“България – Далечният Изток на Европа”

“България – Далечният Изток на Европа”

От 5 декември на немския литературен пазар присъства една книга за България, която определено ще провокира и ангажира вниманието не само на немските читатели, интересуващи се от родината ни, но преди всичко на критици и историци. “България – Далечният Изток на Европа” е противоречивото и двузначно на пръв поглед заглавие на първата, обзорна книга за България от д-р Щефан Апелиус, доцент по политология в университета в немския град Олденбург.

Втората му книга “Смърт в България” ще се появи след броени месеци.  В нея той ще публикува резултатите от разследваните убийства по българските граници на източногермански бегълци по времето на комунистическата диктатура.

Авторът сподели, че заглавието “България – Далечният Изток на Европа” не е в негативен контекст, а в смисъл на непознатата, с елементи на Ориента, неизвестна България. Той избира Далечния Изток като метафора за екзотичното, с което се сблъсква посетителят и читателят при първата си среща със страната и културата. Разбира се, опасността не само българският читател и критик да интерпретира негативно заглавието е налице, но авторът поема този риск. Полемичността на тезите му е съзнателно избрана.

Щефан Апелиус признава, че до работната си академична година в България през 2001 г. и посещенията след това не е знаел много за България. Политологът изхожда от нивото на информираност у немската и западната публика по отношение на българската история и култура. С книгата си цели да промени това статукво и подчертава, че пише “немска книга през един немски поглед за интересуващи се от България немски читатели”.

Ограничени първоизточници

За описанието на периода 1878 -1944 г. той използва преди всичко немски извори. В голяма степен те са вторични - новини от немската преса за този период, но има и първични - като пътеписи, анализи, документи и писма на немскоезични автори. Тази изворна ограниченост се отразява чувствително на първата част на книгата.  Поради историческите, политически и геополитически влияния, на които са подчинени немските извори.

Въпреки наличната аргументация и добрия стил на изложението, тезите в първата част на книгата са спорни, предизвикателни и не задоволяват с онази пълнота и обективност, с която се отличават тезите му във втората част, за периода от 1944 г. до днес.

Спорни тези

Книгата въвежда в историята на България, пренебрегвайки дори в резюме съществени процеси и събития от историята на Възраждането. Същевременно е дадено достатъчно място на повече от спорни за българската историография тези. Национално-освободителните движения са представени като борби на отделни сепаратистки групи, без цел и без резултат, а ръководителите и участниците в национално-обединителните ни движения, особено тези за Македония и Беломорието са редуцирани чувствително до терористични и разбойнически акции. Съединението на България, новата ѝ политическа и партийна система, икономическият подем и българската култура са слабо или едностранчиво изследвани. Не защото авторът не би искал да представи един по-задълбочен анализ – а поради избрания от него “само немски” поглед към исторически събития и фигури в този период.

Повествованието в първата част не засяга например задълбочено геноцида над българското население, но дава добра информация за набези (?) на българи над българомохамедани. За времето на Априлското въстание научаваме за палените бъгларски села и градове относително малко, докато за времето на Руско-турската освободителна война имаме възможността да прочетем свидетелствата в немски извори за отмъстителни действия и погроми над турско и българомохамеданско население от страна на българи.

Липсва задълбочен анализ на Освобождението и на последвалото Съединение – и двата процеса са разглеждани през призмата на немски свидетели, които отчетливо проектират Бисмарковата политика спрямо България  - която се отличава с липса на елементарно разбиране и респект по отношение на  българската история, българския етнос и национална кауза. Именно тази линия в интерпретацията на историческата действителност, която дават изворите на автора, за съжаление оказва влияние върху тезите му. Допълнително читателят и историкът ще се натъкнат на неотговарящи на обективната историческа действителност изводи за българската политическа и партийна системи. Стамболов е интерпретиран като диктатор. Фердинанд е исторически релативиран и в известен смисъл оневинен от отговорността за  националните катастрофи. Участието на България в Първата световна война,  в Балканските войни, национално-обединителните ни движения и политиката на страната във Втората Световна война според автора са импликация на исторически наличен великобългарски национализъм и шовинизъм.

