България може по-категорично да признае днешните македонски език и идентичност

Страната ни влезе с популярна божидардимитровска история в ЕС и никой не е правил тогава "инвентаризация“ , казва доц. Стефан Дечев

Стефан Дечев

Не мисля, че до юни има някакъв шанс да се стигне до пробив в отношенията между България и Северна Македония, а до декември оптимизмът ми е твърде умерен, каза в интервю за Mediapool историкът доц. Стефан Дечев.

Управляващите в Скопие си поставиха за цел да започнат преговори с ЕС още в рамките на португалското ротационно председателство, което изтича в средата на годината, но според доц. Дечев към момента нищо не е придвижено в диалога между двете страни.

Според него възможен български ход е по-категоричното признаване на днешния македонски език и идентичност.

"Много хора ще ви кажат, че те и сега са признати. Но начинът, по който това се прави от София, създава усещането за признаване на две исторически недоразумения, а не легитимни исторически продукти. Но и веднага да добавя - Скопие понякога твърди, че това е достатъчно, но някои изявления от време на време създават усещането, че и това няма да е задоволяващо", посочи той.

По думите му българите трябва да решат дали е "толкова голям проблем, че има съседна, близка, най-близка държава, но със свои специфики, с различен исторически опит, с друг, много близък, но по-различен език и друга версия на историята".

"Що се отнася до историците тук, трябва да имаме разбирането или поне да си спомним, че на 1 януари 2007 г. България влезе с популярна божидардимитровска история в ЕС и никой не е правил тогава "инвентаризация" на българския исторически разказ и учебници. Ето защо е някак си наистина арогантно преди едно по-самокритично вглеждане в собственото разказване на историята да настояваш от подобни позиции за промени в другото разказване", добави той.

Според него единственото, което България е спечелила, блокирайки пътя на Скопие към ЕС, е че в "Северна Македония ще стават все по-малко онези, които изглежда искрено, но погрешно са убедени, че от България все едно нищо не зависи".

"Опасявам се, че от тук нататък всичко за България са загуби", добави той.

Според него някои искания на София наистина са абсурдни.

"Пак да кажа, че може да се започне с искрен диалог от македонска страна върху неабсурдните".

"Продължават сякаш да властват идеята на София, че 100% истината е на българска страна, както и тази на Скопие, че може в крайна сметка разговорът за миналото някак да се размине", коментира доц. Дечев.

По думите му поведението на македонския премиер Заев оставя впечатлението, че той разглежда преговорния процес като поднасяне цветя на паметници, включително и на места, където това не е необходимо, в комбинация с напълно формална работа на смесената историческа комисия.

Доц. Дечев, в момента отношенията между България и Северна Македония са в задънена улица. Вие оптимист ли сте, че може да се стигне до пробив в рамките на годината?

Преди да ви отговоря искам да обърна внимание, че това е трето по ред интервю, което давам за вашата медия през последните две години и съм наистина изумен как предишните две, от юни 2019 г. и септември 2020 г. са актуални и днес от първата до последната дума.

Нищо не е придвижено напред в диалога между София и Скопие. Ето защо аз не мисля, че до юни има някакъв шанс, а до декември оптимизмът ми е твърде умерен. Освен това, двете позиции се втвърдиха допълнително, като изключим само някои изявления от Скопие от последните 1-2 дни. Иначе продължават сякаш да властват идеята на София, че 100% истината е на българска страна, както и тази на Скопие, че може в крайна сметка разговорът за миналото ѝ някак да се размине.

Не виждам как за по-малко от месец македонското общество ще бъде убедено, че Самуиловата държава е продължение на българската царска традиция; че възрожденци и революционери не са имали идея за отделна македонска етничност; че македонската десницa и левица са били част от българската армия и администрация по време на Първата световна война; че българската армия е посрещната 1941 г. с възторг.

Както и в България да се обясни, че все пак всичко това не пречи да има днес македонска нация и език.

За 3-4 седмици да се примирят българското "Македония е българска" с македонското "Нямаме нищо общо!"

Затова София и Скопие имат малко време, в които трябва да преборят поне около половин век. Не мисля, че може да стане.

Според вас, какви са възможните успешни ходове от българска страна, които да позволят придвижване на Северна Македония към ЕС, каквато е геостратегическата цел на София, но и да прекратят езика на омразата и изопачаването на историята?

