"Бальгерия-Нигерия футболь" (откъс от книгата на Рашко Младенов "До последен дух")

Тази вечер Рашко Младенов представя книгата си в Младежкия театър

"Бальгерия-Нигерия футболь" (откъс от книгата на Рашко Младенов "До последен дух")

"Добре дошли в света на музиканта, актьора, шофьора на такси, учителя, продавача на цигари, директора и министъра Рашко Младенов. Добре дошли, И блазе ви." Това са последните думи от краткото въведение на Дими Стоянович към книгата на актьора Рашко Младенов "До последен дух". От там нататък се гмурвате в едно необикновено житейско пътешествие "в най-необичайните кътчета на планетата (от Коньовица та чак до устието на река Нигер); ще се сражава с вас и заради вас с чудовища, по-страшни и от морските, защото няма по-страшни чудовища от хората; ще ви покани на футболен мач в джунглата и на презокеанско приключение; ще ви научи дори как да ходите в тоалетната с арфа".

 

Във вторник, 23 октомври, 18.30 ч., книгата ще бъде представена в Младежкия театър "Николай Бинев" с участието на автора Рашко Младенов, както и Димитър Стоянович и Илка Зафирова. Книгата е издадена от ИК "Жанет 45" .

Публикуваме кратък откъс:

 

.....Както сигурно сте забелязали, в цялата тази морска авантюра не липсваха изненади, приключенията изникваха едно след друго и макар че в този момент не ни интересуваше нищо друго, освен прибирането ни в къщи, съдбата отново ни хвърли в поредния екшън. Покупките вече бяха направени и ни оставаше да издеяним само още три дни. Зареяни в сладки мисли за България, седяхме на палубата с Тони и Кирето и разсеяно следяхме разтоварването на рибата. Усмихнат до ушите, към нас се приближи една чернилка от техните докери и размахвайки местен вестник заповтаря:

- Бальгерия-Нигерия футболь. Бальгерия-Нигерия футболь. Енугу, Енугу – за да разберем със стоте английски думи на Кирето, че Енугу е град, в който същия ден има футболен мач между "Тракия"- Пловдив и местния футболен отбор. Сякаш ни казаха, че са преместили България до Нигерия и само ако се затичаме бихме могли да я пипнем. Попитахме къде се намира този град и ни отговориха, че е на 100-150 км. от Лагос. Не проявихме никакво колебание, такситата им бяха много евтини и веднага договорихме едно "Пежо"-405 до Енугу и обратно за 8 долара. Разбира се пак тайно и пак с помощта на същия Иван, който ни води в джунглата. Тайната се налагаше, защото с нашите паспорти нямахме право да навлизаме във вътрешността на страната на повече от 30 км.

 

Таксито беше комби, с трета седалка отзад, така че се набутахме 7 души плюс шофьора. Същият състав, петимата актьори( Дедето заминаваше на другия ден), Румен и Иван. Мачът беше от 16 часа, тръгнахме към 12.30 и след час бяхме отново в джунглата. През нея беше прокаран асфалтов път колкото да се разминат две коли и по време на цялото пътешествие срещнахме всичко на всичко едно камионче и една бракма като нашата. Африканците са забележителни шофьори. Нашият човек караше със 150 км. в час, като едната му ръка беше на волана, а с показалеца на другата търсеше нещо в носа си, в продължение на цялото ни пътуване. Радостната възбуда от предстоящата среща започна да ни напуска, когато след 250-ят км. нищо не подсказваше, че околната среда скоро ще се прояви в нещо друго. Минахме през шегичките, че ако попаднем на човекоядци, ще присъстваме на ритуала преди да ни изядат, или както разказа Иван, в джунглата имало племена, които преграждат пътя с дървета, за да те принудят да спреш и кротко прибират абсолютно всичко каквото им хареса - дрехите ти, тапицериите на седалките, някой фар от колата или лоста за скоростите. Напрегнатото мълчание трая до 350-я км., когато Иван заяви, че ето след това възвишение, ако няма град – един зад врата на шофьора и един от нас връща колата обратно в Лагос. Явно тази мярка беше единственото, което му хрумна, защото нашия таксиджия отказваше всякакъв диалог и лудешки продължаваше да се отдалечава от нашата малка, плаваща българска територия. Не щеш ли, изкачихме споменатото възвишение и ето ти го град Енугу.

