Борбата за едно космополитно бъдеще

Много често хората са си задавали въпроса: "Кое може да обедини света?" И много често отговорът беше: "Нападение от Марс." В известен смисъл, тъкмо това се случи на 11 септември - но нападението дойде от нашия вътрешен, земен Марс. Другото, което се случи е, че в продължение на няколко седмици, враждуващите лагери и нации в света се обединиха срещу общия си враг на глобалния тероризъм.

Приоритетите на американската външна политика се преразпределиха със зашеметяваща скорост. Акцентът върху програмата за национална противоракетна отбрана избледня. Стана ясно, че схемата на американската сигурност не е в самотното ѝ следване на пътя на високите технологии, а в пътя на политиката на глобалното единение. Старите вражди с Москва и Пекин са забравени и САЩ осъзнаха, че кампанията за "отбрана" на вътрешната им сигурност в Афганистан няма да мине без подкрепата на Русия. По същия начин Америка разбра, че има нужда и от помощта на араби и мюсюлмани, както и от спиране на огъня между Палестина и Израел.

Всички ние живеем в епоха, в която вярата и упованието в Бог, класата, нацията и правителството в голяма степен са изчезнали. Общите страхове и опасения на човечеството се оказаха последния източник за създаване на връзки, стопявайки установените железни постулати на националната и международна политика. Осъзнаването на риска от глобалния тероризъм създаде една квазиреволюционна ситуация. Тя може да доведе както до края на изолационализма и едностранчивостта на американската външна политика, така и до обединителна мисия във външната политика, която да е в състояние да тушира националните и регионални конфликти. По същия начин, обаче, това може да означава и "кръстоносен поход", който създава новоизлюпващи се терористични групи. А това е пътят, по който се губят безценни права и свободи, завръща се протекционизма и национализма, и настъпва културната демонизация на "другия".

Терористичното нападение всъщност постигна обратен на очаквания ефект. На практика то ни накара да преминем в една нова фаза на глобализацията - това е глобализацията на политиката, и преобразуването на държавите в транснационални мрежи за сътрудничество. Правилото, че натискът срещу глобализацията води до нейното засилване, се препотвърди.

И все пак, след терористичната атака Държавата се завърна, а заедно с нея, по силата на едно старо правило на Хобс, надзорът и мерките за сигурност. Тепърва ще станем свидетели как правителствата разширяват правомощията си и стават все по-активни към частния живот на хората. Това никак няма да се хареса на защитниците на гражданските свободи и човешки парва, но този факт едва ли ще има кой знае какво значение. Защото през това време, двете най-доминиращи идеи за държавата - за националната и за неолибералната държава - вече ще са загубили своята реалност и от тях няма да има нужда.

Дълго време се смяташе, че ключът на бъдещето е в неолиберализма и свободния пазар. През последните две десетилетия те се превърнаха във водеща сила. И изведнъж, в контекста на драматичен глобален конфликт, основният постулат на неолиберализма, че държавата и политиката трябва да бъдат заместени от пазара, изглежда крайно неубедителен. Когато запитали говорителя на Конгреса дали поисканите 40 милиарда долара за война срещу тероризма не противоречат на неолибералните убеждения на президента Буш и администрацията му, той отговорил лаконично: "Националната сигурност е преди всичко."

Но националната сигурност вече не е национална сигурност. И това е вторият сериозен урок от терористичното нападение. Съюзите не са от вчера, но голямата разлика при новосъздадения антитерористичен съюз е, че неговата цел е да запази не външната, а вътрешната сигурност. Всички белези, които очертават стандартната представа за модерната държава - границите, които разделят вътрешното от външното, полицията от военните, престъплението от войната и войната от мира - са съборени. Това са тъкмо тези черти, които определят националната държава. Без тях тя се превръща в зомби. Тя все още изглежда жива, но всъщност не е.