Възможен български ход е по-категоричното признаване на днешните македонски език и идентичност. Много хора ще ви кажат, че те и сега са признати. Но начинът, по който това се прави от София, създава усещането за признаване на две исторически недоразумения, а не легитимни исторически продукти. Но и веднага да добавя - Скопие понякога твърди, че това е достатъчно, но някои изявления от време на време създават усещането, че и това няма да е задоволяващо.

Колко време ще е необходимо за да се реши българо-македонският исторически спор?

Ако това е наистина дебат между експерти историци, както и други представители на социалните и хуманитарните науки, които поставят научната етика над политиката и национализма, са необходими около две години дебат и общо около 10 срещи максимум, да речем по 5 на година.

През тези две години тези учени биха могли да се обединят около един широк базисен консенсус, който да включва идеите за - динамичния характер на идентичностите; модерното естество на нациите; различните средновековни реалности, които не кореспондират пряко със съвременността; "общата история" свързана с преминаването на елита на възрожденците и революционерите от Македония през български етап на идентичност преди обособяването в бъдеще на отделна, македонска; единодействието на десницата и левицата на ВМОРО с българската армия по време на Първата световна война; постепенното съзряване на македонска идентичност през междувоенния период, сложната и динамична картина в Македония по време на Втората световна война, която не присъства в момента нито в българския, нито в македонския разказ; надделяването на македонската идентичност в годините на войната; силовото хомогенизиране на македонската идентичност в Титова Югославия за сметка на маргинализирането, потискането и "изчистването" на българското от миналото; стандартизирането на езиците винаги е изкуствено и зависи от определен политически и културен контекст; придвижването на българската историография към великобългаризъм от края на 60-те насетне, който скрива културния партикуларизъм на възрожденците, политическия сепаратизъм на революционерите и ранните форми на етнически македонизъм.

Ако около тези пунктове се изработи консенсус, другото са вече само детайли. Всичко това го казвам само като историк и в случай, че политиците не решат да оставят миналото настрана и да търсят чисто политическо решение, което вече е друга сфера на компетентност.

Кой пречи това да се постигне?

Ретроградният характер на самите професионални исторически колегии в двете държави. С продукцията, неотговаряща на горния консенсус, хора са ставали професори и академици. Има и цели "династии" – синове, дъщери, внуци и внучки бранят написаното от таткото и дядото. Прибавете към това и инертността на самата образователна система и образованието по история.

В интервю от тази седмица проф. Драги Георгиев, съпредседател на общата историческа комисия от македонска страна, твърди, че влошаването на работата на комисията след февруари 2019 г. се дължи на българската позиция, политически събития и приети декларации, че България не признава македонския език и твърди, че македонците са нация от 1944 г., "Титовска, информбюровска творба". При тези твърдения, според него, македонската част от комисията нямало как да има основания да даде препоръка на правителството си за съвместно честване на Гоце Делчев. Има ли основания тази позиция?

Това е и така, и не е така. Съществуването на македонска нация едва след 1944 г. е отдавнашно твърдение на българската политика и наука, далеч преди приемането на Рамковата позиция от октомври 2019 г. С нея тя просто беше изведена на по-високо политическо равнище. А до тази позиция се стигна и поради две македонски грешки.

Първата беше предложението от юни 2019 г. за съвместно честване предаването на костите на Гоце Делчев от София на Скопие през октомври 1946 г. Събитието е неподходящо дори само поради това, че тогава просто една комунистическа партия предава тленните останки на героя на друга комунистическа партия. През октомври 1946 г. в България поне има все още опозиция в парламента, докато в самата югославска Македония дори и хора, участвали преди това в партизанската съпротива като Методи Андонов-Ченто, са изпаднали вече в немилост. Това на практика не може да бъде "свободна" държава, за която е заветът на Илинденската организация относно костите на Делчев.

Втората причина беше свързана с едно безплодно заседание на смесената комисия в София, провело се септември 2019 г. В пакет двете случки създадоха впечатлението в България, че Македония е чакала само ратификацията на българския парламент за НАТО, за да смени след февруари 2019 г. тактиката си. Разбира се, всичко това не означава, че с конкретните си формулировки Рамковата позиция от октомври 2019 г. и предхождащият ветото Разяснителен меморандум от есента на 2020 г., също не бяха своеобразни гафове на София.

Проф. Драги Георгиев също твърди, че политическият вакуум в страната ни в тези месеци влияе на българската част от смесената историческа комисия. Споделяте ли това мнение?

