Борбата за право

Произведението "Борбата за право" на германския юрист проф. Рудолф фон Йеринг без съмнение е оставило дълбоки следи в творчеството и мисленето на доц. Кристиан Таков. Достатъчно е човек да изслуша или прочете една от речите на бележития български юрист и след това да се запознае с произведението на Йеринг. И Йеринг, и Таков не жертват смисъла заради красивата фраза. И въпреки това я притежават. Преводът на Йеринг е намерил място в изданието "Гражданско право. Правни научни изследвания", където са събрани 32 значими статии и студии на починалият преди година български юрист. Mediapool публикува превода в израз на своята почит към паметта на доц. Кристиан Таков. Благодарности на издателство "Сиби", което даде позволение за препечатване на произведението.

 

За справедливостта и силата. За постоянното напрежение

Целта на правото е мирът, а средството за това – борбата.

Затуй справедливостта, която в едната си ръка държи везната, с която отмерва правото, в другата има меч, с който го защитава. Мечът без везната е голо насилие, везната без меча е немощ на правото.

Мирът без борба и наслаждението без труд са останали във времето на рая. Историята познава и двете само като резултати на непрестанно и мъчително напрежение.

За вечността в правото и за новото в него, включително и за давността

Правото може да се подмладява само като се справя със собственото си минало. Едно конкретно право, което само затова, че някога е възникнало, претендира неограниченото, т.е. вечното си траене, е като дете, което вдига ръка срещу собствената си майка. То се подиграва с правната идея, като се позовава на нея. Защото идеята на правото е вечното ставане, а станалото трябва да отстъпи на новото ставане, тъй като "Всичко, което е създадено, е достойно да отмре".

За историческата школа на C. F. Freiherr von Savigny

В този смисъл трябва решително да отхвърлим предложения от Савини и тъй бързо придобил популярност паралел между правото, от една страна, и езика и изкуството, от друга страна. Грешен, макар и безобиден като теоретично виждане, като политически принцип, той е едно от най-фаталните мислими погрешни учения. Това схващане заблудително утешава човека, че в сфера, в която той трябва да действа и то да действа с пълно, ясно съзнание за целта и впрягане на всичките си сили, щяло да е най-добре да остави нещата да се случат от само себе си, да отпусне ръце в скута си и доверчиво да изчака това, което ще произтече от уж изначалния извор на правото: националното правно убеждение, което постепенно излизало на бял свят. Оттам иде и неприязънта на Савини и на всичките му ученици към намесата в законодателството...

...Твърдя, че историческата школа може да се нарече с не по-малък успех и романтична. Тя е истински романтична представа, т.е. представа, която почива на фалшива идеализация на отминали състояния – че правото безболезнено, безусилно и бездейно крепне като диворасляк. Суровата действителност ни учи на обратното...

За подареното право

Безусилно полученото право е като децата, донесени от щъркела – което щъркелът е донесъл, може да се отнесе от лисицата или от лешояда. Майката обаче, която е родила дете, не дава да ѝ го отнемат. Така и народ, който е трябвало да отвоюва права и институции с кървав труд, не ще позволи да му ги похитят. Затова може да се твърди: енергията и любовта, които един народ питае към правото си и с които го защитава, зависят от усилието и напрежението, което то му е струвало. Не простият обичай, а жертвата е, която кове най-здравата свръзка между народа и правото му. Бог, който народ обича, не му подарява нужното, нито облекчава труда да го добие, а му го утежнява. Затова не се колебая да кажа: борбата, която правото изисква, за да се роди, е не проклятие, а благодат.

Проявните форми на борбата за право

Международноправното утвърждаване на накърненото право под формата на война; съпротивата на народа във формата на въстание, на възмущение, на революция против актовете на произвол и нарушения на конституцията от страна на държавната власт; бурното осъществяване на частното право под формата на т.нар. закон на Линч, на юмручното право и частните войни на Средновековието и последният им остатък в днешно време – дуелът; самозащитата във формата на неизбежната отбрана; най-сетне и уреденият с правила начин на предявяването на правото във формата на гражданския процес – всички те въпреки различията в спорния обект и проявлението си, във формите и измеренията на борбата са само форми и сцени на една и съща борба за право.

За смисъла и личностните измерения на борбата за право

Но при онази частноправна борба нещата изглеждат съвсем иначе. Относителната малоценност на интересите, за които става дума – поначало за въпроса мое или твое и непобедимата проза, която съпътства тоя въпрос, изглежда да измества тази борба в сферата на трезвата пресметливост и житейското съзерцание...

...когато все още мечът е решавал споровете, кое е мое и кое – твое, когато рицарят от Средновековието е обявявал на противника си частна война, даже и несведущият може да се досети, че при тази борба не е ставало дума само за стойността на вещта или за предотвратяването на парична загуба, а че в това дело се е включвала самата личност заедно с правото и честта си, за да защити себе си и тях.

При накърняване на правото всеки негов носител е изправен пред въпроса дали да го защитава, да се противопоставя на противника, т.е. дали да се бори, или пък, за да избегне борбата, да го изостави. Никой не може да реши това вместо него. Какъвто и да е изходът, и в двата случая той е свързан с жертва: в единия правото се жертва заради мира, в другия – мирът заради правото.

Така въпросът за борбата за право би се свел до чисто аритметическа задача, при която предимствата и недостатъците на двете решения следва да се сравнят, та въз основа на това да се определи какво да се прави.

Че това изобщо не е така, знае всеки. Ежедневният опит ни демонстрира процеси, при които стойността на претендираното е напълно несъразмерна с предполагаемите разходи на усилия, напрежения и разноски.

Точно тъй обаче, както народът се бори не за квадратната миля, а за себе си, за честта и независимостта си, така е и в процесите, в които ищецът се брани не срещу пренебрежимо малкото накърнение на правото си и в които за него е важен не дребният предмет на спора, а той действа в името на идеалната цел: утвърждаването на самата личност и на правното ѝ чувство.

Не трезвият и измерим в пари интерес е онова, което кара засегнатия да започне процеса, а нравствената болка от претърпяната неправда. За него е важно не просто да си върне обекта – той може би така и така би подарил полученото на някоя благотворителна организация за бедни, което често при подобни ситуации разкрива истинската мотивация за воденето на делото – неговата цел всъщност е да постигне своето право. Един вътрешен глас му казва, че няма право да отстъпи, че става дума не за малоценния обект, а за неговата личност, за честта и за правното му чувство, за себеуважението му. Накъсо, за него процесът от прост въпрос на интерес се превръща във въпрос на характер: утвърждаване на личността или отказ от нея.

