Баща ни ни научи да обичаме България

Украинска еврейка ми каза в Израел - вие, българските евреи, сте трудолюбиви, великодушни и весели, личи си, че не сте преживели Холокоста, казва писателката Бети Леон

Бети Леон

С Бети Леон се запознахме в студиото на БНТ в предаването на Горан Благоев, посветено на 70-годишнината от спасяването на евреите в България, където бях поканена като изследовател на темата.

Освен мен гости в студиото бяха проф. Михаел Бар-Зоар, Бети Леон, Аврам Папаро и Максим Делчев от Еврейския културен център "Бейт Шалом”.

Аврам Папаро каза, че в тези дни, месеци и години от 23 януари 1941 до средата на август 1944, когато под натиска на чужда тоталитарна държава за евреите настъпват трудни времена, всеки божи ден към тях в България има неизброимо много прояви на добрина, съчувствие и обикновена човещина. Той разказва за наводнението през март 1942, когато българската армия спасява и извозва в лодки всички видинчани, без да прави разлика между българи и евреи. Припомня за директора на една видинска фабрика, който въпреки опасността да бъде нарочен от Гестапо, дава работа на 350- 400 младежи евреи, за да има с какво семействата им да преживяват, за видинския полицай, който предлага да вземе 8-годишния Папаро у дома си при своите две деца, за да на бъде изселван с родителите си някъде в неизвестността.

Максим Делчев от "Шалом” напомни, че тогава е имало това, за което днес само приказваме – будно гражданско общество, което е защитило хуманизма, а не политическата конюнктура.

Бети Леон заяви, че българските евреи отлично знаят, че са спасени, а не са "оцелели”, каквито инсинуации има напоследък, и че това е едно голямо дело, а проф. Бар-Зоар обясни, че подмяната на историческата истина идва от комунистическите среди, които не искат да признаят, че оклеветените от тях като "профашистки” институции: Дворецът, Народното събрание и Българската православна църква са спасили евреите в България.

Когато преди година и нещо започнах проучванията си по темата за спасяването на евреите от България по време на Втората световна война, дори не подозирах колко самите евреи се вълнуват от несправедливите, невежи и непочтени обвинения срещу България. Но бях трогната, когато всички евреи, които познавах, се втурнаха да ми помагат в битката за историческата истина – със спомени, с разкази, със снимки, с документи и ... с чувството си за хумор.

Лека-полека се свързах и с много български евреи от Израел. Оказа се, че и те се вълнуват от несправедливите обвинения срещу България и че са взели присърце каузата за признаването на приноса на Лиляна Паница и на много други българи в изтръгването на евреите от хватката на Хитлер.

Това, което ме изненада в общуването ми с българските евреи в Израел, както ме изненада преди това в общуването ми и с прокудените от комунистическия режим български турци, е колко добре владеят български език. За разлика от много живеещи в България българи, които пишат срамно неграмотно, българските евреи в Израел и българските турци в Турция пишат на чудесен български език и без правописни грешки.

Това, което свързва и едните, и другите е любовта им към България.

И тъй като за разлика от бабите и дядовците ни сме лишени от някогашната пъстрота на българската нация, когато българи, турци, цигани, евреи, руснаци, арменци, каракачани, власи и т.н. са живели заедно и са се преценявали едни други по личните си качества, а не по изкуствено създадени колективни омрази, раздухвани след 1944 година, поне отвреме- навреме трябва да чуваме гласовете на тия хора вместо крясъците на онези, които тровят обществото ни с омраза.

Бети, вие живеете в Израел, но сте родена в България.

Да, ние напуснахме България през май 1949 година. Аз бях на 11 години. Сестричката ми, която се роди през февруари 1946, тъкмо беше навършила 3 годинки.

Какво си спомняте от България?

Спомням си баирите зад къщите на баба и леля в Шумен, където се катерех като дете и можех да ям плодове до насита. За мен това беше райска градина. Баща ми беше лекар, имаше много приятели българи, беше много уважаван и обичан в града. Имам много хубави спомени от България и като че ли възкръснаха, когато се върнах за първи път там през 1985 година.

Имаше ли много евреи по онова време в Шумен?

О, да, Шумен беше град, в който имаше много евреи. Имаше и еврейска махала, където живееше и нашето семейство. 

Помните ли 10 март 1943 година, когато е отменена депортацията на евреите от Шумен?

До ден днешен не мога да забравя този ден. Той е оставил толкова траен спомен и толкова пъти съм разказвала тази история, че близките и приятелите ми сигурно вече я знаят наизуст.

Моля, разкажете я отново...

По това време живеехме в дома на баба ми по бащина линия. Помня, че майка ми беше настинала, мисля, че имаше ангина и бе решила да не става, за да се излекува по-бърже.

