Баща французин, майка германка

Далечният наследник на сребърния динарий, наложен от Рим на всички негови завоевания, чака цели 19 века, за да се появи на бял свят! След много пророци Франсоа Митеран и Хелмут Кол успяха да наложат еврото като единна валута.

"Една континентална валута, която да има за опора целия европейски капитал и за двигател свободната дейност на 200 милиона жители. Тази единна валута ще замени и ще погълне в себе си всичките абсурдни разнообразия от днешни парични единици, суета на разни принцове, образ на мизерията, разнообразия, които са източник на обедняване." Кой ли е казал това? Валери Жискар д'Естен? Хелмут Кол? Или пък Жак Делор? Не. Виктор Юго през 1855 г. в едно писмо до изгнаниците след държавния преврат на Наполеон Трети. И той съвсем не е първият, който е мечтал за Европа и за една обединяваща валута, силна и символична.

Валутната история на Европа е история на болезнени деления в продължение на 19 века и на бавно възобновяване на единството през втората половина на 20-и век. Валутата е едновременно инструмент на суверенитета, уред на мира и нерв на войната, фактор за богатство или за мизерия, както и връзката, която свързва на практика индивида с обществото. Тя обединява всички залози и е носител на всички страсти. От сребърния динарий, първата единна европейска валута, наложена от Римската империя на всичките ѝ завоевания, пътят към европейското единство и появата на еврото бе дълъг.

Валутата на първо място е власт. След края на Древен Рим всеки принц и всеки регион започват да секат свои монети. Възвръщането на паричната власт от царете и императора е синоним на връщането на васалите в подчинение. Но идеята за европейска валута е забравена. Трябва да чакаме до 19-и век, за да може светът малко по малко да се присъедини единодушно към британския Златен стандарт, който фиксира златното съдържание на монетите и прави от жълтия метал един общ съизмерител. Де факто е създадена една не само европейска, но и единна световна валута. Икономическата роля на валутата като елемент на стабилност получава водещо място.

Франция се съпротивлява, като запазва двоен стандарт - златен и сребърен, водейки "биметална" парична политика, която създава нестабилност, щом курсовете на двата ценни метала се различават на пазарите. За да се бори с изтичането на френски сребърни монети, Наполеон Трети подписва в края на 1865 г.

Валутна конвенция с Италия, Белгия, Швейцария и по-късно с Гърция, която създава Латинския съюз и фиксира златната връзка между паричните единици на тези държави. Латинският съюз се разпада през 1921 г., заради размирните времена около Първата световна война.

След войната в Европа започва болезнен период на загуба на валутна стабилност. Огромните дългове принуждават европейските държави да се откажат от златната конвертируемост. Германия потъва в хиперинфлация, щатската валута минава от курс 18 000 германски марки за долар през януари 1923 г. на курс от 4200 милиарда германски марки за долар през ноември. През 1928 година Франция въвежда "франка Поанкаре", в който има 65 милиграма злато. Той има известен успех до 1936 г. След това "нашата валутна история е белязана от постоянни връщания към девалвацията", пише икономистът Жак Мистрал.

През 1945 г. съюзниците искат да избегнат грешките от 30-те години. В Бретън Уудс се въвежда много строга световна валутна система около златната и доларовата конвертируемост, като валутите се прикрепят към долара и могат да се движат около определения курс само с плюс-минус 1%. В разрушена Европа часът на обединението още не е ударил, но е настъпил моментът на сътрудничеството.

Римският договор от 1957 г. не споменава нищо за единна валутна зона и се придържа към термина "европейска координация". Дошла е епохата на Тридесетте славни години и инфлацията е овладяна. Но в края на 60-те години нарастващите външни дефицити на САЩ де факто водят до изчезването на доларовата конвертируемост. Започва нова фаза на растеж на инфлацията.

Британската лира и френският франк са атакувани без надежда да устоят: недостатъците на европейските механизми за сътрудничество са очевидни. Заместник-председателят на Комисията за икономическите въпроси Реймон Бар предлага към икономическото сътрудничество да се допълни и "валутно сътрудничество".

Група от експерти под председателството на премиера на Люксембург Пиер Вернер изработва през 1971 г. амбициозен "план" за създаване на Икономически и валутен съюз на няколко етапа, който предполага значителен напредък към федерализма. Морис Шуман, френски министър на външните работи, заклеймява плана като "недозряло институционално бръщолевене". Париж отхвърля идеята. Всъщност решението, взето от американския президент Никсън на 15 август 1971 г., да прекрати официалната конвертируемост на долара в злато, пораджа общото плаване на световните валути. Докладът Вернер е погребан.

Но паричните сътресения правят илюзорен напредъка на европейската икономическа интеграция. Обменът на стоки е невъзможен, ако цените се променят много и непрестанно заради игрите между валутите. В Базел на 10 април 1972 г. европейците създават по-строг валутен режим между паричните единици на шестте тогавашни страни-членки, като ограничават промените им в коридор от плюс-минус 2,5 процента, а всяка една остава обвързана с долара.