Авторът застъпва тезата, че в България е имало фашизъм. Освен, че тази теза е повече от спорна и необективно аргументирана, не се прави и задължителното разграничение между понятията фашизъм и нацизъм. Като аргументи авторът използва преди всичко информацията за отделни български групи, симпатизиращи на Хитлер, дадена в пропагандните документи на Третия райх. Тези документи обаче целят да убедят нацистите в Берлин и немското население на 2000 км от България преди всичко в устойчивостта на Хитлеровта политика по време на войната в последната ѝ фаза. Те имат отчетно-делови или пропаганден характер. Аналогично съмнение остава използваната информация от вестници, бюлетини и рапорти на Третия Райх, с които се цели същият пропаганден ефект.

За този период от историята ни, особено що се отнася до присъединяването на Беломорието и Македония, откриваме термини, които са въведени и разпространени в употреба (и извън България) от автори от стария комунистически гард. Този процес фигурира в книгата като “окупационен”, в резултат на непознаването на трагичната българска история в изгубените области. И игнорирането на мажоритарността на българския етнос в засегнатите области, борбите за обединение там, геноцидните и асимилационни процеси спрямо българите от гръцка и сръбска администрации.

При трагичната участ на гръцките евреи не се взима предвид административния статут на управление на българските територии и практическата невъзможност хилядите мъченици от Беломорието, загинали в Холокоста, да бъдат спасени, по причина, че не са имали статут на бъгларски граждани и решението за екстрадирането им е във функциите на немските власти.

На партизанското движение е оказано чувствително повече внимание от процесите на Съединението. Окупацията на Съветската армия и погромите над българското население не намират заслужаващия акцент. Въпреки това, на налагането на диктатурата на комунизма, на репресиите и лагерната система е оказан необходимия, в ограничените рамки на обзора, и задълбочен исторически поглед.

Комунистическата диктатура

Диктатурата на комунизма, репресивния апарат на системата, партийните лидери и политическите фигури в историята на тоталитаризма, кризите в прехода и действащите лица в него авторът анализира изключително прецизно. Той обръща нужното внимание на феномени и аномалии в политическата система и социалния живот в периода на преход,  включително на организираната престъпност и мафията. Политическите кризи и въпросите, пред които България ще стои предвид неотворените ДС-архиви и обвързаността на голяма част от българския политически, обществен и икономически елит със старата система и служби са темите, които авторът анализира задълбочено през фокуса на присъединяването ни към ЕС. Допълнително – и като тематичен преход към втората книга, “Смърт в България” - заема място темата за убитите по време на диктатурата по българските граници източногермански граждани.

Убити в България източногермански бегълци

Авторът издирва старателно и допълва с педантичност над три години биографиите на загинали в България източногермански бегълци, до които получава достъп. Д-р Апелиус цели да изясни причините за смъртта им и да извади жертвите от анонимност, като идентифицира максимално количество загинали. Случайно се натъква на първия казус в архива на немското Министерство на външните работи - когато подготвя “България – Далечният Изток на Европа”. В папка на външното министерство на ГДР д-р Апелиус открива имена на хора, починали в България при неизвестни или съмнителни обстоятелства. Основното число са картотекирани като удавили се в морето туристи или млади хора, получили сърдечен инфаркт по време на почивка в България.

Ученият намира допълнително доклад за аутопсията на застрелян през 1967 г. 23-годишен младеж. Той бяга с приятел, нощуват в забранената гранична зона преди опита за бягство. През нощта са нападнати и младежът е убит от граничари на място, а приятелят му тежко ранен и предаден на Щази. Издирването на свидетелства и факти отвежда автора до документи и цифри, които разкриват жестока действителност на пограничните престъпления.

Според официалните данни убитите бегълци са 350, като всеки десети е източногерманец. Истинското число - както за общия брой, така и за убитите източногермански жители, е неизвестно. Според учения и негови колеги то многократно по-голямо от официалната статистика. Тепърва изследователската работа на автора ще внесе светлина в тази тъмна част от историята на комунистическа България. За целта д-р Апелиус се надява на сътрудничеството и свидетелствата на български граждани и оцелели немски бегълци, както и на близките на жертвите.  