Не, не мисля. Българската част от комисията има последователна позиция от самото начало. Има българска народност създадена през IX в., която от XIX в. нататък е просъществувала като българска нация до 1944 г. и после е станала грешка, която трябва в хода на преговорите да се поправи – позиция, която е проблематична от гледна точка на постиженията на науката.

Срещу това е насочена цялостната философия на разговорите от македонска страна. От там видимо идва и желанието на Скопие целият този спор да трае колкото се може по-дълго и неговото траене да бъде доказателство за самото съществуване на македонската нация.

От тук идват изявленията на някои представители от македонска страна как други подобни комисии в Европа са работили в продължение на "десетилетия". Проблем за реализирането на подобна тактика в момента е самата българска блокада. А и явно имаше и продължава да има надежда в Скопие за промяна след изборите в България.

Самоувереността и видимата неконструктивност на македонската страна в комисията идва от българската самоувереност, че 100% истината е на българска страна, както и от някои фундаментални моменти в българската позиция, които са напълно непреводими на езика както на съвременната историография, така и на социалните и хуманитарните науки.

Заедно с това има и една инерция от бивша Югославия, при която другите републики са приемали македонското митотворчество за легитимно. Бих го илюстрирал с дебатите сега за Самуиловата държава. Едно появило се напоследък изследване на македонския историк Митко Панов "Ослепената държава" проследява историографските дебати около нея.

Богато документирана и информирана за съвременните тенденции в медиевистиката и хуманитаристиката, книгата подразбиращо някак си иска да внуши на читателя, че това е все пак македонска държава. Особено разкриващо е "изплюването на камъчето" в момента, в който Панов обвинява сръбския историк Сърджан Пириватрич, че представяйки Самуиловата държава за продължение на българската царска традиция е нарушил югославския консенсус. Което пък само потвърждава твърдението на бившия македонски външен министър и професор по право Денко Малески, че за някои свои тези в миналото македонската историография е разчитала на обстоятелството, че се намира под шапката на една мощна федерация.

Разбира се, това не означава както си мисли един колега от Историческия факултет на Софийския университет, че щом се легитимира през българската царска традиция, той ще си я сложи в джоба Самуиловата държава и занесе на майка си и баща си в Пловдив, и няма да я пусне повече в македонските учебници.

Какви са основните недостатъци в българската позиция?

Бих разделил нещата, говорейки за слаби места на политици, историци, както и на изкушената от проблематиката част на обществеността. За политиците (а донякъде и за историците) е признаването на нацията и езика малко като "от нас да мине" - исторически недоразумения.

Все по-голямото агресивно презентиране на 24 май в българоцентрична рамка, без елементарно уважение към историческите факти. България е без открита подкрепа в нито една друга страна на ЕС не защото другите смятат, че е без аргументи, а защото го прави по арогантен начин. И най-важното - защото не говори езика на европейската политика и ценности. Още Вътрешната организация (ТМОРО/ВМОРО) в началото на XX в. често иска и настоява правителството в София да се отнася към нея като към равноправен политически субект, нещо нееднократно документирано в печата ѝ.

Също все по-странно е по линия на времето на Втората световна война, днешна България от 2021 г., членка на ЕС, да се идентифицира не с широкия си антинацистки и антифашистки политически спектър от консервативното дясно до лявото, а именно с официалната политика на проф. Богдан Филов и съюза с Третия райх, като нещо съвсем невинно.

Отглас от това самоидентифициране бе изразен наскоро в едно интервю, в което Ваша колежка, поставяйки акцентите и задавайки въпросите, само дето не изрази гласно съжалението си, че Хитлер не е спечелил Втората световна война. За щастие все пак не е.

Що се отнася до историците, тук трябва да имаме разбирането или поне да си спомним, че на 1 януари 2007 г. България влезе с популярна божидардимитровска история в ЕС и никой не е правил тогава "инвентаризация" на българския исторически разказ и учебници. Ето защо е някак си наистина арогантно, преди едно по-самокритично вглеждане в собственото разказване на историята, да настояваш от подобни позиции за промени в другото разказване. Бих посочил един преобладаващ великобългарски наратив, който доминира мейнтсрийм публичността и не е съществувал нито в началото на XX в., нито в междувоенния период. Също липсата на чувствителност и разбиране, че нациите понякога биха могли да бъдат и продукт на исторически случайности.

