Бирата и единството на ГЕРБ

Вододелът вече е ясен – от празника Банго Васил нататък нищо няма да е същото. И това се отнася не само за управляващите. Отнася се за всички нас – т.е. управляваните. В публичното пространство приятният премиерски баритон, разпъващ чадър над "Мишо Бирата” (по неговите собствени думи), ще отеква по-дълго, отколкото можем да си представим.

И в същото време не е трудно да се предвиди, че когато тази реплика започне да заглъхва – или малко преди това – ще се разнесат други гласове, може би отново в диалог с действащия премиер. И вероятно правилото за градация ще продължи да се спазва и лавинната последователност във въпросите към премиера за агентурния прякор "Буда” (примерно) или за "възродителния процес" ще са доказателство в тази насока, независимо дали атаките идват от РЗС, от вестник "Галерия” или отнякъде другаде. Така вместо разпъване на чадър и ходатайстване за ломската митница в бъдеще може би ще чуем как се съсипва нежелан конкурент, как се уреждат магистрални търгове или как се замитат следи на агентурно минало. А може и нещо съвсем друго да чуем!

От всичко това следват три основни извода:

Управлението на ГЕРБ се намира в първата си сериозна криза;

Премиера го надиграват на собствения му терен – подслушване и тайни служби;

От 14 януари 2011 нататък нашенските политици (и не само те) ще водят телефонните си разговори по съвсем различен начин.

Естествено, сеизмични вълни имаше и преди. В българските условия подобни сътресения са предвидими за всяко управление и за всеки мандат. Само че ГЕРБ някак си естествено станаха рекордьори по скандална специфичност, защото кадровите провали с Румяна Желева и с Калина Илиева са без прецедент за последните 20 години. Рекордът беше затвърден, когато вицепремиерът и вътрешен министър Цветан Цветанов се изцепи от трибуната на парламента и огласи телефонните разговори на неколцина гузни и недодялани лекари, само че забрави да каже кой и защо е разпоредил използването на СРС в конкретния случай. Така той се постави над закона, според който такива средства са допустими само и единствено за целите на разследването, и то в строго определени случаи.

След този гаф отговорните институции удобно замълчаха, но си направиха лоша услуга, защото следващият удар – флашката за "Мишо Бирата” – ги свари неподготвени и без морално извинение за безгръбначието им.

И тук е мястото да се каже, че няма абсолютно никакво значение дали някаква експертиза ще докаже дали записът е автентичен или не. Защото признанията, че такива разговори са водени, последваха невероятно бързо и самият премиер трябваше да мине в кръгова отбрана и да се крие зад публични полупризнания и зад неудобния президентски гръб, което – ако перифразираме неговите собствени думи – прави ситуацията "таралежна”.

Защото съвсем скоро преди това същият премиер беше заявил, че "на практика България вече няма президент.” (Да им имам далновидността на родните политици!)

Чуват се обаче и мнения, които оспорват оригиналността на скандала с врачанската бира и припомнят прословутата реплика на Петър Младенов за танковете, която в известна степен повлия хода на българската история. Вярно е – паралел има, и то поне в три направления. Първо – че дори едно изречение може да ти отреже главата. Второ – че мухлясалите тоталитарни рефлекси водят до обявяване на всеки запис за монтаж. И трето – че противниците обикновено изчакват с месеци, преди да ти изкарат кирливите ризи.

Стига обаче с историческите сравнения, защото ситуацията има далеч по-важно измерение – и това е

единството на управляващата партия ГЕРБ.

Може би най-интересната статистика за членската маса на въпросната формация би била една проста таблица, показваща настояща и бивша партийна принадлежност. Знаете ли какво би се получило?

Статистическият резултат недвусмислено ще покаже, че реалните донори на партийна маса в ГЕРБ на практика са СДС, БСП, тук-таме НДСВ и още някои други комбинации и люспи. Хората, за които ГЕРБ е първото партийно членство в живота им, решително са в малцинство. Или казано по друг начин – ГЕРБ е прибрал при себе си множество партийни "изрезки”, включващи както недоволни, прогресивни и свободомислещи хора, така и опортюнисти, отцепници, изгонени, заблудени и всякакви други. И докато "старите партийци” на прехода не отидат в пенсия, тази картина ще се възпроизвежда – в по-малка или в по-голяма степен – в следващите партийни формирования, които ще се появяват на българската политическа сцена.

