Без мощно военно присъствие в Македония, кризата ще продължи

Западът няма подходяща политика по отношение на Македония. Сегашната краткотрайна и ограничена мисия на НАТО се очаква да приключи скоро, а са малко, ако изобщо има такива наблюдатели, които вярват, че един сериозен политически процес може да оцелее след изтеглянето на НАТО.

Тази година и ЕС, и НАТО не можаха да предотвратят балканските конфликти да се разпространят в крехката Македония. След многото риторика по преодоляването на конфликти Западът остана настрана и наблюдаваше избухването на четвъртия балкански конфликт.

Когато оръжията започнаха да гърмят над Тетово в средата на март, това вече бе краят на Македония, такава, каквато я знаехме. Макар да бе далече от перфектна, и с конституционна структура, която се нуждаеше от фундаментална реформа, Македония все пак бе най-малко неперфектната демокрация в региона. Двете основни национални групи имаха обща държава, дори правителство и съществуваха съвместно в атмосфера на относително спокойствие. Според балканските стандарти това бе едно почтено място.

Но момчетата с оръжие обещаха много по-бързи резултати, отколкото установените албански политици в Македония биха могли да се надяват да постигнат - демокрацията е бавна и рядко донася голямо величие. Това бяха същите мъже, които доказаха, че могат да обърнат света и да постигнат каквото си искат в Косово.

Ако международната общност бе научила уроците от миналото, тя щеше да защити крехката държава. Преди десетилетие, докато сръбските сили унищожаваха Вуковар и обстрелваха Дубровник, Западът стоеше настрана, вярвайки, че дипломатическите апели ще са достатъчни. Те не бяха достатъчни тогава и нямаше причини да се смята, че този път може да свършат работа.

Ако не се конфронтираш с насилието, трябва да го овладееш и усмириш. В този контекст бе подписано неотдавнашното рамково споразумение от Охрид. И това бе най-доброто, което можеше да бъде постигнато при тези обстоятелства. Франсоа Леотар и Джеймс Пардю, последниците на ЕС и САЩ, трябва да бъдат похвалени за техните усилия.

Но резултатът е неадекватен. Краткосрочната мисия на НАТО, която е с най-слабия мандат от всички международни сили в региона през последното десетилетие, се намира сега в Македония, за да събира оръжия. Официалната линия е, че тя ще напусне скоро, тъй като няма военно решение за проблемите в Македония и е работа на политиците да постигнат мира, който обещаха в Охрид.

Това е наивно. Сраженията промениха дълбоко политическата психология на всички страни в Македония. Те показаха, че сраженията са много по-бърз начин за постигане на напредък, отколкото бавните преговори и болезнените компромиси.

Друг урок от неотдавнашното балканско минало е, че ако не лишиш напълно различните групи от военната опция, никога няма да има място за политическа такава. Политически процес може да се развива само в стабилна обстановка на сигурност, в която всяка група знае, че няма друг вариант от този на компромиса и съвместното съществуване. Това бе урокът от Босна след 1995 г. и е просто наивно да се смята, че Македония ще бъде по-различна.

Няма отговорна алтернатива за мощно международно военно присъствие в Македония. Ако НАТО сериозно възприема новата си роля в Европа, тя трябва да бъде водеща по пътя. В рамките на НАТО европейците трябва да споделят това бреме. САЩ демонстрираха в Охрид, че са готови и могат да изиграят силна и подкрепяща роля за европейските усилия.

Опасностите, асоциирани с подобна роля в Македония, са очевидни. Западът вероятно ще влезе в още един голям и открит във времето ангажимент в региона. Ние ще бъдем силно ангажирани във военни и политически операции за сдържане в двете най-трудни линии на разлом в региона - тази между хърватите и сърбите в и около Босна, и тази между славяните и албанците, преминаваща през Косово, Македония и околните райони.

Това със сигурност не е решение. Но фактът, че ние се препъваме от една криза в друга вече цяло десетилетие и нямаме кого другиго да виним, освен себе си, може би ще доведе до един сериозен политически опит да се решат дълбоко вкоренените проблеми в региона.

Ако международната общност не възприеме една всестранна и координирана политика, никога няма да има край на кризата в региона.

* Авторът е бивш премиер на Швеция, специален пратеник на ЕС в Босна от 1995 до 1997 г. и специален пратеник на ООН на Балканите от 1999 до юли 2001 година.