Болници за политическа употреба

Ако се питате как се стигна до окаяното състояние на болниците в Ловеч и Враца, което изкара на уличен протест лекари и сестри, оставени от месеци да не получават заплати и без основни консумативи и лекарства, за да лекуват пациентите си, незабавно може да посочите нереформираната здравна система, зле финансираните клинични пътеки и прочие.

Но примерите с Ловеч и Враца далеч не са единствените, които показват, че няма нито едно докарано до фалит лечебно заведение, което да не е било безцеремонно разграбвано, умишлено съсипвано и източвано по многобройни и утвърдили се през годините схеми. Всичко това е ставало пред погледите и с мълчаливото съгласие на държавните и местните власти, болнични директори и персонал.

Защо някои болници затъват, а други не?

По данни на Министерството на здравеопазването половината от общо 70 държавни болници имат просрочени задължения за 155 млн. лева, а другата половина – нямат. Общинските болници са с далеч по-скромните 43 млн. лева просрочени задължения.

Така при сходни структура, обем дейност, постъпления от здравната каса, заплати на персонала, режийни разходи и др., едни болници успяват да се справят, докато други затъват. Защо?

Най-сериозният разход е за заплати – около 50% от приходите на болниците отиват за това и за някои от тях става все по-трудно да смогват с постоянно нарастващите минимални възнаграждения.

Следващият по големина разход е този за лекарства - около – 35% и после идват стопанските разходи – 10% и други разходи – 4%.

Най-сериозни задължения болниците имат именно към доставчици на лекарства и консумативи. Практиката показва, че различните лечебни заведения ги купуват на много различни цени. Това е и една от причините за трупането на дългове.

Преди употреба прочетете листовката

Предишният екип на здравното министерство обяви през лятото на миналата година, че половината държавни болници купуват лекарства на цени над тези в позитивния лекарствен списък, т.е. над стойността, която НЗОК заплаща. Това е генерирало загуби за въпросните болници в диапазона от 10 000 до 700 000 лева. Две университетски болници например купували лекарство, прилагано в областта на онкохематологията, с разлика от над 1000 лева за опаковка. Цената в едното здравно заведение била малко под цената в позитивния списък – 7240 лв., а в другото – 8250 лв.

Тъй като болниците нямат право да искат доплащане за тези лекарства от пациента, неизгодната им покупка си остава пасив за лечебното заведение. Което поражда въпроса какви са подбудите на болничния директор да води подобна политика в ущърб на болницата и в интерес на индустрията.

Тази практика трябваше да бъде прекратена с електронния търг за лекарства, при който щеше да има прозрачно състезание между фирмите, в което печелят най-ниските оферти и всички болници купуват на тези цени. По случайност обаче вече втора година електронният търг е блокиран заради обжалвания на дистрибутори на лекарства.

Освен скъпи медикаменти, някои болнични директори имат слабост и към скъпата апаратура, скъпите външни услуги и особено нашумялата в последно време схема “болница в болницата“, при която две лечебни заведения функционират под един покрив, но печелившите дейности са за частното, а загубите – за държавното.

А запорите от страна на доставчици и партньори са основна причина в последствие затъналите болници да не могат да плащат заплатите на персонала си, тъй като постъпленията от здравната каса отиват за покриването на дълговете.

Ловеч и Враца – конституция на разсипването

Наскоро здравният министър Кирил Ананиев представи единен финансов стандарт за управление на държавните болници (финансова конституция) , с който най-общо иска да избегне точно подобен тип “управление“ на лечебните заведения. И естествено, срещу него моментално скочиха болнични директори, които започнаха да вадят от девет кладенеца вода за апокалипсиса, който ще настъпи от строгите финансови правила.

И ако някои са действително притеснени да не изгубят ценни кадри или да не могат да си посрещнат текущите разходи заради икономии, то други просто искат да продължат да работят както и досега – по конституцията на тоталното разсипване, докато не докарат болницата си до фалит и не изкарат персонала си да протестира за нейното спасяване под прозорците на властта.

Болниците в Ловеч и Враца са пример именно за такова разсипващо управление.