Що се отнася до обществеността българите трябва да решат – толкова голям проблем ли е, че има съседна, близка, най-близка държава, но със свои специфики, с различен исторически опит, с друг, много близък, но по-различен език и друга версия на историята.

Като цяло как оценявате позициите на Скопие – на македонските политици, историци и общественост?

За мен премиерът Зоран Заев е искрен за две неща. Той търси път за своята родина към ЕС и иска приятелство с България. Но македонските политици трябва да се освободят от един стереотип, видимо останал някак от югославско време, че от България нищо не зависи и тя може да бъде притисната. Преди е слушала Москва, сега ще слуша Вашингтон, Брюксел, Берлин и Париж. Импулс за това дава и стереотипът, създаващ чувство на върховенство от югославско време спрямо цяла Източна Европа, да не говорим за България.

Заедно с това има едно сякаш целенасочено създаване на фалшиво усещане, че българското вето е просто предизборно. Поведението на премиера Заев оставя също впечатлението, че той разглежда преговорния процес като поднасяне на цветя на паметници, включително и на места, където това не е необходимо, в комбинация с напълно формална работа на смесената историческа комисия. Какво означава да заявиш, че комисията е решила три исторически епохи, след като тя е стигнала само до X в. Заявленията, че няма да се преговаря за македонския език и македонската идентичност ще бъдат по-разбираеми в България, ако са съчетани с преговори по други въпроси. А премиерът Заев ту нарича проблема "смешен", ту продължава да търси трудно защитима "вековна посебност на македонския народ", ту казва имаме "обща история" както е "обща" на "цяла Европа".

И ако министърът по европейските въпроси Никола Димитров каза наскоро в едно интервю, че "част от исканията" на България не съответстват на европейските ценности, какво пречи да се говори по другата част, които съответстват. Освен това, противопоставяйки се на арогантния тон на България и идеята за "български корени", от 2020 г. насам около честването на 11 октомври 1941 г. македонският политически връх настоява за "антифашистките темели" на македонската държавност, поставяйки началото на тенденция, която в перспектива може да доведе до там българското да се смята за есенциално фашистко, а македонското за същностно въплъщение на антифашисткото.

Що се отнася до историците, оприличаването от македонска страна на тази комисия на германо-полските и твърдението, че те са работили "десетилетия", също създава усещането за нежелание да се върши реална работа. Около споровете за Средновековието на моменти се създава впечатлението, че самите македонски членове говорят неща, в които не вярват. Не съществуваше никаква логика есента на 2020 г. да се оттегли от комисията един великолепен медиевист като историка Дарко Стоянов освен желанието той да не се ангажира с компрометиращи експертността му твърдения. Разграничаването пък на членове на македонската комисия от интервюто на премиера Заев пред БГНЕС от края на 2020 г. звучеше повече като отбрана на идеологическите тенденции в югославската комунистическа историография, отколкото като експертно мнение, противопоставящо се на политик.

Що се отнася до обществеността в Северна Македония, докато българските либерални кръгове търсят да намерят рационалните зърна и историческата логика в създаването на сегашните реалности на македонската нация и македонския език, македонската либерална интелигенция ни оставя с усещането за силен югоносталгизъм. Тя сякаш се преструва, че не може да разбере какво твърди София за възрожденците и революционерите. Не е случайно, че няколкото български документа подписани от интелектуалци и общественици противопоставящи се на Рамковата позиция и Разяснителния меморандум на София, както и на българското вето, не бяха последвани от никакви съответни македонски жестове, а единствено от по-скоро индивидуални реакции на македонски интелектуалци и политици, които бяха подложени на атаки и разграничения от мненията им на отговорни фактори. Македонците трябва да решат – дали пък не искат българите да мълчат за възрожденците и революционери и тяхната българска македонска идентичност, за да не се смята, че проявяват арогантност и за да има в бъдеще мир и разбирателство.

Възможна ли е въобще обективна история, която да задоволи и двете страни? Дори предвид разграничението на членове на македонската част от комисията на някои моменти от интерпретацията на премиера Заев на Втората световна война?