Изследваните от Апелиус случаи разкриват тягостната картина на умъртвени по изключително брутален начин младежи, жадуващи за свобода извън комунистическата система. Наред с това те показват и наивността на младостта. Пристигащи на почивка в страната,  младите източногерманци търсят пролуки в границата на комунистическа България с Турция, Гърция или Югославия.

“В действителност - и за огромно съжаление, потенциалните бегълци идват в България оптимистично настроени, с наивната идея, че след като страната е по-изостанала от ГДР, която беше витрината на социализма, то и охраната на границите ще е по-слаба”, споделя авторът тъжната констатация.  За разлика други социалистически граници по контурите на Желязната завеса, по българските граници наистина няма самострелящи устройства и мини. Но пък съществува една добре работеща система на предаване (и продаване) на бегълците, в която по проста формула населението играе важна роля като (платен) информатор за граничарите. Допълнително слабите географски и езикови познания на източногерманците провалят бягството им и ги обричат.

Неориентирани в Родопите, мнозина мислят, че са на турска или гръцка земя и се хвърлят буквално в “прегръдките” на българските граничари. С фатални последствия, споделя тъжно д-р Апелиус – нещастниците не знаят и друг детайл  в тази семпла система: българските граничари имат заповед  да стрелят на месо по напускащи комунистическия рай. Разкритите случаи са ужасяващи. Не са редки  случаите на гавра и изнасилване. В телата на младеж и девойка са открити съответно 26 и 35 курушума, изтреляни от близко разстояние. В ГДР смъртта им била представен като пътно-транспортно произшествие, което е честа практика за източногерманските тайни служби. Щази е толкова изплашена от потока туристи - потенциални бегълци, че изпраща свои офицери и агенти в София, из страната и по Черноморието, за да създават мрежи от информатори сред хотелския персонал, екскурзоводите и преводачите.

При разследванията си в тази част на книгата и преди всичко при втората си, изцяло посветена на темата, Щефан Апелиус се натъква на много трудности, на потискащи и понякога доста обезкуражаващи сцени. И на всевъзможни опити работата му да бъде блокирана. В България почти никой не се интересува от убитите по границите българи и чужденци. И до днес  представители на стария партиен и граничен контингент, и дори част от населението смятат, че граничарите са действали законно. Това не отговаря на действителността, дори според тогавашните български закони. Но България е най-верният сателит на СССР  – и екзекуциите се явяват продължение на сервилността и васално декларираната вярност на българските комунистически лидери спрямо Кремъл.

С влизането на страната ни в ЕС, изследователят се надява на повече прозрачност. Близки на жертвите,  историци и общественици в Германия ще участват със сигурност в постигането ѝ.  До лятото на 2006 г. нито една българска институция не е пожелала да  даде официална информация на автора -  цялото си разследване той прави сам и с помощта на малко съпричастни български колеги и журналисти. С немския екип на телевизионното предаване “Рипорт”, д-р Апелиус прави миналата година опит за документално разследване в България по следите на известните му до тогава случаи. На място става ясно, че без помощта на частни лица доцентът и телевизионният екип никога не биха се добрали до необходимите данни и документи в българските архиви.

Щефан Апелиус успява да разпита по време на изследователската си работа и бивш източногермански дипломат, който като консул в България е отговарял имено за смъртните случаи на източногерманци. Разбира се, старият гард на Щази също се дистанцира от отговорност - но документите в архивите на Щази и ДС говорят красноречиво обратното. И предстои да разкажат още много. На близките - за жертвите и екзекуторите им, които едва ли ще останат анонимни. На българското общество – за трагичната реалност за българските и чужди граждани, загинали при бягството през телените мрежи към свободата.    

Д-р Щефан Апелиус е изследовател в областта на работническото движение, националсоциализма и пацифизма. Допълнително работи по проекти на източноевропейски студии и изследвания в областта на социалдеморкацията. Автор на единадесет книги, десетки научни студии и публицистични анализи, той  работи като публицист и съавтор в докумантални продукции на телевизиите WDR и BF. Член е на менторната програма на фондация “Фридрих Еберт”, на немската Асоциация за външна политика, немската Асоциация за източноевропесйки студии, немския Академичен съюз, на борда на директорите  на фондация “Фриц Хайне”.

Споделяне

Още по темата

Още от България

Какво показва отмяната на карантини за VIP- персони в България?