Боян Рашев: Опазването на природата може да е печеливш бизнес

Толкова сме свикнали с новините за влошаващото се качество на околната среда и начините, по които се представят екологичните проблеми, че обществото вече е вкарано в екомитове, които нямат нищо общо с действителността. Това смята Боян Рашев, управител и партньор в консултантската компания "Денкщат България", която помага на бизнеса да управлява въздействието си върху околната среда и общностите, като запазва икономическата си рентабилност.

Според него в последните десетилетия околната среда се е подобрила значително и продължаващото ѝ опазване трябва да става, без това да влияе негативно на икономическото развитие, без да води до оскъпяване на ресурсите и да върви заедно с иновациите и с пазарните, а не административните регулации.

Рашев не се страхува да влиза в сблъсък с някои от най-наложилите се "зелени виждания" и смята, че увеличаващите се принудителни еконорми не са работещи, хранят бюрокрацията и затормозяват икономическия просперитет. Една добре функционираща съдебна система може да е много по-полезна за опазването на околната среда и на здравето на хората, смята Рашев. Наскоро той препоръча на новия екоминистър Нено Димов 18 стъпки за екологична политика в полза на здравето ни.

Г-н Рашев, кои са еко-клишетата, на които робуваме най-много, говорейки за опазване на околната среда и за устойчивото развитие на бизнеса?

Много са еко-клишетата, но най-сериозните според мен са две.

Едното е, че всички вярваме, че околната среда става все по-зле. Това обаче е концепция, базирана на стари данни и създадена през 1960-те години заради това, че хората на Запад вече са достатъчно богати, за да започнат да обръщат внимание на околната среда, и установяват, че има екопроблеми за решаване. Тогава това е факт, но от тогава насам в главите на хората постоянно се набива как нещата стават все по-зле.

Източник: Environmental performance index, Yale University

Всъщност качеството на околната среда се подобрява все повече – още от самото начало на цивилизацията с развитието ѝ. Да сравним как е изглеждал добивът на метали в древно време. В градовете центрове на такъв добив продължителността на живота е била изключително кратка – двадесетина години - толкова са били замърсяващи методите за добив. Но с течение на времето и с развитието на технологиите това вече не е така. Представете си как в пещерите директно са дишали пепелта от огньовете и как се отопляваме днес.

Второто клише е, че икономическото развитие вреди на природата. Всъщност е точно обратното. Няма как да имаш ресурса да опазваш околната среда, ако не се развиваш икономически. Икономическото развитие създава излишък, а само когато имаш излишни средства може да инвестираш в нещо ново и да обръщаш внимание на околната среда.

Да погледнем къде са Норвегия и Дания по опазване на околната среда спрямо Бангладеш и Пакистан и няма нужда от повече доводи защо икономическото развитие води до по-добра околна среда.

След тези две базови клишета следват всички останали клишета. Непрекъснато се говори напоследък колко е мръсен въздухът в София, но това е защото най-сетне има средна класа, която е надраснала екзистенциалните проблеми, и обръщаме внимание на това.

В последните 25 години качеството на въздуха в София непрекъснато се подобрява. Но чак в момента по-често си говорим, че е мръсен, защото 1996 г. се чудехме какво ще ядем и не обръщахме внимание на въздуха. Това, че качеството на въздуха вече се приема като важно, всъщност е индикатор, че обществото ни се е развило, но реално като измервания въздухът сега е по-чист.

Но го има и обратният случай – хората в Трън, който е беден район с безработица, не искат да се развива златодобивът, притеснени за околната среда.

Там има хора от общината, които от десет години са изключително радостни, че ще се развива подобен проект. Но при тях се явяват зелени от София, които отиват и казват: "Ще ви отровят." Другите са виладжии, които са родени в региона, и са свикнали в петък да отиват от София в Трън. Точно тези хора са най-големите противници, защото на тях не им трябва икономическо развитие на региона. На тях им трябва спокойствие и ако може нищо да не се случи. Тези две групи имат достатъчно влияние на местно ниво, за да внушат проблем.

Има и още една група – местното статукво. В Трън икономиката е състои от дърводобив и някакво земеделие, само се говори за туризъм, такъв всъщност няма. Едно на ръка, че дърводобивните фирми са свързани с местната власт, но те могат да оцеляват единствено благодарение на евтината работна ръка. В момента, в който дойде голям инвеститор, предлагащ по-високи заплати, те веднага си губят хората. Местното статукво е против всеки външен бизнес, защото ще загуби много сериозно. Дойде ли голям инвеститор, с него идва и държавата. Започват проверки на НАП, НОИ. Ако в Трън отиде държавата, ще се установи, че хората надали се осигуряват на реално получаваната заплата – нещо, което все още е масова практика в малките градове.