Дали пък да не кажем, че това просто е въпрос на индивидуален вкус и темперамент – един е по-непримирим, друг – по-миролюбив; че от гледище на правото и двете позиции трябва да се уважават, защото правото предоставя на титуляря избора дали да упражни правото си, или да го изостави? Намирам това виждане, което, както знаем, е житейски често срещано, достойно за дълбоко презрение и за противно на най-дълбоката същност на правото. Ако някъде то придобие всеобщ прием, това би бил краят на самото право. Защото правото, за да съществува, се нуждае от мъжествената съпротива срещу неправдата, а въпросното виждане проповядва страхливо бягство от нея. На това виждане аз противопоставям схващането, че съпротивата срещу наглата неправда, която притиска личността в ъгъла, т.е. срещу такова накърнение на правото, което поради начина си на извършване се характеризира като неуважение към него и в същината си съдържа лична обида, е въпрос на дълг. Тя е дълг на носителя на правото към самия него – защото е повеля на моралното самосъхранение. Тя е дълг към общността – защото е нужна, та правото да стане осезаема реалност.

Да се брани собственото съществуване, е върховният закон на цялото живо сътворение; той се проявява при всяка твар като инстинкт за самосъхранение. При човека обаче не става дума само за физическия живот, а за моралното му битие. Едно от условията на последното обаче е защитата на правото. В правото човекът притежава и защитава моралните предпоставки на съществуването си – без правото той се срива до равнището на животно...

Защитата на правото е защита на условията на живот.
Неправдата като спор за право и като отрицание на правото.
Винаги ли трябва да се борим за правото си?

Правото обаче не е нищо повече от сбора на отделните му институти; всеки от тях е негово своеобразно физическо или морално условие за съществуване – доказателство за това дадох в съчинението си за целта в правото (B. 1, S. 434 flg., Leipz. 1877). Там дефинирах правото като гарантиране на условията на обществения живот, осъществено във формата на принуда от страна на държавната власт. Гарантиране колкото на собствеността, толкова и на брака, колкото на договора, толкова и на честта – отказ от което и да е от тези блага по тази причина е правно точно тъй невъзможен, колкото отказ от правото в неговата цялост.

Винаги обаче е възможно някой да накърни някое от тези условия. Отблъскването на такова нападение е дълг на субекта. Защото простото абстрактно задаване на тези условия за живот от правото не е достатъчно; те трябва конкретно да се защитават от субекта. А повод за такава защита дава произволът, когато посмее да стори попълзновение срещу тях.

Но не всяка неправда е произвол, т.е. противостоене на идеята на правото. Владелецът на моята вещ, който се смята за неин собственик, не отрича идеята на собствеността в мое лице, а напротив – позовава се на тази идея в своя полза. Спорът помежду ни е само за това кой е собственик. Крадецът и разбойникът обаче са отвъд собствеността; в лицето на моята собственост те отричат същевременно и идеята за собствеността въобще, а така и едно съществено условие за съществуване на личността ми.

Затова деянието им съдържа нападение не просто срещу имуществото ми, а и срещу личността ми и ако е мой дълг да я защитя, то този дълг се разпростира и върху защитата на условията, без които личността не може да съществува.

...защитавайки собствеността си, онзи, комуто тя се оспорва, защитава себе си и личността си. Само конфликтът между дълга, да защитим собствеността си и по-висшия дълг, да съхраним живота, който се поражда в случая, в който разбойникът поставя нападнатия пред алтернативата да избира между живота и парите си, изоставянето на собствеността може да се оправдае. Извън тези случаи обаче дълг на всекиго към самия себе си е да се бори срещу незачитането на правото, когато то се отнася до личността му, с всички разполагаеми средства. Търпейки такова незачитане, той установява момент на безправие в живота си.

Съвсем друго е положението на собственика спрямо добросъвестния владелец на вещта му. Тук въпросът какво да се прави не е въпрос на правно чувство, на характер и на личност, а въпрос на чист интерес – защото тук залог е само стойността на вещта и поради това е напълно оправдано той да прецени съотношението между печалба и разходи, както и възможността за различен изход от процеса, и въз основа на това да вземе решението си: да заведе дело, да се въздържи или да се спогоди.

За недоверието, проклетията и заинатяването да се води процес

...твърдя, че тази психологическа недостъпност, това жилаво недоверие не е нещо чисто индивидуално, обусловено от случайностите на характера на конкретно лице, а че в голяма степен предопределящи за него са общите несъвместимости между образованието и занятието му.

Най-непреодолимо е това недоверие при селянина, когото обвиняват, че е кверулант. Той обаче е такъв вследствие на два изключително присъщи нему фактора: силното собственическо чувство – за да не го наречем скъперничество – и недоверието. От една страна, никой не разбира по-добре интереса си от селянина и никой не стиска своето по-добре от него; а от друга страна пък, известно е, че никой подобно на него не жертва всичко, което има, в името на някакъв процес. Привидно става дума за противоречие, което всъщност е напълно обяснимо.

Интересно потвърждение на току-що казаното предлага архаичното римско право. При него онова недоверие на селянина, което го кара при всеки правен спор да привижда злонамереност у противника, е намерило нормативен израз. Винаги – включително и в случаите на правен спор– когато всяка от спорещите страни може да е добросъвестна, загубилата страна бива наказана с глоба за съпротивата, която е оказала срещу правото на другия. Простото възмездяване чрез възстановяването на накърненото право не може да удовлетвори раздразненото правно чувство – то се нуждае и от особено удовлетворение за това, че насрещната страна, виновно или не, е оспорвала правото.

Още в Рим недоверието в правото се преодолява принципно чрез културата на строгото разграничение между два вида неправда: виновно и невиновно предизвиканата или субективната и обективната (по смисъла на Хегеловия език – непреднамерена) неправда.

Противостоенето на субективната и обективната неправда в законодателно и научно отношение е изключително важно. То е израз на подхода на правото от позицията на справедливостта и на начина, по който то отсъжда последиците на неправдата съобразно разликите в нея.

Срещу наследника на моя длъжник, който не знае за дълга и обуславя плащането си от доказване на същия, правото ми дава същата condictio ex mutuo, която ми дава и срещу самия длъжник, който по безсрамен начин отрича да е получил заема или неоснователно отказва да го върне. Това обаче няма да ме спре да гледам на начина на действие на единия и на другия в съвсем различна светлина и съобразно това да реша как да действам аз самият. За мен длъжникът е на равна нога с крадеца, той съзнателно се опитва да ми отнеме моето, той олицетворява в себе си съзнателната неправда, която се противопоставя на правото.