Външната и вътрешна политика, националната сигурност и международното сътрудничество днес са изцяло взаимосвързани. Единственият начин да се справим с глобалния терор е начинът, по който можем да се справим с глобалното затопляне, имиграцията, организираната престъпност и болестите и заразите по храните. Във всички тези случаи националната сигурност се изразява в транснационалното сътрудничество. Звучи парадоксално, но за да могат държавите да защитават национални си интереси, те трябва да се денационализират и транснационализират. Те трябва да се лишат от част от суверенността си, за да имат контрол върху националната си съдба. След 11 септември, в Хамбург и на много други места бяха открити "неактивирани терористи". Така германската вътрешна политика се превръща във важна част от американската вътрешна и външна политика. Същото се отнася и до вътрешната, външната и отбранителната политиката на Франция, Пакистан, Великобритания, Русия и т.н.

В състояние на война ли е Германия? Макс Вебер твърди, че властта да обявиш война или мир, е една от основните характеристики на Държавата. Ако тя не притежава монопола върху мира и войната, тя просто не е Държава. Аз съм жител на Мюнхен. Кой представляваше жителите на Мюнхен при взимането на решение за война и мир? Градският съвет? Баварското правителство? Германският Бундестаг? Федералният канцлер? Европейският парламент? Европейската комисия? Щаб-квартирата на НАТО? Президентът Буш? Съветът за сигурност? Правилата могат и да изглеждат ясни, но реалността става все по-неясна. Властта да вземеш решение за война или мир вече не принадлежи на индивидуалната държава и нейните еднолични действия. Суверенитетът и държавата, които, според Вебер, представляват една неделима цялост, се разделиха.

Глобалната терористична заплаха не води до възраждане на националната държава, а до ускорено развитие на това, което наричам транснационални мрежи за сътрудничество. Националната гледна точка все повече ще се превръща в пречка по пътя на преформулиране на политиката във века на глобализацията.

Има поне два типа транснационални държави на сътрудничеството: държава със засилен надзор и космополитната държава. Първите заплашват да използват потенциала на сътрудничеството, за да изградят държави-крепости, в които силите на сигурността и военните ще се увеличат за сметка на демокрацията и нейните свободи. Опитът да се построи западна цитадела срещу заплахата на Другия вече се появиха и от тук насетне само ще се увеличат. А този модел създава условия за авторитарната демокрация. Победителите в глобализацията ще заложат на неолиберализма, а губещите ще потърсят дебелия край: все по-засилващ се страх от чужденци, примесен с отровата на расизма.

Срещу какво е насочена борбата срещу международния тероризъм? Моят отговор е, че тя е за правото ни да бъде космополити, което се основава на признаването на "другостта" на другия. Това, от което се нуждаем, е мрежа от държави, които могат да поемат тази отговорност.

Космополитните държави наблягат върху необходимостта от солидарност с чужденците както вътре, така и извън националните им граници. Космополитните държави се борят не само срещу терора, но и срещу причините за терора.

През 17 век Вестфалският мир сложи точка на 30-годишната война в Европа с разделянето на църквата от държавата. Решението за войните и конфликтите, които вече почти век морят човечеството, може да е нещо подобно: разделяне на нацията от държавата. Точно така, както светските държави биха позволили съществуването едновременно на няколко религии, така и космополитната държава може да позволи взаимното съществуване на различни национални идентичности.

Не бива да пропускаме възможността да преформулираме европейския политически проект като експеримент за построяване на космополитни държави, както и на космополитна Европа, чиято политическа сила ще изплува директно от световната борба срещу тероризма, но също и от утвърждаването и укротяването на европейската национална сложност. Ние трябва да се опитаме да построим една Европа, която запазва своите ниши и герои, но премахва от тях всичко, което заплашва другите. А това наистина е нещо, за което си струва да се борим.

Улрих Бек е професор по социология в Мюнхенския университет и в London School of Economics. Преводът е със съкращения от сп. New Statesman.