Трън освен това е гранична зона и е възможно там да виреят и други бизнеси, които пък съвсем нямат интерес от присъствие на държавата. Противниците на златодобива са от тия среда, а местното население лесно може да бъде наплашено. Достатъчно е да му кажеш "уран" и край, хората изпадат в паника, без да имат идея за концентрации, милисиверти и т.н. Казваш "уран" и налице е страх.

Сходен по същината си сблъсък е и за опазването на защитените територии. От години сме свидетели на тежко противопоставяне между екозащитници и бизнес интереси относно развитието на ски зоната в Банско.

Проблемът със защитените територии и в принципната постановка за управлението им. Държавата е казала: "Тука едни територии ще ги заградим и там няма да се случва нищо", само хората ще могат да се разхождат, за да няма никакво негативно въздействие. Но от това произтича проблем. Като се затвори една територия, тя стои неизползвана, въпреки че има голям икономически ресурс и потенциал. България не е толкова богата, за да си позволи това.

Щом толкова се говори за природата, значи има интерес към нея и тя трябва да излезе на пазара. Например може да се въведат входни такси в природните паркове. Всеки да си прецени дали ходенето в Пирин му носи по-голяма полза от това да изяде два шоколада.

Входна такса от 5 лв. на ден може да работи и така защитените територии директно излизат на пазара с това, което могат да предложат – дива природа. Хърватия например е въвела такса от около 15-20 евро за посещение на Плитвицките езера.

Евентуалните такси за вход в българските паркове биха могли да отиват в дирекциите им, или в национален фонд специално за опазването на дивата природа.

Опазването на дивата природа изисква страшно много средства. В Пирин например нямаше диви кози в началото на 1990-те години. За да се възстановят изчезващи видове и да се заселят изчезнали трябват много пари. Оглеждането на популацията от бели лешояди например изисква много грижи – трябва да им се осигуряват трупове.

За мен принципът на управление на парковете и защитените територии е сбъркан. Крайно време е да се намери политическа воля за решаването на проблема с директния сблъсък на хората, които искат дива природа, и онези, които искат да правят бизнес в защитените територии. Двете крайни позиции трябва да намерят сближаване и самото опазване на природата да се превърне в бизнес.

Аз например бих концесионирал всички защитените територии.

Това звучи еретично?

Така е. Звучи абсолютно еретично, знам това. Но ако сключиш концесия за 50 години, защото такава територия трябва да има дълъг хоризонт за планиране и развитие, и в клаузите запишеш конкретни природозащитни цели - изисквания за размера на различните популации, точни хектари с видове дървесина и това се следи стриктно от държавата, паралелно с опазването в парковете може да се прави бизнес.

В световен мащаб има частни паркове. Например частната неправителствена организация "Африкън паркс" управлява много успешно десетки паркове в различни държави в Африка и задоволява различни интереси, свързани с лов, фото сафарита, изграждане на ВЕЦ-ове, но паралелно с опазването на природата. Защо това да не е възможно в Пирин например? Стойността на гората в парк Пирин при правилно структурирана концесия ще е толкова висока, че никой няма да има интерес да я отсече.

Знам, че това, което казвам, е еретично, но в момента няма защитена територия у нас, при която да няма проблем. Обясними са бизнес интересите, защото това е ресурс, който не се използва.

Но виждаме лошата практика от концесията на ски зоната в Банско – заграбени допълнителни площи, отсечени дървета, незаконни строежи.

Не знам "Юлен" какво точно и как го правят, но като човек, който постоянно ходи в Пирин, виждам, че ерозия по пистите почти няма в сравнение с това, което беше преди концесионирането на ски зоната. Преди това пистата Тодорка беше буквално една урва. Вече дори и през лятото не се вижда проблем с ерозията. Не мога да коментирам какво са взели над зоната, защото не знам. Едни хора казват едно, други – друго. Факт е, че в Пирин ходят все повече хора през лятото. Много туристи търсят по-достъпни атракции и Бъндеришка поляна им ги предлага. Може да е безумна пързалката им там през лятото, но има много посетители, значи на хората им харесва.

Според Вас, полезно ли е планирането на опазването на околната среда чрез евродирективи, налагане на общи и национални цели и все по-затягащите се норми?