Наследникът на длъжника, обратно, е като добросъвестния владелец на моята вещ; той отрицава не принципа, че длъжникът трябва да плати, а твърдението ми, че е мой длъжник (...). С него мога да се спогодя или да се откажа да водя процес, ако не вярвам в успеха му. Спрямо длъжника обаче, който прави попълзновения да ми отнеме правото, който разчита на плахостта ми да водя процес, на стремежа ми да запазя удобството си, на леността или слабостта ми, съм длъжен и трябва да преследвам правото си, каквото и да ми струва това.

Не го ли сторя, се отричам не просто от това право, а от правото изобщо.

За съсловните разлики, ценностните различия и борбата за право в зависимост от тях

Офицер, който смирено е понесъл обида на честта си, е станал нетърпим като такъв. Защо? Та нали защитата на честта е дълг на всекиго – защо тогава офицерското съсловие настоява особено много на изпълнението на този дълг? Защото правилно усеща, че смелата защита на личността тъкмо за него е неотменимо условие за позицията му, защото съзнава, че съсловие, които по природата си трябва да е въплъщение на личната смелост, не може да търпи страхливост у членовете си, без да се унизи.

Да сравним (това съсловие) със селянина. Същият този, който с изключителна упоритост защитава собствеността си, проявява към честта си забележителна безчувственост. Как се обяснява това? Със същото правилно усещане за особеностите на условията си на живот, както и при офицера. Занятието на селянина предполага не храброст, а труд – и именно труда си той защитава чрез собствеността. Труд и придобиване на собственост са честта на селянина. Мързеливият селянин, който не поддържа нивата си или се отнася небрежно към работите си, е презрян от съсловието си точно както би бил презрян от своите хора и офицерът, който не държи на честта си. Никой селянин няма да бъде упрекнат от друг, че не се е сбил или не е завел дело заради обида, както и никой офицер няма да бъде укорен за това, че не е бил добър стопанин.

И единият, и другият при това се жертват напълно безогледно, като последиците не ги интересуват. И те трябва да го сторят, тъй като така само се подчиняват на специфичния закон за нравственото си самосъхранение. Само поставете същите тия хора на банката на съдебните заседатели и оставете един път офицери да съдят за престъпление срещу собствеността и селяни за престъпление срещу честта, а друг път – обратното, и вижте колко различни присъди ще се произнесат в двата случая!

Като трети в компанията прибавям и търговеца. Каквото за офицера е честта, а за селянина – собствеността, за търговеца е кредитът. Съхранението му е въпрос на живот и смърт. Който го упрекне в нехайство при изпълнение на задълженията му, го засяга по-чувствително, отколкото ако би го обидил или окрал.

Енергията, с която правното чувство реагира срещу правонарушението, в моите очи е сигурно мерило за силата, с която индивидът, съсловието или народът усещат значимостта на правото за себе си и за особените цели на съществуването си – както изобщо в целостта на правото, така и на всеки отделен негов институт.

Просветените знаят, че с горните бележки само доразвивам идеи, чието първоначално познание и изражение са нетленна заслуга на Монтескьо (“За духа на закона”).

Така както особеностите на съсловието и занятието придават на някои правни институти по-голямо значение и поради това обострят реакцията на правното чувство срещу нарушението им, по същия начин те могат и обратното – да доведат до притъпяването ѝ. Служещата класа не може да поддържа чувството си за чест по същия начин като останалите слоеве на обществото; положението ѝ води до известни унижения, срещу които отделният човек напразно ще се възпротивява, доколкото цялото останало съсловие ги търпи. Индивид, който е в такова положение, а има будно чувство за чест, може или да сведе изискванията си до обичайното за равните нему равнище, или да се откаже от занятието си. Само когато такова усещане се превърне във всеобщо, за отделния човек се открива шансът наместо да хаби силите си в безполезна борба, в съюз със съмишленици да ги оползотвори, като повдигне нивото на съсловната чест – имам предвид не субективното усещане за чест, а обективното ѝ признание от страна на останалите класи на обществото и от законодателството. През последните петдесет години положението на служещата класа значително се подобри в това отношение.

Отношението към собствеността.
За оправданата концентрация на собственост и за неморалните начини за придобиването Й.

Не богатството и не лукса държа отговорни за него. В нито едно от двете не съзирам опасност за правното чувство на народа, а в безнравствеността на придобиването. Историческият извор и етическото оправдание на собствеността е в труда; имам предвид не само този на дланите и ръцете, а и този на духа и таланта; при това не само на самия трудещ се, а и на наследниците му признавам правото на резултата от труда. Иначе казано, намирам в наследственото право необходимо следствие от принципа на труда, защото настоявам, че на работещия не трябва да се пречи нито да се откаже сам да се възползва (от плодовете на труда си), нито пък както приживе, така и за след смъртта си да може да прехвърли това възползване на други лица.

Собствеността може да се поддържа свежа и здрава само чрез трайната си свързаност с труда. Само в близост до този свой извор, от който тя непрестанно произтича и се обновява, тя остава чиста и прозрачна и разкрива до дъно значението си за човека. Колкото обаче потокът повече се отдалечава от този извор и тръгва из селенията на лесното или дори безусилно придобиване, толкова повече се размътва, докато накрая в блатото на борсовите игри и измамливите акционерни спекулации загуби всяка следа от това, което е бил. Естествено, че там, откъдето се губи всеки остатък от нравствената идея на собствеността, вече не може да се говори за чувство на нравствен дълг такава собственост да бъде защитавана.

Влиянието на милионите, придобити чрез борсови игри, се процежда и до колибите. Същият онзи човек, който, поучен от опита си, би бил убеден в благодатта, основаваща се на труд, ако бъде изтръгнат оттам и пренесен в друга среда, под изнервящия натиск на нейната атмосфера ще започне да възприема този труд само като проклятие. Комунизмът расте и крепне само в такова блато, в което идеята за собствеността е напълно изгубена; при нейния извор той е непознат.

Нежеланието за борба

Откъдето и обаче да иде онази нерешителност на поведението, която заради удобството отбягва борбата за право, стига стойността на предмета му да не я накара да се съпротивлява, за нас важното е да я разпознаем и обозначим като това, което тя е. Удобната житейска философия, която я проповядва, е просто политика на страхливостта. Страхливецът, който бяга от битката, спасява това, което другите жертват – живота си; той обаче го спасява с цената на честта си. Само обстоятелството, че другите устояват, пази него и общността от последиците, които начинът му на действие иначе неизбежно би повлякъл. Ако всички мислеха като него, всички биха били загубени. Точно същото важи и за страхливото изоставяне на правото. Безвредно, доколкото е действие на отделния, то би означавало упадък на правото, ако се въздигне във всеобщ принцип на действие.

