Блудният син, който никога не се завърна

Влажна есен изпраща 19 век. От амвона на голяма бяла църква слиза с бързи, тежки стъпки пасторът – снажен мъж, когото непознати често бъркат по осанката и облеклото с банкера в града. Мигове преди това хоралите под покрива на сградата са заглъхнали, проповедта е прекъсната от момичешки писъци. Само циничният смях на гръмко говорещ младеж нарушава конфузната тишина, в която отеква ехото им. Богомолци са смутени от вулгарния му език. Момичета, заели места пред него, плачат, едно от тях става и напуска богослужението разстроено. Със силна хватка за врата и няколко тежки удара нахлулият пиян смутител е изхвърлен на дъждовната улица.

Отвъд оградата младежът не спира да буйства, а богохулните му крясъци кънтят през прозорците на църквата. Невъзмутимо пасторът се връща на амвона и продължава неделната си проповед. Песнопения след нея заглушават виковете.

Дни по-късно прозорците са разбити. Не за първи път. Всеки християнин в общността и извън града знае чие дело е това. Двама от тях изпитват особена болка - родителите на младежа. Безпомощни пред растящата с годините на възрастта му неприязън към Църквата, Християнството, хората и Бог. Едва десетгодишен той е взел упоритото решение никога да не стъпи в църква, след като е изгонен от неделното училище заради агресивния си характер. На 12 години е изхвърлен и от училище. И към двете институции той развива комплекси и ненавист. И на двете той ще си отмъщава цял живот – на християните и интелигенцията.

Баща му заболява и умира от болка по никога незавърналия се блуден син. Майка му и двете му сестри ще правят многобройни опити да го върнат, но без успех.

Сцената не е от американски уестърн-филм,

където благоприличието и невинността се конфронтират с местния злодей и духовникът напуска сдържаността си, за да го накаже лично със сила.

Градът е българският Самоков. Пасторът е първият български абсолвент в Харвард – Стоян Ватралски. Брилянтен ум, оставил ярки следи сред академичния елит в престижния университет. Завърнал се в България, преподавател в Американския колеж, лектор в Софийския университет. Поет и публицист, чиито избрани съчинения ще се издадат в 17 тома през 1930-те. Близък приятел на Иван Вазов, Иван Шишманов, Симеон Радев и Пейо Яворов.

Шестнадесетгодишният младеж, когото пастор Ватралски изхвърля от църквата, е Георги Димитров, бъдещият комунистически диктатор.

През пролетта на 1902 г. известният американски богослов Ф. Е. Кларк е гостуващ лектор в Американския колеж в Самоков. Лекциите му се радват на широк интерес. Групи интелектуалци пътуват от цяла България, за да участват в дискусиите с него. Кларк е организаторът на християнското младежко движение в САЩ през 1881 г., което не губи популярността си и до днес с общоцърковните младежки организации YMCA и YWCA. Пред американската преса Кларк ще сподели: «Oтдавна не съм прекарвал такава благословена атмосфера като тази в Самоков, България.”

Това, което теологът пропуска да каже, но отбелязва в дневника си, е сблъсъкът му с провокациите на един 20-годишен словослагател, работещ в печатницата на евангeлската мисия в Самоков. Приет на работа там, въпреки негодуванието на църковното настоятелство. По молба на майка му, член на евангелската съборна църква в София, младежът е допуснат да си изкарва прехраната като печатар.

На всеки в аулата на колежа прави впечатление кресливият глас, с който младият мъж се опитва да обърне дискусията по богословски проблеми в разговор за марксизъм и революционен атеизъм. Кларк и слушателите му нямат представа, че стоят пред бъдещия комунистически диктатор Георги Димитров. Този, който четири десетилетия по-късно убива без съд и присъда свещеници и пастори, църковни служители и миряни, обричайки ги на ада на комунистическите затвори и концентрационни лагери.

Като печатар той ще злоупотребява

с даденото му единствено от християнско милосърдие работно място и ще краде пари, хартия и мастило, за да публикува комунистически позиви и антирелигиозни брошури. Печатницата е оборудвана с модерна техника, в нея се печата не само евангелска богословска литература, но и православна. Политици и партии ползват техническите ѝ предимства за своите издания. В нея се издава партийна литература, между която вестникът и агитационните материали на ръководния орган на Радославистите - една от големите български либерални фракции след дълбоката схизма в либерализма, последвала смъртта на Стефан Стамболов.