Полезно е до един момент. Да се върнем по-назад и да си спомним за киселинните дъждове, когато нямаше сероочистки и ТЕЦ-овете бълваха серен двуокис. Тогава ЕК реши да наложи изисквания за пречистване на тези емисии на 94%. После реши, че това не е достатъчно и трябва да е 96%. Сега за лигнитните ТЕЦ изискването става 98 процента. Проблемът е, че тези изисквания са работещи, докато са икономически смислени. След като постигнеш ниво над 90 процента пречистване на емисии, всеки следващ процент струва много много много повече, за да се постигне. Идва момент, в който изискванията за перфектна чистота на един бизнес го убиват.

Това е голям проблем на компаниите, които сами са си наложили да следват определени екологични цели. Но едно е да обявиш, че ще ползваш в производството си само рециклирана пластмаса при цена на суровия петрол от 150 долара за барел и друго е когато цената падне до 55 долара, както е в момента. Тогава бизнесът става губещ, а не изглежда добре в очите на обществото да се откажеш от думите си.

Парадоксално, но проблемът на екополитиките на европейско ниво е, че те всъщност са успешни и създават една бюрократична машина, която ѝ харесва да се храни от това. За да яде, тя създава още и още нови правила. От там съществува и митът, че околната среда не се подобрява. Бюрократичната машина трябва да страхува хората, че нищо не се случва, за да може да оправдава съществуването си. Опазването на околната среда постигна големи успехи и вместо да се каже, че усилията трябва да се насочат другаде, те не си го признават.

За сравним опазването на околната среда с една къща. Домакинът решава какъв бюджет има за поддръжката ѝ и колко пари да отдели за почистването ѝ например на 92 процента. После има повече пари и решава да го вдигне на повече, но в един момент се оказва, че това струва толкова много, че трябва да вземе от другите пера на бюджета. Това никой от нас не би го допуснал, но точно това прави сега Европейската комисия. Проблемът е, че Брюксел мисли в категории. Казва: Трябва да е чисто, колкото и да струва и точка. Но е важно колко ще струва и кой ще го плати.

Е, то е ясно – потребителят.

Да и затова се постига обратния ефект. Изискванията към въглищните централи ще повишат значително цената на тока и българите ще се принудят да се откажат от отопление на ток и да минат на дърва и въглища. Това влошава качеството на въздуха в градовете.

На Германия не ѝ пука, защото се топли на газ. Каквото и да разправят за използването на възобновяеми енергийни източници, те не ползват ток за отопление. 60 процента са на газ директно, а 25% са на топлофикация, която на свой ред е на газ. А ние се топлим или на дърва и въглища или на ток, половината от който произведен от въглищни централи. С новите изисквания ще се повиши още цената на тока и още повече хора ще минат на дърва и въглища.

Ясно е, че с повишените в края на април тази година екоизисквания за горивните инсталации, които трябва да се въведат до 4 години, целта на ЕК е да затвори лигнитните централи, но тогава хората ще вкарат въглищата директно в домовете си и въздухът става по-мръсен.

Всъщност най-големият замърсител на въздуха в Европа със серни оксиди не са въглищните централи, а са вулканите. Като се вземат предвид постоянните изригвания на Етна и от време на време включващите се исландски вулкани, емисиите им са повече от всички въглищни централи и каквито и екоизисквания за антропогенните емисии да се сложат, е все едно. Преди седмица бях край Етна, той непрекъснато пуши и се вижда как всичко това заминава към Балканите.

Проблемът със серните оксиди в България е прекалено локален, той е свързан с централите на Ковачки и всъщност е политически проблем. Не знам доколко той е реалният собственик на тези централи, но така или иначе налице е бизнес, който има толкова близки отношения с държавата, че тя нищо не прави срещу него.

Могат ли хората, например подавайки съдебни искове срещу ТЕЦ-овете на Ковачки, да променят нещата?

При съдебна система като английската това функционира. В България не знам как отделен човек може да осъди предприятие за това, че замърсява околната среда.

Любопитен факт е, че цялата технология на сероочистките не е възникнала защото Еврокомисията е решила така, а защото конкретен човек е осъдил ТЕЦ в Англия за това, че го трови. В Англия прецедентното право работи лавинообразно и ТЕЦ-овете се събуждат в нова среда, в която е реална опасността да бъдат осъдени от всеки живеещ около тях. И те започват да мислят как да предотвратят това и започнат да опазват въздуха. Качеството на въздуха в Лондон и Англия всъщност се е подобрило много преди да се приеме Закон за въздуха, защото правната система го позволява.