...не всички се присъединяват към политиката на страхливеца, а дори и той най-сетне се присъединява към борещите се, когато стойността на оспореното преодолее удобството му.

...да се върнем във времената, в които – като в Древен Рим – преследването на крадеца и разбойника е било задача изцяло на засегнатия. Нима не се разбира докъде би довело изоставянето на правото? Докъде, ако не до поощряване на крадците и разбойниците? Същото важи и за живота на народите. Защото в това отношение всеки народ е изцяло оставен на себе си и няма някаква по-висша власт, която вместо него да поеме грижата да защити правото му.

Кой трябва да се бори за право?

Досега доказвах първото от двете твърдения, формулирани по-горе (...): че борбата за право е дълг на носителя на това право към него самия. Сега вече преминавам към второто: защитата на правото е дълг към общността.

Конкретното право не просто черпи живота и силата си от абстрактното (право), а му ги връща обратно. Същината на правото е практическото му осъществяване. Правна норма, която не се е прилагала или е престанала да го прави, вече не заслужава да носи името си – тя е хлабава пружина в машинарията на правото, която вече не работи и която можем да извадим, без да се усети каквато и да е промяна. Този принцип важи безразделно за всички части на правото – както за държавното, така и за наказателното и за частното право. Римското право изрично го е утвърдило, признавайки факта на desuetudо (неприлагане) като основание за отмяна на законите. Този принцип съответства на погиването на конкретното право вследствие на трайното му неупражняване (nonusus). Докато обаче правното осъществяване на публичното и на наказателното право е оформено като съответно задължение на държавните органи, това на частното право е оформено като правомощие на частните лица; сиреч е оставено изцяло на тяхната инициатива и самостоятелност.

В първия случая правното осъществяване на закона зависи от това институциите и служителите на държавата да изпълнят задължението си, а в последния – частните лица да предявят правата си. Ако в дадено отношение те трайно и масово бездействат – било защото не познават правата си, било заради удобството или страхливостта си – това води до парализа на правната норма.

Посмеят ли произволът и беззаконието нагло и дръзко да надигнат глава, това всякога е сигурен знак, че призваните да защитят закона не са изпълнили дълга си. В частното право обаче всеки и на своето място е призван да защити закона, да бъде пазител и изпълнител на тоя закон в своята сфера. Конкретното право, с което разполага, е само дадено му от държавата овластяване да встъпи в борба за закона и да се опълчи срещу неправдата, като едновременно с това цели и своя собствен интерес. Това е едно условно и специално приканване, за разлика от безусловната и обща повеля към държавния служител. Когато някой защитава правото си, в тесните граници, които то заема, той защитава и правопорядъка. Затова интересът и последиците от този негов начин на действие значително надхвърлят личността му. Свързаният с това общ интерес е не само идеалният – да се наложат авторитетът и величието на закона, а и много реалният, в крайна степен практичен интерес, който всеки, който не проявява разбиране към първия, може да усети и да разбере: а именно интересът да се гарантира и съхрани здравият ред на гражданския оборот, от който всеки има някакъв частичен интерес. Ако майсторът не смее да приложи правилата, на които трябва да се подчиняват калфите и чираците му, ако кредиторът не смее да запорира имущества на длъжника си, ако купувачите не смеят да настояват да им се отмерва точното тегло и да искат спазване на установените цени, застрашен в тези отношения е не само авторитетът на закона – изоставя се редът на гражданския живот. При това е трудно да се каже докъде ще се разпрострат неблагоприятните последици – дали например цялата кредитна система няма да бъде засегната по най-осезаем начин. Защото, ако някъде трябва да очаквам спорове и скандали, за да проведа ясното си право, аз бих предпочел, доколкото мога, да се махна от пътя им – и така капиталът ми ще иде другаде, а стоките си ще доставям от друго място.

За самотниците, повели борбата за право

В такива условия съдбата на малцината, осмелили се да приложат закона, се превръща в истинско мъченичество. Тъкмо енергичното им правно чувство, което не им позволява да разчистят терена за произвола, се превръща за тях в проклятие. Изоставени от всички онези, които би трябвало да са техни естествени съратници, те стоят съвсем самотни срещу беззаконието, отгледано от общата леност и страхливост, и дори с тежки жертви да смогнат да откупят поне удовлетворението да са останали верни на себе си, наместо признание редовно жънат подигравки и ехидство. Отговорността за такова положение не е върху онази част от населението, която престъпва закона, а върху онези, които нямат смелостта да го защитят. Не неправдата, която прокужда правото от престола му, трябва да обвиняваме, а правото, което се примирява с нея. И ако трябва да преценя двете повели “не твори неправда” и “не търпи неправда” с оглед на практическото им значение за оборота, бих ги подредил така: първо, “не търпи неправда, и сетне, не твори неправда”.

За собствеността

Собствеността е само веществено разширената периферия на моята личност.

Тази връзка на правото с личността придава на всички права, независимо от вида им, онази неизмерима стойност, която за разлика от чисто субстанциалната им стойност, която те имат от гледище на интереса, наричам идеална стойност. От нея произтичат отдадеността и енергията за защитата на правото, за които вече говорих.

Борбата за субективното право е борба за правото въобще.
Тя не е едно от възможните поведения, а дълг на всекиго.
Обиденото правно чувство и последиците от обидата

Защитата на нападнатото конкретно право не е само дълг на титуляря му към него самия, а и към общността.

Правото и справедливостта процъфтяват в една страна не автоматично и по силата само на това, че съдията седи на банката си в готовност да съди и че полицията е разпратила информаторите си; всеки трябва да даде своя принос за това. Всеки има призванието и задължението да смаже главата на хидрата на произвола и беззаконието, където и тя да се подаде. Всеки, който се ползва от благодатта на правото, трябва да допринесе за съхраняването на властта на закона и за уважението към него. Накъсо – всеки е роден борец за правото в интерес на обществото.