Младият Георги Димитров отива далеч и си позволява да прави коректури дори на текстовете на Васил Радославов. Последният е по-скоро впечатлен, отколкото ядосан. Младежът е напуснал рано училище, но е очевидно интелигентен, в състояние е да изчита и систематизира огромно количество текстове. Единствен проблем за д-р Радославов е крайното увлечение на Димитров по марксизма. Радикалният млад марксист не допуска дори мисъл над социалдемократическата парадигма на един Едуард Бернщайн. “Равноправие между социалните класи посредством постепенни социални промени, чрез политически средства и без насилие“ – към тази идея Георги Димитров изпитва пълно презрение. 

Макар да се прикрепя към кръга на Димитър Благоев,

той ще бъде видимо комплексиран  от по-образованите от него социалдемократи. След разцеплението в българското социалистическо движение и революцията в Русия, Димитров хитро ще прецени, че мястото му е при тесните социалисти – те са многобройни, изключително агресивни, въоръжават се, готови са на всичко в името на комунистическата идеология. За тях насилието е култ, а необразованите в редиците им са мнозинство - с натрупаните опит и знания чрез самообучение Димитров ще еволюира бързо в техен младежки лидер.

Това се осъществява благодарение на широката му конспиративна дейност, организираните стачки и войнишки бунтове през и след Първата световна война. Но въпреки това, за българските демократични партии той е незначителен проблем – разглеждан е от лидерите им като безопасен. И е оставен цели десет години в Народното събрание, където е най-младият депутат. До бягството му в изгнание за каузата на нелегално организирания от СССР червен тероризъм в Западна Европа. Едва след което е обявен за издирване и главата му е оценена на 100 000 лева.       

Георги Димитров има силно влечение

към красиви и начетени млади жени. Самият той неперфектен, търси максимума префектност в една жена. Възрастта ѝ е необходимо условие, за да има контрол над нея – тя трябва да бъде значително по-млада от него. Потеклото, нравствеността и интелекта на момичетата, върху които се спира изборът му, са всъщност буржоазните добродетели, които всеки марксист презира.

Димитров се чувства съпричастен към идола си Карл Маркс. Последният живее с имуществото на богатата, добродетелна фабрикантска дъщеря Жени, от стар благороднически род немски протестанти. Какво по-добро от такъв избор и за българския марксист, още повече, че има корени в българските протестантски среди? Но  Георги Димитров не успява да си осигури този комфорт – няма шанс именно сред тях, те го отхвърлят.

Той заживява с Любица Ивошевич – крехка, красива и интелигентна млада жена от сръбски произход. Което компенсира много - по това време сред западните ученици на Маркс е станало модно течение (особено след аферите и женитбата на Каутски) сватосването на комунисти с млади сръбски и хърватски комунистки - задължително красиви, нежни балкански интелектуалки.

Любица наистина го обича –кореспонденцията им разкрива това категорично. Тя се отдава буквално сляпо на тази връзка – и става нейна жертва. В условията на живот под охраната на Сталин в СССР тя умира самотна, бедна и туберколозна.

През това време съпругът ѝ развива конспиративна мрежа в Западна Европа по поръчение на Коминтерна. Която днес може да впечатли всеки ислямски терористичен кръг.  

Десет години - от 1923 до 1933 г. - Коминтернът плаща за всичко. Димитров живее в Швейцария и Германия, докато е заловен с Васил Танев и Благой Попов от Хитлер за целта на Лайпцигския процес. Под името д-р Рудолф Хeдигер, с фалшив паспорт и свободно говорещ немски език, Димитров е хванат и обвинен с двамата си съратници в подпалването на Райхстага. Само в пропагандните материали на комунистическата диктатура ще се развива и храни митологемата за езиковия краш-курс от 6 месеца в затворническата килия, след който той се бил изправил срещу Гьобелс и Гьоринг.     

За периода му като задграничен терорист

не е известно много, поне за личния му живот. Предполага се, че е имал множество афери, докато съпругата му е държана като залог от Сталин и в крайна сметка умира.

При договорената размяна на Георги Димитров след процеса за патетичния «герой от Лайпциг” няма да решават само Хитлер и Сталин. Разбира се, решението е преди всичко тяхно. Но българският цар Борис III се намесва внезапно и по неизвестни причини взима лично отношение пред двамата диктатори, с молба да се опази животът на тримата комунисти.