Една подобна интерпретация трябва да включва едновременно и да не премълчава популярността на Хитлер край Вардар след разгрома на кралска Югославия през април 1941 г.; доминиращите желания за независима македонска държава; дружелюбното и с цветя посрещане на българската войска поради добре известните на населението италиански апетити към Македония; постоянните опасения на българската власт от традициите на автономизма; постепенните разочарования сред населението от българската управа; превеса на идеята за "свободна Македония" пред тази за "нова Югославия"; тоталния провал на българската власт да спечели младата генерация, израснала и социализирала се в междувоенна Югославия; поколенческият сблъсък между стари илинденци, подкрепящи българската власт, от една страна, и младата генерация, която се бори срещу нея със същите идеали на Илинден и която разглежда македонците като отделен народ. Разбира се, място за интерпретации и различни перспективи винаги има, но това трябва да става при уважение към фактите, особено когато те бодат очите.

Наскоро публикувах кратък текст по този въпрос на страниците на "Свободна Европа", който мисля, че беше посрещнат като цяло добре и в двете държави. Разбира се, няма как да бъде посрещнат добре от крайните националисти и тук, и там.

Какво мислите за искането на Скопие в историческата комисия да влязат и историци от трети страни? Мислите ли, че подобен модел би бил успешен? На какво се дължат българските резерви да се съгласят с подобно предложение?

Най-често големите светила историци по света не се занимават нито с България, нито с Македония. Но ако това стане, преди всичко ще говори твърде зле и за двете историографии.

Мисля, че споменатият по-горе при отговора на третия Ви въпрос най-общ консенсус може да се постигне от добри, модерно мислещи учени експерти само от двете страни, без помощ от трети държави. Според мен македонската страна излиза с подобно предложение, за да релативизира средновековния период и идеята само за една българска история до 1944 г. Това е и причината българската да отказва. Но София и Скопие не се нуждаят от чужди експерти, а от отварянето на медиите и в двете държави за дебат, и то не само на гости по списък от двете външни министерства.

Историческите спорове между двете държави може ли да се решат от историци или разговорите трябва да имат изцяло на политическо ниво?

Професионалисти не само историци, а изобщо учени в сферата на социалните и хуманитарните науки могат да достигнат до споменатия в отговора на третия Ви въпрос консенсус. Той чисто експертно не е толкова труден. Мъчен е само за българските и македонските националисти, както и за българските и македонските историци и езиковеди, които в голямата си част също са националисти и по този начин изживяват и функциите на професията си. Мисля, че страхът от ретроградните колегии е по-силен дори от страха от общественото мнение в двете страни. С изявленията си досега обаче, българските и македонските политици и държавници не показват, че търсят решение. И друг път съм го казвал - българските са с идеята, че 100% истината е на наша страна, а македонските, че може да мине целият преговорен процес, и да се размине всичко.

Може ли България да постигне целите си в преговорите със Северна Македония при положение, че Скопие е на твърда позиция, че няма да обсъжда македонската идентичност и език?

Зависи какво се крие зад това. От време на време премиерът Заев добавя, че идентичността включва и право на разказване на историята си. Ако това обаче излиза извън най-общия исторически консенсус, който описах по-горе ще е неприемливо и неевропейско.

След българското "вето" на преговорната рамка на Северна Македония, а и преди него, се забелязва, че Атина поема лидерството в процеса на разширяването на ЕС, а България влиза в ролята на една "нова Гърция" за македонците. Видимо е и сближаването на Скопие с Белград, през който минават руските интереси в региона. Очаквате ли тези процеси да се задълбочат и как може България да защити позициите си на най-близка до Северна Македония страна?

Може и да се задълбочат ако ветото трае по-дълго, но и преодоляването му минава само през София. И тъй като наистина някои искания на София са абсурдни, пак да кажа, че може да се започне с искрен диалог от македонска страна върху неабсурдните.

Очаквате ли промяна на българската позиция за Северна Македония след смяната на управлението?

Някои от точките и на Рамковата позиция, и на Разяснителния меморандум са наистина абсурдни и напълно неразбираеми. Тях просто самият живот, времето и логиката на международните отношения и ценностите на ЕС ще ги отхвърли. Но не всички.

България публично обвини Северна Македония, че провежда дезинформационна кампания в Европа. Споделяте ли тези наблюдения на доскорошното правителство и как според вас трябва да противодействат българските власти при подобни случаи?

Ако съдя по това, което се казва публично от македонска страна, и от европейски представители, очевидно е че от Скопие представят някои крайни и абсурдни български претенции като основни и като провокирали сами по себе си Рамковата позиция и Разяснителния меморандум. Вероятно подминават това, което най-много дразни София. А то е представянето на Самуиловата държава като "македонска държава" на "македонския народ", както и загърбването на общата история между първите десетилетия нас XIX в. и края на Първата световна война. Разбира се, изявленията, които бяха направени от български държавници, политици и представители в навечерието на ветото в края на миналата година, както и по време на предизборната кампания, допълнително улесняват македонската дипломация да пакетира българската позиция в Европа по начина, по който го прави.