В лицето на моето право обидено и отречено е правото въобще, в негово лице то се защитава, утвърждава и възстановява. Какво високо значение придобива по този начин борбата на отделния човек за правото му! Колко по-ниско от висината на този идеален поради всеобщността си интерес от правото се намират сферата на чисто индивидуалното, областта на личния интерес, целите и страстите, в които неосведоменият съзира единствените движещи пружини на правния спор. Тази висина обаче, може да каже някой, е тъй нависоко, че може да бъде възприета само от философа на правото; никой не води процес заради правната идея. За да опровергая това твърдение, ще препратя към римското право, в което този идеален смисъл се реализира в популарните искове. За онези мои читатели, които не знаят право, отбелязвам, че тези искове (actiones populares) са давали възможност на всеки желаещ да се заяви като представител на закона и да привлече към отговорност онзи, който го е погазил. И това е можело да стане не само в случаите на засягане на интерес на цялата публика и поради това и на ищеца – като например засягане или застрашаване на обществения живот, а и там, където е ставало въпрос за неправда, извършена срещу частно лице, което не е можело ефективно да се защити – например при увреждане на малолетен при сделка, злоупотреба на опекуна срещу подопечния, изнудване при лихвоимство.

Така че онези искове са съдържали предизвикателство към идеалното чувство, което без всякакъв собствен интерес желае правото заради самото право. Някои от тях са апелирали и към съвсем ординерния мотив на желанието за печалба, като са предоставяли на ищеца глобата, наложена на ответника; тъкмо затова обаче те – или по-точно превръщането им в занятие – са търпели укора, който отправяме и днес към доносителството, направено за получаване на възнаграждение.

Защото, докато чувството, предизвикано от накърнение на собственото ни право, е примесено с егоистичен мотив, онова чувство се корени изцяло в нравствената власт, която правната идея има върху човешката душевност. То е протестът на мощната нравствена природа против злодеянието, извършено срещу правото, и е най-красивото и възвисено свидетелство, което правното чувство може да даде за себе си.

Не знам да има друг афект, който да може тъй внезапно да предизвика толкова могъщи промени у хората – защото знайно е, че тъкмо най-меките и сговорчиви натури могат да бъдат приведени от него в състояние на страст, което иначе им е напълно чуждо. И това е доказателство, че е уцелено най-благородното и съкровеното, което те носят у себе си.

Ако ли обаче скромните сили на отделния претърпят крушение в институциите, които дават на произвола подкрепата, която отказват на правото, устремът удря обратно по източника си. Него го чака или съдбата на превърналия се в престъпник заради наранено правно чувство – за което ще говоря по-сетне, или не по-малко трагичната участ да изкърви нравствено от острието, оставено забито в сърцето му от сполетялото го безправие, срещу което е бил безсилен, и да загуби вяра в правото.

Правно-литературен анализ на “Венецианският търговец”

Омраза и отмъстителност водят Шейлок пред съда, от който иска да отреже своя фунт месо от тялото на Антонио. Ала думите, които поетът го кара да изговори, звучат от устата му точно тъй вярно, както биха звучали и от всяка друга. Това е езикът, който нараненото правно чувство говори навсякъде и винаги; силата и непоколебимостта на убеждението, че правото все пак трябва да остане право; силата и патосът на човека, изпълнен със съзнание, че това, което той претендира, засяга не само него, а закона. Шекспир го кара да каже, че “...фунтът месо, що искам, е честно купен, мой е и искам да го имам. Не ми ли го дадете, законът ви не струва. Ще рече, че правото на Венеция е безсилно”.

“Диря закона. Имам си полица”. Колко могъщо и величаво се възправя фигурата на мъжа, изговарящ тези думи! Това вече не е евреинът, който иска своя фунт месо; това е самият закон на Венеция, който тропа по банките на съда – защото неговото право и правото на Венеция са едно; ако едното се срине, то повлича и другото.

...Именно в това се състои според мен висшата трагика, която Шейлок ни кара да съзрем. Той всъщност е измамен и е лишен от правото си. Поне юристът трябва да гледа така на нещата. Поетът, разбира се, е свободен да си прави собствена юриспруденция и не е нужно да жалим, че Шекспир в случая е сторил именно това, или по-точно, че е съхранил непроменена старата легенда. Ако ли обаче юристът я погледне критично, той може да каже само, че полицата сама по себе си е нищожна, тъй като съдържа нещо неморално, и че по тази причина съдията изначално е трябвало да я отхвърли. След като обаче “мъдрият Даниел” не го прави и я признава за действителна, следващото му действие – след като вече е признал на ищеца правото да отреже фунт месо от живо тяло, да забрани необходимо произтичащото от това проливане на кръв – е жалко извъртане и дребнаво хитруване. По-точно същата логика съдията би могъл да признае на носителя на сервитута правото да преминава през имота, но да му забрани при това да оставя дири по него, защото при учредяването на сервитута това не било уговорено.

Може да си представим, че историята на Шейлок се е разиграла още в най-древния Рим – защото авторите на Дванадесетте таблици са сметнали за нужно да посочат изрично, че при разсичането на длъжника (in partes secare) от кредиторите големината на парчетата е без значение. (Si plus minusve secuerint, sine fraude esto!)

За неправдата, извършвана от властта.
За сблъсъка между правото и правното чувство

Защото никоя неправда, която човекът изтърпява, колкото и тежка да е, не се доближава дори издалеч до онази, която се върши от турената от Бог господстваща класа, когато самата тя погазва правото – така е поне за непредубеденото нравствено чувство. Съдебното убийство – както сполучливо го нарича нашият език – е истинският смъртен грях на правото. Пазителят и стражът на закона се превръща в негов убиец – той е лекарят, който отравя болния, опекунът, който удушава подопечния си. В Древния Рим подкупният съдия е бил наказван със смърт. За правосъдието, което е погазило правото, няма по-унищожителен обвинител от мрачната и укорна фигура на извършилия престъпление от наранено правно чувство – той е собствената му кървава сянка. Жертвата на продажното или пристрастно правосъдие е почти насила изхвърлена от пътя на закона и е превърната в самоуправен отмъстител и екзекутор на правото си. Нерядко, когато прехвърли непосредствената си цел, тази жертва става заклет враг на обществото, разбойник и убиец.

Така борбата за закона се превръща в борба против закона. Правото чувство, изоставено от властта, която би трябвало да го крепи, само напуска плоскостта на закона и чрез самопомощта дири да постигне онова, което неразбирането, зловолието и безсилието му отказват. При това не става дума само за отделни особено яки или насилнически натури, в които националното правно чувство намира своите обвинители и чрез които изразява протеста си срещу подобни състояния на правото. Това обвинение и този протест понякога се повтарят от цялото население под формата на някои явления, които съгласно предназначението и начина, по който народът или дадено съсловие ги преценява и прилага, можем да наречем народностни заместители или структури, паралелни на тези на държавата.

