Бокова и срамът

Не ще и дума – изборът на Ирина Бокова за генерален секретар на ЮНЕСКО бе събитие, което просто няма как да бъде разчетено еднозначно. То породи спорове и сблъсъци, породи възторжено ликуване и яростно охулване – които много бързо се позиционираха от двете страни на политическата барикада: ликуваха левите, а десните негодуваха.

Не всички обаче. За разлика от друг път имаше и люде, които приемаха този избор като положителен знак за това, че страната ни вече е видима за цивилизования свят – и изразяваха готовност да поздравят този избор не защото чрез него се номинираше една видна политическа функционерка на БСП и потомка на класическата комунистическа номенклатура, а просто защото бе избрана една българка. Няма значение каква е – казваха те. Трябва да се радваме и да се гордеем с този избор, тъй като е важен за България.

Имаме ли основания за гордост, защото "светът” е избрал Ирина Бокова за генерален секретар на ЮНЕСКО? Трябва ли да ликуваме, пренебрегвайки "домашния” въпрос за персонализацията на този избор? Бяха лансирани много и различни негативни отговори на този въпрос – като се почне от това, каква калпава и корумпирана организация е ООН и подопечната му ЮНЕСКО – и се свърши с горестното заключение, че този избор е подигравка със страдалците от комунистическия режим: теза, лансирана между впрочем не само от българи и не само в България (най-остро между впрочем я постави известният писател от български произход Илия Троянов).

Не малко от изразилите публично своето мнение по този въпрос заявиха, че не се гордеят, а се срамуват от този избор. Имат основание – изборът е наистина срамен – но не с това, че е избрана Ирина Бокова. Срамен е с дълбинните нравствени деформации, срамен е с гузната съвест и двойния аршин, които се крият под повърхността му. Срамен е – иначе казано – не толкова със своето персонално въплъщение, колкото с неговите политически, нравствени и – държа да подчертая, не на последно място! – естетически основания.

Няма да споря с ликуващите по повод избора на Ирина Бокава – няма никакъв смисъл да се спори с тях. Няма да споря и с отричащите този избор: защото всички те са прави в своята аргументация. Да, ЮНЕСКО заедно с шапката ООН е калпава и отживяла времето си организация, чието място е в музея на ХХ век. Да, да избереш на най-високия постиган от една млада демокрация пост не просто комунистически функционер, но и знаков представител на комунистическата кланова структура, е не просто съмнителен, но и направо циничен избор. Да, този избор легитимира порочния модел на прехода в България – а с това и кагебисткия сценарий за тъй наречената "перестройка” в източния блок: запазването на властовите позиции на партокрацията срещу отказ от сбърканата икономическа доктрина – заедно с отдавна пропадналата надпревара във въоръжаването и несвестните бълнувания за световно господство на комунизма.

Да: в крайна сметка и самият избор трудно може да бъде повод за гордост, тъй като се дължи на серия случайности – например решението на австрийския еврокомисар Бенита Фереро-Валднер да се откаже от надпреварата след третия тур и да призове поддръжниците си да гласуват за Бокова – или антисемитските изказвания на основния ѝ конкурент – египетския министър на културата Фарук Хосни, вследствие на които Бокова се оказа избрана от странен конгломерат: от жаждуващата реванш за серията изборни поражения в Европа световна левица – и от световното еврейско лоби.

Чак на последно по значимост място мога да се вместят средствата, отпуснати от българската държава за нейната лобистка кампания – и персоналните усилия на българския президент, който я водеше навсякъде със себе си – бидейки персона нон грата за цивилизования свят, но затова пък често канен в разни затънтени държавици и близко-източни деспотии.

Тъй като вече споменах крайно невъзпитания от гледна точка на етническата толерантност израз "световното еврейско лоби”, бих искал първо да подчертая, че нямам никакви пристрастия към антисемитизма – напротив, смятам го за допотопен и нравствено уродлив. Но ще се възползвам от този повод, за да задам основния въпрос, който би трябвало да ни вълнува по повод избора на Ирина Бокова: ако тя беше дъщеря на Гьобелс, дали щеше да бъде избрана тъй лесно и безпроблемно за генерален директор на ЮНЕСКО?

Предчувствам негодуващите възражения и възклицанията: е, това вече е прекалено! Само че прекалено ли е наистина? Задавам този въпрос, тъй като разлика има само в мащабите на пропагандата и в интелектуалния потенциал (за съжаление не в полза на Георги Боков) – но не и в идеологията. Националсоциализмът е клон от голямото дърво на световния комунизъм – и е като него идеология на насилието – защото е все едно дали провеждаш геноцид, унищожавайки раса (при националсоциализма) или класа (при комунизма).

Много далеч съм от мисълта да прехвърлям греховете на бащите върху гърба на децата им: не, Ирина Бокова не носи никаква отговорност за просташката идеология, вменявана десетилетия наред на всички българи чрез ръководения от баща ѝ печатен орган на партията с голямо "П” – в. "Работническо дело”. Интересува ме нещо по-важно: разликата в критериите. А именно: защо би било невъзможно да изберем за генерален директор на ЮНЕСКО дъщерята на Гьобелс, защо подобен избор ни изглежда кощунствен и невъзможен, а избирането на Бокова се смята за "победа на демокрацията” – както писа по този повод френският в. "Фигаро”?

С какво по-точно комунизмът е по-малко скандален, по-хуманен, по-заслужил уважение и доверие, в сравнение с фашизма? Може би лагерите в руския ГУЛАГ са били по-приемливи от фашистките концлагери? Може би там са загинали по-малко невинни и са съсипани по-малко човешки съдби? А тези представители, дето са гласували за Бокова, дали са чели поне един ред от Шаламов и Солженицин?