Изведнъж много рано сутринта се вдигна силен шум, тропот, чухме и викове и когато отворихме вратата, вкъщи нахлу полиция. Водеше ги един полицай с изваден револвер, който ни каза да се приготвим бързо и да тръгваме. Не го интересуваше, че майка ми бе болна. След това се разбра, че този полицай беше пратен от София да урежда депортацията на шуменските евреи и че е бил много нервен, защото никой от шуменските полицаи не искал да дойде у нас и да ни вземат от вкъщи. Затова той помислил, че баща ми е някакъв голям бандит, от когото всички се страхуват, а всъщност те всички бяха негови приятели и не са искали да навредят на техния Фархиев.

И така, тръгнахме с полицаите, баща ми Сабитай Фархи, майка ми Алегрета и аз, малката Бети, която не разбираше нищо, но и не питах много. Баща ми взе със себе си и чантата си за първа помощ, но защо и какво, не се питаше тогава.

На колко години бяхте тогава?

На пет и половина. Този ден се е запечатал в паметта ми, по- късно научих и точната дата на това произшествие, тъй като на моята възраст тогава нямах представа от дати, пък били те и исторически.

Какво стана после?

Пристигнахме в един голям двор, в който имаше много народ. Хората бяха разтревожени, нервни, една жена припадна. Помня, че беше червенокоса и се казваше Малвина и че баща ми отиде да я свестява. Интересното е, че преди три години като разказвах тази история на една жена на моя възраст от Шумен, тя  каза че наистина е имало такава жена, Малвина червенокосата, още била жива, когато говорихме за нея, и била приятелка на майка ѝ.

Какво ви казаха възрастните, къде отивате?

Леля ми, сестра на баща ми, също беше там и аз се залепих за полата ѝ и започнах да я питам какво става, защо сме събрани там. Тя ми каза, че ще пътуваме с влак, което страшно ми хареса и се зарадвах много. Попитах я закъде и тя каза: "За Полша.” Това ми хареса още повече. Бях толкова щастлива от предстоящия дълъг път с влак, че даже започнах да подскачам от радост.

Гледали сте на всичко като на приключение?

Ами да. Какво съм разбирала аз като дете, но колко са знаели и възрастните... Към обед освободиха жените, връщайки им бижутата, но майка ми не поиска да си тръгнем, докато не пуснат и татко и след като го освободиха и него, се върнахме вкъщи и не мога да забравя чичо ми, как седеше на прага и плачеше със сълзи...

Коментираше ли се кой ви е спасил от депортацията?

Аз си нямах никаква представа кой точно ни е спасил тогава. Истината е, че това не ме интересуваше толкова навремето. Важното бе, че продължихме да живеем както преди. Но всяка година на този ден всичко се връща в съзнанието ми.

Какво казваха родителите ви?

Баща ми ни научи да обичаме България и да почитаме народа ѝ, точно заради това, че бяхме спасени. Той успя да изрази тази си любов и в публицистика във вестници, които излизаха навремето в Израел и също с основаването на Лигата за приятелски връзки Израел-България, чийто председател беше до внезапната си смърт през 1961 година.

Задружни ли са българските евреи в Израел?

Българските евреи в Израел от онази изселническа вълна бяха много сплотени и непрекъснато се събираха, докато започнаха да измират. Българските евреи и днес обикновено се женят помежду си, събират се често на културни прояви, пеят български песни, слушат българска музика. Имаме и сайт на българските евреи, както и един клуб за култура "Слънчев лъч”, в който обикновено има четене на иврит на разкази и поезия.

Ние сме доста различни от евреите, преживели Холокоста, много се събирахме да пеем, да танцуваме.

Точно това ми разказа и една украинска еврейка, че българските евреи били много различни от останалите евреи, които били травмирани от Холокоста, и че българските евреи били много трудолюбиви, великодушни и весели хора.

А религиозни ли са българските евреи в Израел?

Българските евреи в Израел не са много религиозни, но се спазват традициите и хубавите неща от празниците.

И не забравяме и българските празници. Ето, оня ден празнувахме в Тел-Авив 24-и май и 70 години от спасяването на българските евреи заедно с българския посланик Димитър Михайлов, с Валя Балканска и с българския представител в Европейския съюз.

Лесно ли се адаптирахте към живота в Израел?

Когато пристигнахме тук, имаше много нови и непознати за нас неща от тукашния живот. Аз започнах да уча усилено иврит и учех далече от вкъщи, за да го науча по-бързо, тъй като нямаше с кого да говоря на други езици.

Първите години бяха много трудни за мен, бях добра ученичка, но много ми липсваха приятелките. Добре че близо до нас живееха приятелки от България. Но животът в Израел не е лесен, много сме преживели през тези години, пострадахме и от атентата на един камикадзе, при който загина съпругът на моята племенница, зет на сестра ми.

Все пак моето семейство наистина се приспособи към живота в Израел, повечето български евреи – също.

Още от Интервюта

Одобрявате ли протестите за цените на горивата?