За отделния човек те могат да се превърнат в източник на тежък конфликт, ако законът ги забранява, но не е в състояние да ги пресече. Корсиканецът, ако следвайки държавната повеля, се въздържи от кръвното отмъщение, ще е презрян от своите. Онзи пък, който го извърши под натиска на народностното правосъзнание, попада под отмъстителния удар на правораздаването. Така е и при разпространения у нас дуел. Който го отклони, когато обстоятелствата го диктуват като дълг на честта, наврежда на честта си; който го извърши, бива наказан – положение, което е еднакво притеснително и за извършителя, и за съдията.

Качествата на нацията зависят от качествата на хората, които я съставят

Нацията в крайна сметка е само сбор от отделните индивиди и както отделните индивиди чувстват, мислят, действат, така чувства, мисли и действа нацията.

Как може някой, който никога не е защитавал смело дори собственото си право, да усети порив, съзнателно да заложи живота и имота си за правото на общността?

Борецът за устройственото право на държавата и за международното публично право е същият като този за частното право. Същите качества, които той е придобил при защитата на последното, го съпровождат и в борбата му за граждански свободи и против външния враг. Което е посято в частното право, дава плодове и в държавното и в международното публично право.

Никой не би посмял да посегне на най-ценното, което един народ има, когато обичайно за този народ е всеки негов член храбро да защитава правото си и в най-незначителната дреболия. Затова не е случайност, че същият онзи народ на Античността, който във вътрешните си дела разкрива най-висше политическо развитие, а във външните доказва най-голямо разгръщане на силите си – римският, – същевременно притежава и най-изграденото частно право. Колкото и парадоксално да звучи, правото е идеализъм. Идеализъм не на фантазията, а на характера...

Да разрушиш свободното самосъзнание на селянина чрез берии и тегоби, да туриш гражданина под опеката на полицията, да обвържеш позволението да пътуваш с даването на паспорт, да разпределяш данъците по настроение и милост – дори и Макиавели не би могъл да даде по-добра рецепта как да се умори всяко мъжко самочувствие и всяка нравствена сила в народа, та без съпротива да се открие входът за деспотизма. Същата порта, през която нахлуват деспотизмът и произволът, е открита и за външния враг. Това, разбира се, не се оповестява и едва когато той дойде, мъдруващите най-сетне се сещат, че нравствената сила и правното чувство на народа са можели да бъдат най-успешната съпротива срещу външния враг.

Лошото право трови правното чувство

На лошото право не може да устои трайно никое правно чувство, колкото и здраво да е – то се притъпява, залинява и запада. Защото същината на правото – както често се отбелязва – е действието. Каквото за пламъка е свежият въздух, такова за правното чувство е свободата на действието. Ако му я отнемем или отслабим, ще го задушим.

Трябва ли гражданското право да е безразлично към формата на вината?

Какво обаче да дадем на увредения при споровете за мое или твое освен спорния предмет или равностойността му? Ако това да беше така, трябвало би да освободим и крадеца, стига да е върнал откраднатата вещ. Възразява се обаче, че крадецът вреди не само на окрадения, а и на законите на държавата, на правовия ред, на нравствения закон. Нима обаче не прави същото и длъжникът, който недобросъвестно оспорва дадения заем, или продавачът, наемодателят, които нарушават договора, или мандатарят, който злоупотребява с доверието, което съм му подарил, за да ме увреди? Достатъчно удовлетворение ли ще е за нараненото ми правно чувство, ако след дълга борба получа от тези лица само онова, което така или иначе изначално ми се е дължало? Дори и да се абстрахираме от този стремеж към удовлетворение, който нямам колебание да призная за съвсем оправдан, какво изместване на естественото равновесие има между двете страни! Опасността, която произтича за тях от неблагоприятния изход от процеса, за едната се състои в това, да загуби своето, а за другата – само в това да върне неправомерно задържаното. Предимството, което обещава благоприятното приключване на процеса пък, за едната страна се свежда до това да не загуби нищо, а за другата – да се обогати за сметка на насрещната страна. Нима това не означава да поощряваме безсрамната лъжа и да възнаграждаваме извършването на безчестие?

В частност е имало два процесуални института, които са давали на ответника алтернативата или да се откаже от възприетото поведение без вредни за себе си последици, или пък да се изложи на опасността да бъде признат за виновен за умишлено престъпване на закона и да бъде наказан за това: прохибиторните интердикти на претора и actiones arbitrariae. Ако ответникът не се подчинял на заповедта, отправена му от магистрата или съдията, негативните им последици са се прибавяли към осъждането. От мига на налагането им вече е ставало въпрос не само за правото на ищеца, а за закона, олицетворен в авторитета на представителите му. Незачитането му се е наказвало с парични глоби, отиващи в полза на ищеца.

Целта на всички тези наказания е като тази на наказанието в криминалното право. От една страна, е чисто практическата цел – да се гарантират интересите на частния живот и срещу такива нарушения, които не може да се нарекат престъпления. Същевременно обаче има и етическа цел – да се даде удовлетворение на накърненото правно чувство, да се възстанови унизеният авторитет на закона. Така че парите в тези случаи не са били самоцел, а средство към целта. Особено остро това е акцентирано при т.нар. actiones vindictam spirantes. При тях идеалното гледище, че не става дума за пари и имот, а за удовлетворение на накърненото правно и личностно чувство, е проведено напълно последователно (magis vindictae, quam pecuniae habet rationem, цели повече осъждане, отколкото обезщетение). По тази причина те не са можели да се водят от наследниците, затова не са можели да се цедират, а в случай на несъстоятелност не са можели да се предявяват от кредиторите на масата на несъстоятелността, поради това са се погасявали в сравнително къси срокове, по тази причина не са били уважавани, ако се е окажело, че засегнатият изобщо не е осъзнал извършената срещу него неправда (ad animum suum non revocaverit, този иск се погасява чрез мълчание/бездействие).

За инерцията на духовното наследство

Като се обръщам към последния етап от развитието на римското право, завършващ в Юстиниановата компилация, не мога спонтанно да не отбележа колко голямо е значението на наследственото право за живота както на отделния човек, така и на народа. Какво ли щеше да е правото на това нравствено и политически напълно пропаднало време, ако то трябваше да го сътвори само! Но подобно на някой наследник, който със собствени усилия едва ли би смогнал да свърже двата края и затова живее от богатството на наследодателя, така и едно безлично и западнало поколение може дълго да се храни от духовния капитал на предшестващото силно време. Нямам предвид само в смисъл безусилно да се ползват плодовете на чужд труд, а по-скоро в смисъл, че произведенията, творенията и институциите на миналото, произтекли от даден дух, могат да го съхранят и възпроизвеждат в течение на определено време; в тях се крие находище на потенциална сила, която при допира си до тях през отделния човек отново се превръща в живителна сила.

