и в България трябва да се сепнат и да кажат - до тук и нито крачка нататък! Досега бяха преглъщани гавра след гавра. Безумно тежкият бит и политическите трагикомедии парализираха волята, раждаха цинизъм и тикаха във вътрешна самоизолация. Не е ли време един “малък” случай като този да стане камъчето, което може да обърне колата на повярвалите в непогрешимостта и безнаказаността си?

Георги Константинов е човекът, който може и трябва да бъде член на Комисията. Рецептата това да се постигне е проста. Тя е изписана от дедите на фасадата на Събранието: “Съединението прави силата”. Рядко каузата, заради която си струва съединение е била толкова очевидно справедлива и ясна.

*Други материали от автора може да намерите на блоговете http://www.de-zorata.de/ и www.de-zorata.de/blog