Върху тази основа не е трудно да се прогнозира душевният смут, който отскоро броди из партийните управленски редици. Несъмнено в огромната си част членовете на ГЕРБ ще изразят подкрепа за лидера и партийната линия. Мнозина ще го направят, защото вярват и се уповават на партийното ръководство. Други ще го направят, защото положението на управляващи в момента е изгодно за тях и ще жертват принципи заради власт, приспивайки съвестта си с твърдението, че в политиката това е аксиома.

Трети обаче ще ръкопляскат от страх.

И този страх – и то не отскоро – е истинската визитна картичка на настоящата власт, защото респектът от силовите методи бе заложен още в първите дни на управлението на ГЕРБ и същото това управление сега сега ще трябва да храносмила плодовете на собствената си политика.

Както винаги при подобни кризи най-пострадавши са разумните хора, доколкото са представени във всяка власт и доколкото са наясно, че ролята им в новата българска история е ограничена. Техният глас – ако изобщо си отворят устата – може да стигне до нечии уши, но промяна няма да има, защото ембрионалният ген на ГЕРБ е едноличното управление. А там идеологията е ясна: самоизтъкване, медийни лакърдии, заглушаване гласа на инакомислещите – и в същото време (зад кадър) опит за дългосрочно овладяване на икономическите лостове в държавата.

Ако пък някой не вярва, че подобна тактика е печеливша, нека гледа поръчковите рейтинги и последните изборни резултати. Само че откатът при подобна залпова риторика е само един – затаяване на недоволство сред разумните в ГЕРБ.

На този етап обаче това недоволство няма да разцепи партията. И то не само защото до момента няма оспорено лидерство всред еклектичния сбор на "герберите”, а защото именно разумните и далновидните, дори да съберат нужната смелост, няма да искат да се отъждествят с образа на проваления политик, какъвто може да се окаже настоящият премиер.

Тогава остава втората вероятност – ако не се овладее кризата, ГЕРБ би трябвало да се разцепи. Всички обаче инстинктивно усещат, че в момента лидерът им търси върху чия глава да стовари нервността и страха си от провал, защото психологията учи, че когато в една затворена група властват страхът и принудата, те се прехвърлят и върху съзнанието на водача – неминуемо е.

Така че нормалният процес на вътрешно-партийна диференциация е повече от невъзможен, понеже както евентуалните претенденти за лидерство, така и пионерите във фракционно поведение прекрасно осъзнават, че ще бъдат смачкани и низвергнати, при това с недотам цивилизовани и демократични методи – та нали живите примери за премиерски реакции и МВР-акции са пред очите им!

Остава третият вариант, който обаче е най-неприятният – тихата ерозия на вътрешно-партийното единство. Помръкването на лидерската харизма ще бъде съпътствано с размиване на чувството за екипност и с почти невидими снежинки на неподчинение – ту правосъдният министър изненадващо ще възрази срещу това да бъде подслушвана, ту някой депутат ще се "разсее” при гласуване, ту някой доскорошен съратник ще даде анонс за дистанциране – и така нататък.

Всъщност

най-вероятният сценарий е трите процеса да вървят подмолно и паралелно

– с различни тласъци и ритъм.

И така до момента, в който снежинките натежат като айсберг и разнородната партийна конструкция на ГЕРБ се срути. Отломките няма да са приятна гледка, но междувременно щетите от сегашното управление ще придобиват все по-ясни измерения.

А те могат да се опишат с три думи –

регрес на демократичността.

Защото и за глухите вече е ясно, че нито действащият премиер, нито първите му заместници имат нужните демократични рефлекси на съвременно европейско ниво. Борисов и Цветанов просто не са имали шанса или желанието да осмислят школата на прехода – преди да дебаркират в Столичната община техният житейски път е лъкатушил повече през охранителни фирми и структури на МВР, обрасли до гуша с плевелите на прехода и с кадрите на ДС, а пък г-н Дянков е някак си повече американец, отколкото европеец – но това е вече друга тема...

Така че каквото и да правят хората от ГЕРБ, те няма да могат да избегнат историческата си отговорност. Няма да избягат обаче и от непосредственото партийно поръчение, което ще им се стовари на главите буквално в утрешния ден – че са длъжни да стиснат зъби и да издържат, докато вкарат лидера си в тихото пристанище на президентската институция.

Колко от тях обаче подозират, че това е предначертаният край на ГЕРБ?