Какво спечели и какво загуби България от решението си да не подкрепи преговорната рамка на Северна Македония?

Спечели може би едно единствено нещо – в Македония ще стават все по-малко онези, които изглежда искрено, но погрешно са убедени, че от България все едно нищо не зависи. Опасявам се, че от тук нататък всичко за България са загуби. Така или иначе нито една друга страна не е убедена в основанията на българската позиция или поне не го произнася публично.

Договорът за добросъседство беше ли грешка и мислите ли, че с подписването на някакъв нов документ към него може да се регулират успешно отношенията между София и Скопие?

Договорът от 1 август 2017 г. като стъпка не е грешка. Но доколкото знаем тъй като Македония тогава беше "натясно" и тъкмо излизаше от "ерата Груевски", той е голям провал на българската дипломация, защото беше на практика писан в българското Външно министерство. И тук ще кажа и провал на българската историческа наука и на онези историци, които бяха консултирани и дори участваха при подготовката му. Те си мислеха, че като се спомене "обща история", "факти", "извори", "научно", "обективно" и т.н. и нещата са вече решени от само себе си. Грандиозен провал за ангажираните в преговорите историци, които сега се крият зад някакви неназовани "експерти от външно". Така, че стъпката към договор не е грешка, но самият той е очевидни за всички неработещ. Що се отнася до анекс или нов документ Скопие няма да се съгласи да подпише подобно нещо. Общите и пожелателни постановки на договора от август 2017 г., както и липсата на срокове задоволяват напълно македонската страна. Нищо, че и аз сам казвам фигуративно, че основната работа е за 2 години и 10 срещи.

В България популярното мнение е, че македонците крадат българската история и са изпълнени с омраза към нас? Толкова ли са лоши македонците?

Не. Не са изпълнени с омраза към нас. Що се отнася до "краденето на история" – у нас представят Варненския некропол или Одриското царство като част от нещо, което наричат "История на България". В Арбанаси къщите на православни албанци се представят за българска история. Същото е с арменските, гръцки и еврейски къщи в стария Пловдив или гръцките в Мелник. Така че да се говори за Самуиловата държава в македонски учебници, след като нейното ядро е било на територията на днешна Македония, не е кражба, стига тя да се представя там коректно.

Не е кражба и да се показват възрожденците или революционерите като някакви предтечи на днешната македонска нация и държава.

Първите са използвали местните народни говори (макар да са ги наричали тогава български), а вторите са издигнали идеята за политическа автономия (макар да не са имали идея за отделна етничност). Ала от македонска перспектива първите са път към македонския език, вторите към македонската държавност. Но образът им в масовото съзнание и в учебниците в Северна Македония е фалшив и е задача на историците той да бъде нормализиран и обективизиран. За целта на първо време българската страна ще трябва да се върне към времето преди октомври 2019 г., а македонската към времето до юни 2019 г. и постигнатото през февруари 2019 г.

Има много възражения от българска страна срещу споменатата горе мултиперспективност.

Да, и те биха били оправдани ако под идеята за мултиперспективност в историята се крият коварни опити за скриване на факти или реанимиране на остарели историографски модели.

Но ето видяхме, че има илинденци, които следвайки Илинден подкрепят българската власт, други със същите идеали се борят срещу нея. Мултиперспективна историография не означава произвол.

Отвореното писмо на български историци от 5 октомври 2020 г. срещу Разяснителния меморандум изпратен от България до страните членки на ЕС съдържа две изречения, които много хора не забелязват.

Може би защото са в началото и в края. Първото - "Не сме съгласни единствено Република Северна Македония да се представя като страна, която не се "справя със собственото си минало". И последното: "Особено нелепа е посочената в меморандума бройка жертви на югославския комунистически режим в Македония. Тя надхвърля всички разумни параметри и компрометира понякога основателните настоявания от българска страна за придържане в интерпретациите към фактите и документите."

Подписалите документа нито смятат македонската историография за невинна, нито всички български претенции за лишени от основания.

Споделяне

Още по темата

Още от Интервюта

Подкрепяте ли партия на Кирил Петков и Асен Василев и ще гласувате ли за нея?