Или може би – понеже става дума за ЮНЕСКО – руският режим е имал по-адекватно отношение към културата и образованието? И как по-точно се е изразявало то – подпечатано с кръвта на Бабел и Манделщам – или на Райко Алексиев и Георги Марков? Подковано със здрави макаренсковски и лисенковски принципи, окрилено от партийност и класова осъзнатост?

Да, разбира се, няма значение кой е баща на Бокова, нито пък кой е брат ѝ – същият онзи Филип Боков, дето по повод полувековния терор на неговата партия над българския народ казваше, че "БСП поема вината, но вече само с мезета”. Има значение обаче това, че днешният генерален директор на ЮНЕСКО беше министър на външните работи в правителството на Жан Виденов, което докара страната ни до трета национална катастрофа. Или че беше неуспял кандидат за вицепрезидент – през същата тази 1996-а, в края на която инфлацията беше стотици проценти, спестяванията на българите – преточени в джобовете на кредитните милионери, а заплатите се измерваха с мизерните 10-15 долара на месец.

Има значение, но не кой знае какво. Може би има лично значение, може би този нравствено уязвим бекграунд е от компетенциите на самата Бокова, може би би създавал проблеми на съвестта ѝ – в случай, че въобще има такава. Големият проблем обаче не е там. Големият проблем е липсата на отговор по въпроса защо мерим двата най-ужасяващи и напълно съпоставими режима в най-кървавия век от човешката история с различен аршин.

Защо единият е заклеймен навеки, а свързаните с него – белязани с неизличима дамга, а другият е дотолкова приемлив, че принадлежността към него и към преките му наследници не носи никакви негативни реакции – и може да бъде пренебрегната с лека ръка? Защо при падането на Берлинската стена тъй нареченият цивилизован свят прие, че хуманизирането и смяната на системата в Дивия Изток може да бъде поверено не на тези, които срутваха, а на тези, които градиха стената? Кой и защо реши, че те са също толкова легитимни, а в ред случаи – и предпочитани партньори?

Може би защото фашизмът и комунизмът се оказаха врагове в голямата битка на ХХ век: Втората световна война? Дали пък някой не си спомня, че заедно я започнаха, като нападнаха, превзеха и си поделиха Полша? И дали някой в България не помни пълното одобрение на родната комунистическа партия за този варварски акт, демонстрирано по това време? Или пък за някого е било наистина толкова голяма тайна какво е станало с полските офицери в Катинската гора? Или пък никой не е знаел къде отиват ешелоните, наблъскани с воювалите допреди дни руски войници, чийто единствен грях е бил, че са видели с очите си един друг свят, по-различен от Сталиновия зандан?

Всички всъщност са знаели – много добре са знаели за каква месомелачка става дума. Знаели са, но са имали по-висши задачи и съображения – и затова са спазвали здравословно морално равнодушие спрямо делата на сатрапския си съюзник. Затова са решавали съдбата ни, пишейки на салфетка оферти от рода на следната: Гърция – наша, България – ваша, Югославия – фифти-фифти.

Заради това е гузността, заради това е и двойният аршин при съизмерването на сатрапиите: заради тези оферти и заради сродни сделки при падането на Берлинската стена. След Ялта дойде Малта – можем да си представим как са вървели преговорите между другарите и техните западни партньори. Нещо такова: добре, спираме размахването на ядрени куфарчета, махаме плановата икономика, даваме гласност и право на собственост – но го правим ние, а не някой друг – и няма да ни пипате: нито нас, нито децата ни, нито тлъстите ни сметки във вашите банки.

Заради това комунизмът е приемлив – включително с още по-уродливите му съвременни издания – като Русия на Путин например. Затова левият Шрьодер продължава кариерата си като бос в "Газпром”, а дясната Меркел прави мили очи на кремълския диктатор. Затова нищо няма значение: телата на четвърт милион чеченци, кръвта на Анна Политковская, произходът и веруюто на Ирина Бокова.

И затова би трябвало да се срамуваме: за това морално равнодушие, за този цинизъм, с който мерим света и себеподобните си. Няма никакво значение кой е генерален директор на ЮНЕСКО – имат значение критериите за моралния ни избор: не левия или десния, а всеобщия, човешкия – доколкото става дума за световна организация, а не за развъдник на номенклатурни плъхове.

Защото когато мериш едно с различен аршин – все едно поради колко важни исторически или други причини – то цялата ти система започва да куца. Ценностната – и естетическата включително, защото комунизъм плюс култура, респективно комунист начело на културна организация, ражда винаги нонсенс – и винаги кич. Збигнев Херберт го е написал в прочутото си стихотворение "Силата на вкуса” – за тези "момчета с картофени лица /много грозни момичета с картофени ръце”, за този "ракиен Мефисто с ленинска куртка” който "пращаше в районите внучетата на Аврора”. От една грозна, просташка и убога идеология просто няма как да се роди реална грижа за човешката култура – може да се яви само манкиране на такава, само също тъй убоги, чалгаджийски подобия.

Съгласието с тези подобия и с тази убогост покварява. И наистина няма вече нито ляво, нито дясно: има Кремълска деспотия, с която цивилизованите демократи си говорят, защото оттам били благоволили да прекратят студената война, или защото били плъпнали по земите им едни тръби с газ, или защото руската мечка хапе и не трябва да я дразним. И има един Китай, който от десетилетия провежда геноцид в Тибет и Сяндзин – но с който никой не иска да се кара, защото бил много голям и произвеждал много неща.

Ето от това ме е срам, а не просто от избора на Ирина Бокова. Сам по себе си този избор е знак. Но знак, който говори – и говори за това, за което най-често се мълчи.

Публикувано в http://www.svobodata.com/