Батето в страната на чудесата

С Решение от 20 ноември 2006 г. Софийският градски съд (СГС) осъди държавата да заплати на Иван Славков 15 000 лв. Обезщетението е присъдено на г-н Славков за моралните вреди, нанесени от нескопосано обвинение, повдигнато срещу него през зимата на 1990 г.

В зората на демокрацията зетят на Тодор Живков беше обвинен от стремително реформиращата се Прокуратура за незаконно притежание на 2 револвера, три пушки и патрони за тях, както и за длъжностно присвояване. В началото на процеса Славков беше задържан под стража. Арестът на тогавашния председател на БОК и воденият срещу него наказателен процес дълго време бяха център на медийно внимание.

Близо 10 години по-късно Върховният касационен съд (ВКС) призна Иван Славков за невинен. Това даде правно основание на Батето да предяви иск срещу държавата за неимуществените вреди, произтичащи от публичното му дискредитиране, в размер на 500 000 лв.

След дългогодишни процесуални премеждия, СГС оцени моралните вреди, причинени на Славков, на 15 000 лв. Артистичен детайл от съдебното решение е, че ищецът ще трябва да плати на държавата 19 400 лв. разноски по делото. От тях 19 000 лв. са държавната такса, представляваща 4% върху отхвърлената част от исковата претенция.

Така Батето, известен с усета си към абсурда, се оказа в огледалния свят на Алиса, където всичко е възможно.

Като във виц гротеска, държавата ще получи за вредите, които е причинила на Славков, 4 400 лв., представляващи разликата между присъденото обезщетение (15 000 лв.) и дължимите разноски (19 400 лв.).

Този логически, морален и правен оксиморон, който е възможен само в страната на чудесата, има законово упование. Според българското право страната, която губи делото, заплаща свързаните с него съдебни разноски. Обикновено най-голяма част от разноските е държавната такса, представляваща 4 % от цената на предявения иск. По правило, тя се заплаща при завеждане на делото. Изключение са делата по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), при които ищецът първоначално е освободен от такси и разноски. Законодателната цел е да не бъде изначално препятстван достъпът до съд на пострадалите от произвола на държавата. След приключването на процеса, разноските се разпределят между страните, пропорционално на уважената и отхвърлената част от претенцията.

Държавните органи обаче са освободени от такси. Така човек плаща на държавата дори тогава, когато търси правосъдие срещу нея. По подобен начин, Държавната комисия за енергийно и водно регулиране /ДКЕВР/ великодушно се съгласи в цената на топлинната и електрическата енергия да се включват съдебните разходи на енергийните дружества. Така, даже, когато спечелят дело срещу Топлофикация или Електроразпределение, хората плащат от джоба си присъдените им обезщетения, калкулирани в цената на тока и парното.

Икономическо основание и смисъл на съдебните такси е необходимостта от издръжка на правораздавателната система. Начинът на тяхното разпределяне между страните в гражданския процес по правило кореспондира с идеята за справедливост. Губещият делото заплаща разходите на съда, ангажиран с решаване на правния спор, под формата на държавни такси, както и разноските на страната победител в процеса.

Този принцип действа безупречно при гражданските дела за имуществени вреди. При тях се приема, че загубилата страна е неизправна, тъй като или не е платила доброволно нещо, което дължи, или е поискала от съда повече от дължимото. Поради това натоварването ѝ с разноски е и своеобразна санкция за процесуална некоректност.

Механичното прилагане на същия принцип в делата за неимуществени вреди, водени по ЗОДОВ, обаче нерядко води до откровени абсурди. Проблемът произтича от липсата на практическа възможност и на универсален критерий за измерване на моралните вреди. Те са твърде разнородни вътрешни изживявания, вариращи в широк диапазон - от физически болки и страдания, до психически дискомфорт и фрустрация. Поради строго индивидуалния им характер, интензитет и продължителност, няма общоприложима мяра за тяхното оценяване. Ето защо, претърпелият морални вреди сам определя стойността им чрез размера на претендираното обезщетение.