Източник: Environmental performance index, Yale University

Щом се оказва, че пазарите могат да регулират и опазването на околната среда защо трябва да се въвеждат евроизисквания например за процент на възобновяемите енергийни източници и замяната на цели подотрасли на енергетиката с нови?

Под напора на ЕК България си създаде голям проблем с ВЕИ-тата, защото се дадоха големи преференции в цените за изкупуване на енергията, а пазарът на ВЕИ-технологии се разви толкова бързо, че реално цените на инвестициите паднаха много. И се оказа, че държавата осигурява огромни печалби на тези централи. Последва паническа реакция и спиране на всички ВЕИ-проекти, което пък създаде проблем с инвеститорите.

Проблемът е с огромните субсидии, които тръгнаха от Германия. Тя е вкарала огромни инвестиции в този бизнес, но крайният резултат е много неприятен. Цената на електричеството там е ужасно висока, но не удря потребителя толкова много, тъй като основните разходи на едно домакинство са за отопление, което при тях е на газ и е евтино.

Има едно очакване, че като се инвестира много във ВЕИ в един момент енергията от тях ще стане безплатна. Но реалността е, че тези инсталации се амортизират кратко след изтичането на срока на преференциалните им цени. Четем от време на време: Днес в Германия плащаха на потребителите, за да потребяват енергия, защото вятърните централи произвеждат над възможностите на мрежата.

Генералният проблем с ВЕИ-тата е, че в умерения географски пояс, където сме ние, януари месец, когато има най-голяма нужда от енергия, тези мощности са абсолютно безполезни. Тогава нивото на тяхната надеждност е нула и пак има нужда от конвенционални мощности. Тази зима в Германия при инсталирана мощност от 90 гигавата вятърни централи две седмици те осигуряваха едва 5 гигавата. Това е огромна дупка в енергийната система, която трябваше да бъде покрита от другите мощности. И Германия при цялата си ВЕИ-политика не е затворила нито една от въглищните си централи, има много газови централи за балансиране, спрени са само ядрените блокове. Така се създава огромен капацитет от едни мощности, които трябва да имат като резерв други мощности.

Европа не е Африка и Сахара, където постоянно грее слънце, или Хаваите, където нонстоп има вятър и с проекти като на "Тесла" за съхранение на енергия може да се балансира. Там производството и консумацията на енергия от слънце и вятър са лесно предвидими. В Европа не е така.

Но у нас например има напълно неизползван потенциал на геотермална енергия. Държавата раздаде за безвъзмездно ползване десетки минерални извори на общините. В София от години се говори как може да се отоплява по този начин, но нищо не се прави. Защо? Нехайност, лоби интереси, липса на инвестиции...?

Така е, България има огромен геотермален ресурс. София също. Но проблемът е, че няма законодателна и регулаторна рамка за това. В законодателството ни минералните извори се разглеждат основно като източник за бутилиране на вода или за използване в балнеокомплекси. Те не се разглеждат като енергиен източник и това създава регулаторен проблем. Трябва да се направи анализ за пречките пред развитието на тази бизнес.

Технически топлофикационната система на София би могла да ползва ресурса на минералните извори и просто температурата на водата от тях да се вдига допълнително чрез подгряване и така да се топли целият град с нула въглеродни емисии и на по-ниска от сегашната цена. Но за да стане това нещо "Топлофикация София" задължително трябва да бъде дадена на инвеститор, който знае какво прави. Трябва да забравим, че държавата или общината могат да направят нещо смислено. Трябва професионален мениджмънт. Трябва стратегически инвеститор като ЕВН или "Далкия", които управляват топлофикациите в Пловдив и Варна.

"Веолия", която притежава "Далкия" и е концесионер на софийското ВиК, има огромен технологичен капацитет и опит в това отношение. Със сигурност може да се измисли вариант на публично-частно партньорство или концесия на столичната топлофикация и да се развие топлоснаблдяването по такъв начин. Тогава ще забравим за всякакъв проблем с качеството на въздуха. Такова е решението на големия европейски град – топлофикация, която използва минералните води и изгаряне на отпадъците. Биомасата е друг огромен неизползван у нас потенциал, когато се изгаря контролирано, а не директно в печката вкъщи.

Технологиите ги има, другото и въпрос на политики и прилагането им. Бъдещата енергийна политика трябва да е гъвкава, с инвестиции в комбинирането на съществуващото с иновациите и да се развива в контекста на опазването на околната среда. Държавата, общините и бизнесът имат много да работят.