За здравата суровост и срещу изродената мекушавост: либертарианството не е от вчера

Странен отпечатък има този дух на новото време! Може да се очаква той да носи в себе си белезите на деспотизма: строгост, твърдост, безогледност. Образът му обаче е точно обратният: мекота и човечност. Но тази мекота е деспотична, тя ограбва от единия това, което дава на другия – това е мекотата на произвола и безпринципното хрумване, не на човечността.

Не е тук мястото да изброявам всички отделни доказателства, които подкрепят това твърдение. Измежду тях е и премахването на най-строгото процесуално наказание – здравословната суровост на старото време не се е харесвала на мекушавата слабост на сетнешното. За мен е достатъчно да посоча една характерна особеност, която обобщава в себе си показателен и богат исторически материал, а именно – оказваната на длъжника мекота и снизхождение за сметка на кредитора. Данни за това предлагат разпоредбите на Юстиниан, който дава на поръчителя възражението за непредприето към кредитора принудително изпълнение; на кореалните (солидарните) длъжници – възражението за разделяне на дълга; който установява безсмислен двугодишен срок за продажба на заложената вещ, а след възлагане на вещта при публична продан на заложеното – и двугодишен срок в полза на длъжника, в течение на който той може да откупи вещта, а дори и след изтичането и на този срок го снабдява и с иск срещу кредитора за онова, което последният е получил свръх очакваната цена за продадената вещ; необоснованото разпростиране на правото на компенсация; даването вместо изпълнение, както и привилегиите на църквите в тази връзка; ограничаването на исковете за вреди при договорните отношения до двойния размер на интереса; противното на всяка смисленост раздуване на забраната за usurae supra alterum tantum (забрана сумата на лихвите да превиши главницата); допускането на разпасан произвол на наследниците спрямо удовлетворението на кредиторите чрез beneficium inventarii (приемане на наследството по опис). Пак от Юстиниан иде и принудителното отсрочване на дълговете, налагано чрез мнозинството от кредиторите; то е послужило като горд предшественик на института на мораториума, появил се при Константин. Същият Константин трябва да отстъпи на предшествениците си от Империята заслугата за измислянето и на querela non numeratae pecuniae (възражение на длъжника, че претендирания за връщане заем изобщо не е бил получен), и на т.нар. cautio indiscreta (дългов документи, с който се обосновава дължимостта на сума пари без посочване на причината за дълга).

Най-удобният начин да се спогодим с човечността е да го сторим за чужда сметка!

...но това е хуманността на св. Криспин, който крадял кожа от богатите, за да направи ботуши за бедните.

...белег на слабото време е да се симпатизира на длъжника. Самото то назовава тази симпатия “хуманност”. Силното време преди всичко се грижи кредиторът да получи правото си и не се бои от строгостта към длъжника, ако тя е необходима да съхрани сигурността на оборота, доверието и кредита.

И пак за значението на вината и формата ѝ

С безчувствеността на днешното ни право към идеалния интерес, произтичащ от правонарушението, е свързано и отпадането на римските частни наказания в модерната практика. Измамливият депозитар или мандатар вече няма да бъде инфамиран; стига да избегне ловко наказателния закон, безобразието, било то и най-голямото, днес ще се отърве напълно свободно и безнаказано.

(Това означава), че при нас субективната неправда е принизена до стъпалото на обективната. Днешното ни право не прави вече разлика между длъжника, който безсрамно отрича да е получил заем, и наследника, който твърди това (за наследодателя си) bona fide; между мандатаря, който ме е измамил, и онзи, който просто е сгрешил – накъсо, между умишленото и оскърбително накърняване на правото и това, извършено поради незнание или по погрешка. Процесът се върти само около голия паричен интерес. Мисълта, че везната на Темида трябва да мери освен парите и неправдата в частното право точно както и в наказателното, е тъй далеч от днешните ни юридически представи, че осмелявайки се да я изрека, трябва да се приготвя да чуя възражението – та нали тъкмо там е разликата между наказателното и частното право. За днешното право? Да – и добавям – за жалост! За правото изобщо? Не! Защото първо трябва да ми докажат, че има някакви области на правото, в които идеята за справедливост не следва да се осъществи в пълен обем. А пък идеята за справедливост е неразривна от провеждането на принципа на вината.

За доказването в процеса и правно-политическите му цели

Втората от споменатите вече и наистина станали фатални заблуди на модерната юриспруденция се състои в създадената от нея доказателствена теория. Нека си спомним, че писаното по-нататък се отнася до общия ни граждански процес, който все още съществуваше по времето, когато това съчинение се появи за първи път (1872), и който беше заменен от Гражданския процесуален кодекс на Германската империя (в сила от 1 октомври 1879 г.).

Човек може да си помисли, че той е бил измислен с единствената цел да осуети правото.

Всички длъжници по света да се бяха сговорили да отнемат правата на кредиторите си, нямаше да могат да измислят по-действено средство от това, което роди нашата юриспруденция със своята доказателствена теория. Няма математик, който да може да създаде по-екзактен метод на доказване от този на нашата юриспруденция. Върхът на безумието тя достига в процесите за обезщетение за вреди и в исковете за накърнен интерес (...). Тежко на ищеца и блазе на ответника в такъв процес!

За неизбежната отбрана

Имам предвид унизителното израждане на уредбата на неизбежната отбрана – онова изконно право на човека, което по думите на Цицерон е вроден у човека закон на самата природа, за който римските юристи са били достатъчно наивни да вярват, че не би могъл да се отрече в никой правопорядък по света (Vim vi repellere omnes leges omniaque jura permittunt - Да се отвърне на силата със сила позволяват всички закони и правни системи). В последните векове, а дори и в нашия век те щяха да могат да се убедят в противното! Учените господа наистина поначало признават това право, но обзети от същата симпатия към престъпника, от която са обзети цивилистите и процесуалистите към длъжника, се опитват в хода на упражнението му така да го ограничат и орежат, че в повечето случаи престъпникът се оказва защитен, а жертвата – беззащитна. Каква пропаст и какво падение се откриват за съзнанието за ценност на личността, каква липса на мъжественост, какво пълно израждане и притъпяване на простия и здрав правен усет зейват, ако се задълбочим в литературата, посветена на това учение – може да си помислим, че сме се озовали в общество на нравствени кастрати! Мъжът, застрашен от опасност или от обида на честта, следва да се свие и да избяга – сиреч дълг на правото излиза, че е да разчиства терена за неправдата. При това мъдреците имат спорове само по въпроса дали и офицерите, благородниците и членовете на висшите съсловия трябва да бягат. Така един беден войник, който в изпълнение на това указание на два пъти се отдръпнал, но след като противникът му продължавал да го преследва, на третия път започнал да се отбранява и го убил, според тях “облагодетелствал себе си, ставайки обаче отблъскващ пример за останалите”, и затова бил осъден на смърт!

