Бонусите – правила или дарения?

Т. нар. "бонуси” на държавните служители се превърнаха във водеща тема през последните седмици. Думата "бонус” автоматично бе приравнена с "някой пак открадна едни пари”, а въпросният някой реши, че дарението на всички бонуси е най-висша форма на християнска добродетел.

През последните дни бе поставено и качествено ново представление, в което лирическият герой е изправен пред философския въпрос – да върна ли бонусите, за да си запазя работата, или да не ги върна? Като във всяка сериозна пиеса и тук възникват някои неловки ситуации – например, ако вече си дарил парите и сега се налага да ги върнеш, то дали би било удачно да си поискаш дарението обратно? Така или иначе, тази пиеса още не е свършила, така че нека да се върнем към сериозните теми.

Цялата тази история съвсем не се изчерпва с държавните служители и т. нар. "бонуси”. Голямата тема е възнагражденията с публични пари. Забележете, че тук използваме думата възнаграждения, тоест не се ограничаваме до някакви извънредни допълнителни плащания (бонуси), а разглеждаме заплащането в неговата цялост. Също така фокусът трябва да е върху всякакви възнаграждения с публични пари – било то в министерствата, в разни агенции или комисии, в държавни компании и т.н. Темата е за всеки, който получава възнаграждение с публични средства, тоест с парите на данъкоплатците.

В икономиката има един урок, който се учи сравнително бързо: стимулите често взимат връх над морала. Държавните чиновници са идеалният пример за това – когато оперираш с чужди пари и преследваш нечии чужди цели, често се стига до злоупотреби. Това не е защото по някакво странно стечение на обстоятелствата в администрацията попадат все неморални хора, а просто защото такива са стимулите.

Всички международни изследвания за корупцията не се занимават с това къде има и къде няма корупция, а просто се опитват да оценят какви са нейните мащаби. Корупция и злоупотреби има навсякъде, разликата в мащабите идва не от някакво странно разпределение на морала по света, а в различните условия и съответно стимули.

Изхождайки от всичко това, не е трудно да разберем, че просто имаме нужда от ясни правила и прозрачност. Няма нищо лошо в това някой на публична длъжност да взима висока заплата, че дори и да получава "бонус”. Проблемът е, когато това става по неясни правила и непрозрачно. Точно тогава се стига до проблемите, които наблюдаваме през последните седмици – струпване на "бонуси” в точно (но неясно как) определени висши служители и допълнителни възнаграждения, които в пъти надхвърлят "основната” заплата. Това не е нормално и видимо предизвиква недоволство. А решенията са наистина прости:

- Заплата според работата. Няма някакъв проблем да се получават високи заплати, но това трябва да става открито, тоест да не се помпат заплатите чрез бонуси, а просто високите отговорности и натовареност да са намерили своето отражение в основната заплата.

В крайна сметка всички знаем колко отговорна е работата на управителя на здравната каса и това би следвало да има отражение върху неговото възнаграждение. Здравната каса наистина управлява 3 млрд. лв., но това не сме го открили инцидентно в края на годината. Тук отговорността е голяма, но не е извънредна, съответно и възнаграждението следва да е голямо, без да се използват бонуси като компенсация за тези големи отговорности.

- Таван на бонусите. В самата идея за бонуси също няма нещо компрометиращо, стига да се следват ясни правила. Не може бонусът да се превръща в основен доход и да надвишава основната заплата в пъти. Решението е в налагането на таван – определят се заплати според работата и отговорностите, а бонусите не могат да надхвърлят, например, 30% от основната заплата.

- Тотална прозрачност на високите възнаграждения. Определя се едно ниво на годишно възнаграждение, например това на министър-председателя, и всеки, който го надвиши, влиза в специален публичен списък. Ясно е, че данъкоплатците не могат да следят поведението и заплащането на всеки един чиновник всекидневно. Каквито и правила и процедури да се приемат, винаги ще има някакви опции и вратички за "нарушаване на морала”.

Единственото ултимативно решение на този проблем е публичността – няма значение кой, къде и по-какъв начин е "взел едни пари", в края на годината се публикува списък на всички, които са получили възнаграждения (било то заплата, бонус или каквото и да е било) с публични пари над съответно определения праг. Това се прави във Великобритания – всеки, получил повече от министър-председателя, влиза в специален списък.

Това най-общо са основните стъпки, които биха предотвратили подобни скандали в бъдеще. Важното условие е да бъдат обхванати всички, чиято заплата се плаща от данъкоплатците – било то централна или общинска администрация, държавни компании и т.н.

Правилата трябва да важат за всички – без изключения за данъчни, митничари или т.н. Видно е и че допълнителните възнаграждения следва да бъдат обвързани със свършената работа, но не и да идват от наложени глоби, санкции и т.н. Тази практика повече се доближава до някаква форма на рекет, отколкото до адекватен начин на генериране на високи възнаграждения.

Накрая все пак няколко думи за пиесата с даренията и връщането на парите. Направо не е за вярване, че приказката с дарението на парите се използва като някакъв сериозен аргумент в случая. Може да си си заслужил възнагражденията и бонусите, може и да знаеш, че си злоупотребил, но и в двата случая дарението на парите няма нищо общо. Да се ”оневинява” получено възнаграждение или бонус с последващо дарение вече говори не само за проблем със стимулите, но и за сериозни проблеми с морала.

Връщането на парите пък е класически пример за отвличане на вниманието от всичко това, за което говорихме – правилата и прозрачността.

Колко време беше отделено в медиите за театъра с връщането на парите и колко – на дебатите около законодателните промени, които касаят именно възнагражденията и бонусите?