България и нейната толерантност ме впечатли дълбоко

На 6 март в Берлин предстои премиерата на автобиографичната книга "Untergetaucht. Eine junge Frau überlebt in Berlin 1940–1945“ (Потопени. Една млада жена, оцеляла в Берлин през 1940-1945), която съдържа спомените на спасената от Холокоста германска еврейка Мари Яловиц, по-късно Мари Симон, професор по стара филология и история на философията.

В нейните спомени e отделена една глава и на България. Книгата е подготвена за печат от сина ѝ д-р Херман Симон.

Д-р Симон е директор на фондация "Нова Синагога - Centrum Judaicum”, заела се с нелекото дело да възстанови полуразрушената от бомбардировките през войната Нова синагога в Берлин. За него берлинчани казват, че е душата на този проект, който едва ли би успял без неговата всеотдайност.

Д-р Симон, разкажете ни нещо повече за историята на построената през 19 век Нова синагога в Берлин и за това как успяхте да възстановите фасадата и да спасите синагогата от разрушаване.

През 1866, на 5 септември, след седемгодишно строителство, се открива официално тогава така наречената и досега запазила това име Нова Синагога. Това е една внушителна, следваща ориенталски образци свещена постройка, която скоро става център и обединява около себе си целия спектър на еврейския културен и религиозен живот в Берлин. От 1933 този храм става и убежище за преследваните.

След войната синагогата остава десетилетия една полуразрушена от бомбите руина, на практика вън от вниманието на обществеността. Едва от 1988 г. след основаването на фондацията "Нова синагога – Центрум Юдаикум” започна нейната частична реконструкция. От 1995 година златните куполи на Синагогата украсяват отново архитектурния облик на обединената германска столица. Нейните врати са отворени за всички посетители.

Сградата днес е не само седалище на еврейската общност. Центрум Юдаикум е също институция за изследвания на еврейската история с голям архив, с постоянни и временни изложби.

На 6 март предстои премиерата на книгата със спомени на майка ви Мари Симон, чиято съдба я отвежда в България през 1942 година. Как вашите родители успяват да се спасят от Холокоста?

Както баща ми, така и майка ми имат щастието да се спасят. Иначе нямаше да ме има и мен на този свят. Съдбата им обаче е различна. Докато баща ми съумява да емигрира веднага след началото на войната, майка ми поради много причини не е в състояние да го направи. Тя е подложена на репресиите на нацистите, между другото и на принудителна работа.

През юни 1942, майка ми успява да избегне подготвеното ѝ арестуване и оттогава живее в нелегалност, укривайки се при приятели. В нейните спомени, оставени ми като завещание, има и една глава за България, където живее известно време.

Какво разказва майка ви за своето пребиваване в България?

Заедно с един български приятел моята майка, която тогава се казва Мари Яловиц, напуска Берлин на 16 септември 1942.

Първо спират в София, след това в други градове, между другото и във Велико Търново.

Ето откъс от нейните описания:

"Нашето пътуване през България беше за мен едно вълнуващо приключение. Това беше първата ми среща с непознатия, южен свят на Балканите. Имахме достатъчно време, посетихме най-различни места, понякога отсядахме в хотели. Бях очарована от климата, фауната, флората, от храната, от начина, по който хората ядяха и пиеха заедно, атмосферата на тези събирания. Бях щастлива при всяка българска дума и фраза, която успявах да разбера. Грижите ми сякаш за малко изчезнаха”.

А ето какво разказва за престоя си в Търново:

"В Търново, древната столица на България, надвиснала на зашеметяващо високи скали, преживяхме как под натиска на германците в България бяха въведени еврейските звезди. По-точно казано: видяхме опита да бъдат въведени звездите.

Това беше уникален, неповторим спектакъл, показващ една цяла нация в нейната устойчивост. Видях различни улични сцени, които ме впечатлиха дълбоко.

Един ден по улиците вървяха три или четири еврейски момичета със жълтите звезди върху училищната си униформа. Около тях техните български приятелки бяха образували защитен кордон. С гордо повдигнати глави тези българчета гледаха всеки минувач (също и мене) агресивно в очите, сякаш искаха да кажат: "Посмей само да направиш нещо на нашите приятелки и ще ти дадем да се разбереш.“

Друг път видях едно десет- единадесетгодишно еврейско момиче, което се движеше само и изведнъж беше спряно от български полицай. Той хвана пребледнялото дете за яката, откъсна еврейската му звезда, хвърли я на тротоара и я стъпка едновременно с двата си крака. При това той каза – и то така, че дори и аз го разбрах: "Тук при нас – не! Българите не са престъпници!"

"Българите не са престъпници!“ – това чувах през тези дни навсякъде“.

Дотук са цитатите от разказа на майка ми. На друго място в спомените се вижда, че тя е била наясно, че така описаната от нея ситуация се отнася само за земите в държавните граници на Царство България, но не и за териториите, "присъединени“ по пълномощие на Германия.

Няколко седмици по-късно, на 4 ноември 1942 г., майка ми отново трябва да напусне България, тъй като нейният план за нелегално прехвърляне в Турция пропада. Тя преживява времето до края на войната в различни скривалища в Берлин.

Кога ще излезе книгата със спомените на майка ви?

Историята на живота на майка ми ще излезе на 6 Март 2014 г., благодарение на издателство S. Fischer.

Може би е интересно за вас, че тук, в Берлин, на 28 Март 2013 имаше конференция на тема "Съдбата на евреите в България и силата на гражданското общество" в Института за културна дипломация ( ICD ). В тази дискусия взе участие и г-н Владимир Дановски*. На конференцията имах възможност да представя спомените на майка ми за България.

–

*Владимир Дановски е български театрален режисьор, живеещ в Германия. Син е на известния български режисьор от еврейски произход Боян Дановски. Владимир Дановски е автор и режисьор на   вълнуващ театрален спектакъл   за спасяването на евреите в България, който печели Европейската награда за толерантност 2011 и признанието на публиката в Германия.