“На една много малка територия са концентрирани 3 болници – едната е областната многопрофилна болница, на входа ѝ има частна многопрофилна болница, която обаче е в отделна сграда и зад входа - още една, която е под наем в сграда на областната болница и която е с договор за наем срещу ремонтни дейности. Тоест областната болница не е получила една стотинка от това, че е отдала сградата... При цена на 16-срезов скенер от 300 000 лева, има закупен скенер за почти 1 млн. лева. Договорите, които са подписвани, и това всъщност е мъртвата хватка на тази ситуация, са подписвани на принципа на копи-пейст, така че да не защитават по никакъв начин интересите на областната болница. Те са с наказателни лихви над 10%“. Това са само част от примерите, които бившият здравен министър Николай Петров даде пред депутати през октомври миналата година, обяснявайки защо се е стигнало до финансовия колапс на болницата във Враца.

Още по-заплетена е историята на ловешката болница, където частна лаборатория, доскоро паразитирала на гърба на държавната, за няколко месеца прерасна в многопрофилна болница по кардиология, за да поеме печелившата ниша на мястото на разсипаната държавна болница. При това съдружник в новата частна болница се оказа бивш директор на районната здравна каса в Ловеч.

Може ли и трябва ли държавата да ги спаси?

Всеки път, когато болница се окаже на ръба на оцеляването, неминуемо се стига до призиви и протести за спасяването ѝ от държавата, независимо дали е държавна или общинска, т.е. кой ѝ е принципал. Държавата обаче не може просто да налее едни пари в затъналите лечебни заведения (не че не го е правила в миналото), защото това би се третирало като непозволена държавна помощ, тъй като болниците, независимо от собствеността им, са търговски дружества.

Техният основен източник на приходи са постъпленията им от Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) за извършената от тях медицинска дейност. И съвсем символични суми те получават от държавата за други дейности като спешна помощ, работа в отдалечени райони, медицинската експертиза (ТЕЛК) и други.

Тоест, начинът да бъдат спасени тези болници, е те да продължат да работят, а за целта персоналът, който е излязъл в отпуски и болнични, да се върне на работа докато трудностите бъдат преодолени, задълженията към кредитори изчистени по разсрочени схеми и си стъпят отново на краката. Да, държавата може и трябва да съдейства това да стане по възможно най-добрия начин и с цената на най-малко трудности за и без друго изстрадалия персонал, но “лесен“ начин това да се случи няма.

Просто сметката трябва да бъде платена и както често се случва – от тези, които носят най-малко вина.

Или както се казва - спасяването на давещите се е в ръцете на самите давещи се, тъй като от тях зависи дали искат да продължат да крепят болницата с цената на лична саможертва или просто да потърсят реализация в друга болница или държава и една област да остане без голяма многопрофилна болница.

Нишата няма да остане дълго незаета. Но само за печелившите дейности.

Когато политиката влезе в болницата

Но как е възможно болниците на два областни града да бъдат докарани до фалит под носа на държавата, местните власти и персонала? От години е обществена тайна, че много държавни и общински болници, от които избрани хора печелят поръчки за ремонти, апаратура, консумативи, са просто още един източник на постъпления за партийните каси. Затова и тръгналите да слагат ред в системата здравни министри бързо биват отказвани.

Наред с това една болница със стотиците работещи в нея лекари, сестри, административен персонал и техните семейства и пациенти са сериозен електорат, особено в един средно голям град. Затова и болница се закрива само в краен случай...Без значение има ли нужда от нея или не и трябва ли да съществува като болница.

Обществена тайна е и, че болничният персонал е системно партийно агитиран от доминиращата в града политическа сила, когато наближат избори. Правят се списъци с присъствали на събранията, а с работа в администрацията на болниците се уреждат предимно проверени партийни кадри и техните роднини. Показателен в това отношение е фактът, че в оздравителния план на ловешката болница е предвидено намаляване на администрацията ѝ от внушителните 116 на 36 души.

Но най-емблематичното свидетелство, че болницата в града е неразривно свързана с партийния живот, е фактът, че мандатът на болничния директор често приключва с промяната на политическата конюнктура. Изключения се допускат за някои по-изявени болнични мениджъри с по-добра способност да си сътрудничат с всяка власт.

Ако не е склонен на подобно сътрудничество, набързо е уличаван в далавери или дежурното “лошо управление“, като наяве бързо се вадят големите болнични дългове. А колкото до числата и дълговете – и те са за политическа употреба. Няма как да си обясним иначе, че само в рамките на няколко месеца една и съща болница може да бъде дадена от двама различни министри едновременно като пример за “добро“ и “лошо“ управление, без нищо в нея да се е променило.