 

Бедни къщи, тук-там тухлени постройки. Още при влизането в града ни спряха полицаи, които виждайки цяла кола с бели, веднага предположиха за къде сме тръгнали. Размениха няколко думи с нашия шофьор и една джипка тръгна да ни ескортира до самият стадион. Озовахме се пред голямо телено заграждение, което опасваше целия стадион, приличащ на гигантска буца пръст. След нареждане от джипката бяха отворени железните врати, минахме през един тунел, прокаран в буцата и в тържествено дефиле закръжихме около самото игрище. Течеше вече второто полувреме, нашия човек най-после си извади пръста от носа и след две кръгчета спря пред нещо като трибуна, скована от дъски, на която имаше само трима души. Един дебел негър, една дебела негърка и едно дебело негърче седяха в три кожени английски кресла, над главите им висеше покривало от мръсен брезент, по средата на който имаше дупка, през която минаваше електрически кабел, завършващ с голяма въртяща се перка. Останалата част от стадиона представляваше амфитеатър от гола пръст, без пейки, където беше наклякала и насядала вероятно цялата мъжка част от населението на града. Както се полага, цялата тази тълпа крещеше и свиркаше и сякаш нашия автомобил за известно време отвлече вниманието на всички, защото за известно време затихнаха.

 

Точно в този миг ние спряхме тържествено пред трибуната, шумно се изсипахме от таксито и закрещяхме като обезумели. "ТРА – КИ – Я»! «ТРА – КИ – Я"! Шокът беше пълен. Нашите футболисти спряха да играят, от резервната скамейка наскачаха треньори, резерви, всички съпровождащи отбора и ни запрегръщаха, познали няколкото известни артисти. Целият стадион се смълча, реферът не разбираше какво се случва и не знаеше какво да предприеме. Дебелият негър се надигна от креслото (впоследствие научихме, че това бил кметът на града), размени няколко думи с таксиджията, дари ни с широка бяла усмивка и ни посочи да седнем на ръба на дървената трибуна (сиреч в краката му), за да догледаме всички мача. А самият мач беше още по-голям джумбуш. Температурата – 45 градуса по Целзий, непоносима влага, въздухът не мърда, и без да се движиш дрехите залепват за тялото. «Тракийци» едва се влачеха по терена, резултата 20 минути преди края беше 0 : 0. Явно класата на отбора-домакин беше в пъти по – ниска от тази на гостуващия, защото техните момчета скачаха като козлета по терена, без това да им носи някаква полза.

 

Гледката беше забележителна – единайсет облечени в еднакви екипи мъже, разположени в полукръг, почти без да се движат, ловко си подават топката един другиму и други единайсет, в други екипи, търчат между тях като обезумели, в усилието да се домогнат до тая топка. Усилия, които до края на мача не доведоха до положителен резултат. Ние не спирахме да скандираме «Тра-ки-я» до края на мача и някои от нашите момчета, незаети в безсмисленото разиграване на топката по игрището, от време на време ни махаха с ръка за поздрав. Настървената тълпа на стадиона, вече имаше опонент в наше лице (вероятно за пръв път) и крясъците и дюдюканията им се прехвърлиха към нищожната ни групичка. Усещането, че никой не разбира нито дума български, изтръгваше от гърлата ни неподозирани познания на балканския уличен фолклор. За трийсетина минути у никого от нас не беше останала и капчица глас. Веднага след мача, се настанихме в ресторанта на единствения хотел в града, където заедно с Чико Дерменджиев и компания пихме до 5 часа сутринта. От обратния път нямам спомен, защото се събудих в таксито към 12 часа на обяд, малко преди да ни остави на кораба. Между другото, същото такси откара Дедето на летището, два часа по-късно.

Още от Общество