Ражда се "Европейската валутна змия". Нейният живот не е лек. От 1972 г. Великобритания я изоставя под ударите на спекулациите срещу британската лира. Следващата година е ред на Италия, френският франк пък напуска през 1974 г. "Змията сега се гърчи по гръб, а кожата ѝ е раздрана", коментира Валери Жискар д'Естен. Провалът подчертава факта, че измислените механизми за защита (интервенции на централните банки на валутните пазари) не са достатъчни, щом координацията на икономическите политики не е достатъчно тясна.

Трябва отново да се запретнат ръкавите. Френският президент Жискар д'Естен и германският канцлер Хелмут Шмидт през 1979 г. подновяват идеята за змията (или иначе казано за валутния коридор), като този път ограничават движенията на валутата не около долара, а около един "курс-ориентир", фиксиран за всяка една от тях.

Появява се идеята, че европейската единица е достатъчно голяма, за да служи за обща "котва". Създадена е счетоводна единица под формата на валутна кошница (30 процента германска марка, 19 процента френски франк и т.н.) - наричат я European currency unit или съкратено eкю. Екюто служи за резерв на централните банки и правителствата го използват за заемите помежду си. Но стабилността все още не е постигната - за нея са нужни още 12 корекции от 1979 г. до 1991 г., отбелязва историкът Едуар Флимлен.

Новият тласък на европейския проект, даден през 1984 г. от Франсоа Митеран и Хелмут Кол, а през 1986 г. и от председателя на Европейската комисия Жак Делор, подчертава отново спешната нужда от стабилизиране на валутните курсове между 12-те страни-членки на ЕС. Общият пазар е незавършен без обща валута.

Същевременно контекстът се е променил. Ако инфлацията вече изглежда по-добре контролирана, то международните финансови пазари са способни да създадат широкомащабни спекулативни атаки, пред които централните банки са безсилни. Договорът от 1986 г. предвижда създаването на валутен съюз, но опозицията остава голяма.

Нищо друго не се случва до 1989 г. и падането на Берлинската стена. Тогава Хелмут Кол приема да изостави марката като голям скок към федерализма, към който той се стреми. В края на октомври 1990 г. в Рим започват преговори. Срещата е насрочена за декември 1991 г. в Маастрихт, Холандия.

От страна на британците и на Bundesbank опозиционерите са цели легиони. Дори и в Париж в сърцето на социалистическото правителство има размотаване на фона на идеята да се изостави валутния суверенитет, а раждането на една независима Европейска централна банка по германския ортодоксален модел е посрещнато със страх. Министърът на финансите Пиер Береговоа би предпочел, както и Лондон, да се създаде една "обща валута", която да се добави към националните, без да ги заменя напълно, поне първоначално.

Франсоа Митеран обаче не отстъпва: валутата ще бъде "единна", а не "обща". Но кои страни ще бъдат в състояние да я приемат? Хелмут Кол не се чувства способен да прокара проекта сред съгражданите си, освен с цената на строг подбор на страните-кандидатки. В Бон и Париж се налага идеята да се създадат критерии за инфлацията, за бюджетната политика и за паричната политика на всяка страна.

Именно Франция, а не Германия, предлага да се ограничат бюджетните дефицити до 3% от брутния вътрешен продукт - стойност, която поражда голяма полемика с Италия, смятаща се за нарочена цел на ограничението. Рим подчертава, че една страна-основателка на Европа не може да бъде изключена от Икономическия и валутен съюз и отхвърля критериите. Великобритания отхвърля направо всичко. Предлагат ѝ клауза "за временно изчакване", която ѝ позволява да остане встрани - позиция, която избира и Дания.

На 9 декември 1991 г. в Маастрихт още нищо не е решено. Франсоа Митеран измисля компромис на базата на "политически прочит" на критериите. Германия иска напредък към политически съюз. Франция иска договорът да постави основите на социална хармонизация. Великобритания се противопоставя. Около 2 часа през нощта е постигнато съгласие. Политиката и социалната сфера са вън, но най-важното е спасено - единната европейска валута ще се роди през 1997 г., ако мнозинството страни изпълнят критериите, ако не - крайният срок е 1 януари 1999 г.

Европа е готова да стане "първа световна сила", коментира френският президент. Договорът от Маастрихт е подписан на 7 февруари 1992 г. През 1995 г. името "екю" е изоставено под натиска на Германия. Фелипе Гонсалес предлага името "евро". "Кратко е. Едно и също е на всички езици. И е популярно." Единадесет валути са "безвъзвратно" фиксирани помежду си и спрямо еврото, което става официална европейска валута на 1 януари 1999 г. Банкнотите и монетите се появяват три години по-късно.

Още от Бизнес