Може би Борис посредничи в отклик на международните акции в тяхна защита - левите западни сили и пропагандаторите на Коминтерна успяват да акумулират широки международни реакции в защита на тримата българи. По-късно Георги Димитров се отплаща на Борис като не убива съпругата и децата на покойния български цар. По съвет на Сталин  ги поставя под натиск с убийството на регента принц Кирил.

В крайна сметка, животът е без стойност за революцията. Големият баща на масите е показал на българското си протеже още през 1934 г. разменната монета за живота му – Георги Димитров остава под надзор в Кремъл, а другите двама ”лайпцигски герои” Танев и Попов още с влизането им в СССР са изпратени в Гулаг. 

Сталин настоява

за сватбата на Елена, сестрата на Димитров, с младия Вълко Червенков. Сталин е и този, който осигурява втората жена на Георги Димитров. По произход от стар еврейски род, на който е обърнала завинаги гръб, Роза е комунистка с буржоазно потекло и достатъчно интелигентна, за да знае как да играе според правилата на революцията и сталинизма. Димитров ще я принуди да встъпи в църковен брак - в изблик на синовни сантиментални чувства, подчинявайки се на желанието на майка си Парашкева.

Сталин няма нищо против венчавката им през 1948 г. Самият той се покорява не по-малко трогателно от ”по-малкия си брат” на майчината воля. На майка си, отдадена православна вярваща, обезкървилият руските църкви диктатор построява в имението си голям личен паркалис, за да има тя място и време за лично поклонение, когато му е на гости.

Когато Парашкева посещава Георги Димитров в СССР, Сталин ѝ позволява да се моли в параклиса на религиозната му майка. Едиповият комплекс на отпадналия православен семинарист не му пречи да избие десетки милиони руски граждани, мнозинството от тях християни. И да обезглавява свещеници, монаси и монахини, докато се просълзява пред образа на майка си, коленичила пред кандилото и иконите в личния ѝ параклис. Отпадналият протестант Георги Димитров получава пряк пример как е възможно едното да не пречи на другото. Психологът Юнг вероятно би имал по-обстоятелствено обяснение за това.       

Майката

на Димитров е силна по характер жена. Научава се сама да чете на 22 години, след като е родила вече две деца. Бегълката от Македония познава много страдания. Взискателна към околните, тя никога не е строга с проблемния си син. Надява се майчината ѝ обич и присъствието ѝ като християнка в живота му да са достатъчни. Но те не са.

Димитров е кръстен вероятно като бебе или едно-двегодишно дете в евангелската църква в столицата. Изследователи и съвременници ще пишат за него като за ”отпадналия протестант”. С жест на последно милосърдие, след изваждането му от мавзолея един протестантски пастор ще разреши след дълги дебати през 1990 г. костите на атеиста, обезкървил нацията и Църквата, да бъдат погребани там, където са заровени вярващите му родители.

Преди да си тръгне от този свят Парашкева с последна надежда се намесва в живота на алкохолизирания и разяждан от болести комунистически лидер, като го заставя да сключи църковния брак с Роза. Двамата атеисти венчава евангелският пастор Васил Зяпков. Той е близък приятел на екзарх Стефан и ръководи българската делегация на Световния съвет на църквите.

Надеждата на майката и на известния пастор е обръщението на Димитров. Уви, такова не настъпва. Парашкева умира без да види резултат от пиетата си. А известен с човеколюбието си пастор Зяпков е сред първите 15 пастори, осъдени на смърт или доживотен затвор в трудов лагер от Георги Димитров само година по-късно, през пролетта на 1949 г. Венчалият го стар пастор става една от жертвите на комунистическия диктатор.

Общата им равносметка е

близо 30 000 убити без съд и присъда през първите четири месеца след 9.IX.1944 г. Над 250 000 жертви в българските концентрационни лагери и затвори. Сред които християни от всички български верозиповедания. Само през първите 5 години жертви на убийства и репресии са 15 висши православни клерици, над 120 православни свещеници, духовни служители и монаси, 15 главни пастори на евангелските църкви, 60 протестантски църковни служители. Обезглавена е и българската католическа църква.

На 2 юли 1949 г., само два месеца след като е обезличил елита на българския протестантизъм при инсценираните пасторски процеси, отпадналият протестант Георги Димитров умира с разяден от алкохолизъм черен дроб и поразен от пневмоторакс бял дроб. 

Статията е публикувана в новия брой на сп. ”Вагабонт”

Още от

Одобрявате ли протестите за цените на горивата?