Особено възвисени са диренията как неизбежната отбрана да се изключи, ако цели защита на собствеността. Едни явно смятат, че собствеността, подобно на честта, е само едно заместимо благо и затова първата се възстановява чрез rei vindicatio (собственически иск за възвръщане на фактическата власт върху вещта), а втората – чрез actio injuriarum (деликтен иск). Как обаче да стане това, ако разбойникът е изчезнал зад девет планини в десета и не знаем къде е той? Успокояващият отговор гласи: собственикът de jure наред с това разполага и с реивиндикационния иск, а пък “е резултат само на случайни, несвързани със самото имуществено право обстоятелства, ако в отделни случаи този иск не постигне целта си”. Това напомня на окрадения, който се утешавал, че крадецът не бил взел и инструкцията за експлоатация.

Други пък – и то принудени от обстоятелствата – допускат употребата на сила, в случай че става дума за много значителна стойност; при това обаче независимо от силния афект, в който нападнатият се намира, му вменяват задължението да размисли най-прецизно колко сила е нужна, за да се отблъсне нападението. Така той ще отговаря, ако счупи черепа на нападателя, без за това да има особена необходимост – та нали е могъл предварително и грижливо да изследва дебелината на черепа и надлежно да се упражни в правилната сила на удара, та да може да обезвреди нападателя с по-малко мощен удар.

За отговорността на правната наука

Но стига сме се занимавали с учената глупост и извратеност! Трябва дълбоко да се засрамим, съзирайки как простата мисъл на здравото правно чувство – че в лицето на всяко право, та ако ще то да има за предмет дори и един часовник, се напада и засяга самият човек с всичките му права и личността му, – как тази проста мисъл е изтървана от науката по начин, та изоставянето на собственото право и страхливото бягство от неправдата да се въздигне в юридическо задължение! Да не се чудим тогава, че във време, в което на такива възгледи се позволява да изпълзяват в правната наука, съдбата на нацията ще се определя от дух на страхливост и апатично търпение на неправдата!

Борбата, която Хербарт (германския философ Йохан Фридрих Хербарт) иска да елиминира като елемент на понятието за право, е негова изконна и вечно иманентна съставка – борбата е вечната работа на правото. Без борба няма право, както без труд няма собственост. На принципа “С пот на челото да ядеш хляба си” съответства със същата истинност другият: “В борбата да намираш правото си”. От мига, в който правото изостави готовността си за борба, то изоставя себе си – и за правото важи казаното от поета:

На мъдростта последните предели

постигнах днес: живот и свобода

добива само този, който смело

ги завоюва всеки ден в борба! (заключителен монолог от "Фауст")

Заключителни бележки от преводача

Посвещвам на моя приятел Теодор Пиперков (1958–2013).

От него научих много неща, много уча още и много няма да мога да науча. Едно от онези, в които няма да успея, е скромността. Може да се помисли, че при него тя е идела от допира му с хилядолетията, от живота му в избрани от него бляскави времена и места и от общението му с умове, пред които времето смирено отстъпва. Всъщност тя просто му беше вродена. Реших, че най-пряко ще се запътя към тая скромност, ако се опитам не да предам свои мисли, а да подчиня усилията на ума си на чуждо величие. Това най-добре се постига при превода на образец от ранга на “Борбата за право” от Рудолф фон Йеринг.

Произведението (родило се като публична лекция през 1872 г. и за последен път редактирано от автора си при десетото му отпечатване през 1890 г.) е претърпяло неизброими издания на оригиналния си и е било преведено на над тридесет други езика.

Обемът на това блестящо съчинение е около стотина страници. Днешният читател скланя да внимава в текстове с дължина максимум на Twitter-постинг, а напънът нещо да се прочете на чужд език е дотолкова немислим, че напътствието към него е неуместно. Затова, воден от дидактическа хитрина и педагогически илюзии, реших (като преведа) да отнема на мързела оправданието на монолингвизма и (като подбера само около 1/3 от цялото) да подмамя духа към дегустация, щом не мога към утоляване на несъзнаваната още жажда.

Плашещо е, че в днешна България “Борбата за право” звучи толкова актуално. Утешително е, че тя е родена в някогашна Германия. Потресаващата за възрастта ѝ свежест свидетелства за вечността на проблемите, до които тя се досяга. Формулирани преди повече от 140 години, мислите на Йеринг звучат като казани утре. Те само ни подсещат, че безкрайни ще са усилията, когато плуваме към правдата срещу течението на ежедневното зло. А множеството примери от настоящето убедително ни показват, че ако изоставим протеста срещу неправдата, ще потънем в тинята на унизително безправно вегетиране. Намерилите задушливо удобство в тази рядка кал ще ни кандърдисват, че няма ние да оправим света, докато сами непрестанно го развалят.

Предупреждавам читателя, че веднъж прочел “Борбата за право” дори и в откъслеците, които му предлагам тук, няма да има повече оправдание нито за бездействието си, диктувано от страх, алчност или мързел, нито за правния си формализъм, който трови българското право вече над половин век, нито за сторените неправди, чиито срамотии се пъне да загърне с юридическа сръчност.

Да не си борец за право, значи да си негов убиец. Защото времето е разделно, границите са ясни и няма спор кои са лошите. Със сигурност измежду тях са безразличните. Както позналият Писанието не може да се оправдава, че не знае що е грях, така и челият “Борбата за право” не може да се позовава на невинност.

Казвам го, за да няма неразбрали. Пиша го в заключителните пояснения, за да няма съмнение, че предшестващото тия пояснения е вече прочетено и така всъщност ги е направило излишни. Оттук нататък има само два пътя – на борбата за право и на предателството към него. Ние не избираме дали да се впуснем в тази борба; избираме само на коя страна ще застанем. Времето решава дали да помни, или да замъти временните ни предателства към нея. Съдбата пък избира колко дълго ще ни позволи да я продължим.

Спечелването ѝ е немислимо, но спирането ѝ – позорно.

Sapienti sat.