От друга страна, според чл.52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), „Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост”.

Правозащитен казус с държавните такси възниква при драматично разминаване между разбиранията за справедливост на увредения – ищец и на съда. Когато представата за справедливост на гражданина – жертва, не съвпадне с абстрактния и непредвидим критерий на съда за същата етична категория, търсещият справедливост неизбежно е ощетен.

- Ако поиска обезщетение, надхвърлящо моралния „аршин” на съдията, ищецът, както в случая Славков, ще плати 4% държавна такса върху отхвърлената част от иска.

- Ако, опасявайки се от излишни разходи, той прекомерно занижи претенцията си, съдът не би могъл служебно да му присъди повече от поисканото, дори да смята това за справедливо.

Така, по парадоксален и явно неморален начин, държавата печели дори от жертвите на явна несправедливост.

Такъв е случаят на Радостин Лазаров. Незаконно задържан в следствен арест, той се разболява от тежка форма на туберкулоза. Въпреки симптомите на заболяването, Радостин не е хоспитализиран своевременно. Това налага животоспасяваща операция, довела до отстраняване на лявата част от белия дроб. Човекът е доживотно инвалидизиран, а медицинските прогнози за общото му състояние не са благоприятни. След излизането от болница, Радостин предявява иск за 200 000 лв. по ЗОДОВ срещу Прокуратурата и Окръжната следствена служба. След седемгодишен драматичен процес, искът е отхвърлен, а ищецът е осъден да заплати 8 000 лв. държавна такса. Сега казусът Радостин Лазаров се решава от Европейския съд в Страсбург.

От гледна точка на Европейската конвенция за правата на човека, описаната ситуация е посегателство срещу правото на собственост и нарушава принципите на справедливия съдебен процес. Това е така, защото държавните такси, които плащат ищците по ЗОДОВ, отиват в бюджета на съдебната система, а съдилищата се издържат от тези приходи. Така съдиите, разглеждащи дела по ЗОДОВ, са икономически заинтересувани да отхвърлят исковете, за да събират повече такси.

Не е за подценяване и фактът, че претенции по ЗОДОВ се предявяват и срещу органи от съдебната система, дори срещу съдилища. Водени от чувството за самосъхранение и институционална солидарност, някои съдии умишлено присъждат незначителни обезщетения. Под страх от непосилни държавни такси, много хора се отказват да съдят държавата. Други предпазливо предявяват символични претенции.

Незначителният размер на присъдените суми, съчетан с баснословната продължителност на делата, обезверяват хората и обезценяват правото като инструмент за търсене на справедливост и социална промяна.

Въпреки че е задължена от закона, държавата не търси регресна отговорност от служителите, причинили осъждането ѝ. Вместо това, институциите на драго сърце плащат с парите на данъкоплатеца за гафове на некадърните си служители.

Ситуацията може да бъде променена чрез закон, предвиждащ освобождаване от съдебни такси и разноски на хората, търсещи обезщетение от държавата само за морални вреди. Изглежда разумно таксите, които заплащат претендиращите имуществени вреди срещу държавата, да не отиват в съдебния бюджет, а в специален фонд за възмездяване на пострадали от държавата.

При българските реалности едва ли може да се очаква политическа воля за това. Както обикновено, „вятърът на промените” вероятно ще задуха от запад. Европейският съюз едва ли ще допусне негови граждани да си плащат за това, че са увредени от българската държава. Европейците едва ли ще приемат унижението да бъдат обезщетявани с „жълти стотинки”. Макар и със скърцане на зъби, магистратите ни ще трябва да проумеят, че честта, достойнството, спокойствието и самочувствието на хората не са „буржоазна отживелица”, а общоевропейски ценности.

Ако това не се случи, държавите – членки ще защитят хората и капиталите си от българско правосъдие чрез предпазни клаузи и отказ от признаване на актовете на нашите съдилища.

Междувременно Батето, с присъщото му чувство за черен хумор, може да тества надеждността на висшестоящите съдебни инстанции в страната на чудесата.